Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (26)

II

Хюсеин се събуди от това, че се претърколи на койката и удари главата си о стоманената стена на каютата. В същия миг почувствува студ и като обърна глава към илюминатора, отвори очи. От кръглия отвор се процеждаше мътна сива светлина и в ивицата на тази светлина кръжаха водни капчици. Хюсеин си спомни, че вечерта, преди да заспи, лежеше в същото положение и гледаше в илюминатора — там като в телескоп на кадифеното тъмносиньо небе стоеше неподвижно голяма сребриста звезда, а долу морето шумеше и едва чуто подплискваше. Сега навън всичко беше изпълнено с глух нарастващ шум, сякаш нечий мек исполински юмрук отмерено удряше по борда на кораба. Непрестанно ромолеше вода, която се стичаше някъде отгоре.

Тялото на Хюсеин ту олекваше удивително, сякаш падаше в яма, ту натежаваше, притискаше се към койката и плуваше надясно и нагоре, а заедно с него се накланяше и плоскостта на тавана и ъглите на каютата се люшкаха, и по пода се търкаляше консервена кутия, паднала сигурно от масата. Тя ту се спираше, сякаш се притаяваше в ъгъла с леко поклащане, ту бързо обикаляше каютата, дрънчеше и се блъскаше в краката на масата.

Хюсеин скочи на пода, политна и се хвана за края на койката. Постоя малко и се протегна с разперени ръце за всеки случай. Зад стената се чуха гласове, раздадоха се стъпки и Хюсеин застина на място, като се вслушваше, закрил глава с фланелата си. Накрая той я навлече, навлече и връхната дреха, а фуражката си нахлу по-ниско, за да не я отнесе вятърът.

В коридора срещна Догайло, който грееше гърба си край топлата стена на кухнята. Мушамата на боцмана беше почерняла от водата и на челото му бяха залепнали бели мокри кичури коса. Лицето му бе смутено, сякаш го бяха сварили на местопрестъпление.

— Ти какво, чичо Харитон? — попита Хюсеин дружелюбно. — Да се сушиш ли си намислил? Остави, пак ще се намокриш! Ех, как клати! Баласт ли не сме взели достатъчно?

— Нищо подобно! Баласт сме взели — пропя Догайло жално, като мигаше с очи, — ами ти виж какво става. Гледай на мостика.

Хюсеин тръгна към изхода, но при вратата нещо го метна към стената, в гърдите го блъсна яростно леден вятър и той отново разпери ръце, за да не се удари в рамката.

На мостика се спря, оглушен от тръбното бучене на вятъра, който пълнеше устата до задушаване и издухваше сълзи от очите. През мътната пелена на сълзите видя огромна зелено-бяла вълна, която се издигна над борда, сгромоляса се на товарната палуба и се разнесе като клокочещ поток. След нея се надигна друга, разтърсила рошава грива. „Дербент“ я затисна под себе си, прехвърли се, отърсвайки се от водата като гигантска плаваща птица.

От спардека срещу Хюсеин се зададоха две фигури в мокри мушами. Те се хващаха за перилата и широко разкрачваха крака. В единия от тях той позна Котелников, а в другия — матроса Хрулев.

— Къде е боцманът? — извика Котелников, когато се приближи. Хюсеин се вгледа в лицето му, за да разбере въпроса. — Къде се е заврял? Паразит такъв!

— Не го закачай, поизпотил се е — отвърна Хюсеин, като се стараеше да вика по-високо, и показваше към коридора, където беше останал боцманът. — Да речем, че аз съм тук вместо него. Какво има?

— Там вълните заливат шпилевия мотор, смъкнали са брезента! — викаше Котелников. — Но това е работа на палубните матроси, а не твоя.

Ала на Хюсеин му беше интересно и му се искаше да се раздвижи, преди да отиде на вахта. Не всеки ден има такава буря — как да седи в каютата? Вече свикна с оглушителния вой на вятъра и лицето му гореше. Спусна се по мостика. Котелников тръгна след него, като се държеше за рамото му. Хрулев ситнеше отзад и предпазливо поглеждаше надолу към палубата, където клокочеше водата. Те преминаха от лявата страна на спардека, тук вятърът беше по-слаб.

— Май ще стигнем със закъснение — изказа предположение Хюсеин. — Как мислиш, Стьопа?

— Успал си се, миличък. Отиваме в Красноводск, а оттам в Махач-Кала. Сега никой няма да ни задмине.

— Виж ти! — смая се Хюсеин. — А какво ще стане със съревнованието? Нали „Агамали“ плава по старата линия?

— Не е беда. Ще изчисляваме по тонмили. После ще се разберем…

Хюсеин кимна с глава. В такъв случай, щом е Красноводск, нека да е Красноводск! Той се чувствуваше прекрасно на вятъра с открити гърди. Искаше му се да види по-скоро какво бе станало с мотора, но Котелников се бавеше. Изведнъж лицето му позеленя и той направи движение с устата и шията си, сякаш преглъщаше нещо заседнало на гърлото му. Надвеси се през перилата и тежко задиша.

— Забелязвам, че от сутринта всички повръщат — изкикоти се Хрулев. — Цялото им ядене за днес отиде зад борда. Мо-ре-пла-ва-тели!

Котелников плюеше гъста лепкава слюнка, пъшкаше и ругаеше. Косата му беше провиснала и се развяваше от вятъра.

— Върви! — викна той сърдито на Хюсеин. — Какво се спря? Ох!

По мостика, който водеше към бака, се бяха стълпили дежурните матроси и помощникът Касацки им обясняваше нещо, като сочеше надолу към товарната палуба. Там Хюсеин видя злополучния електромотор, открит и блестящ от водата. Върху предната част на палубата вълните не връхлитаха толкова силно. Само от време на време някоя бяла грива се прехвърляше през борда, потоци от мехурчета се разливаха стремително по гланцираната тъмна настилка, задържаха се и кипваха при люковете.

— Трябва да се действува незабавно — викаше сърдито Касацки, — да се занесе и хвърли брезентът отгоре — раз! Да се опъне и завърже въжето — два! Ако имах ботуши, щях да ви покажа! Но тук двама са достатъчни! Например Фомушкин и Хрулев.

Запасният брезент лежеше тук на мостика, и в халките му беше провряно въже. Хюсеин се наведе и го дръпна за единия край.

— О, героят дойде — усмихна се Касацки. — Сега ще ви покаже как трябва да се работи!

Хюсеин приготви брезента и оправи въжето.

— Дайте да опитам. Ще взема и Хрулев. Двамата ще го нагласим.

— Ето на, ето — разбърза се Касацки и дори хвана брезента, сякаш имаше намерение да помага. — Казвам ви аз, нищо и никаква работа!

— Малко са двама — промърмори Хрулев, като се оглеждаше с безпокойство, — да имаше още един…

— Още десет! — разсмя се високо Хюсеин. — Да нямаш херния, а?

Те помъкнаха брезента към трапа, които водеше на палубата, Хюсеин слезе три стъпала и прехвърли въжето през рамо. Отнякъде изскочи Володя Макаров и сърдито му викна:

— Та не могат ли сами? Остави, Мустафа!

— Помагам на другарите си — усмихна се Хюсеин. — Защо да не им помогна, щом ме молят?

Под краката му като вихър профучаха бели потопи вода и перилата на трапа се разлюляха. До него засипано от водата, се мяркаше бледното лице на Хрулев с разширени очи и прехапана долна устна. След това палубата се откри и заблестя.

— Дръж ме, ако… — избърбори Хрулев изплашено. — Нещо ми са върти пред очите. Моля те, Мустафа…

— Ще те задържа-а — смееше се Хюсеин. — За крака ли да те държа или по-нагоре? Хо-хо.

Те се затичаха по мократа палуба и метнаха брезента върху мотора. Хюсеин клекна и запромушва въжето през ушите на капота.

— По-бързо! — говореше Хрулев, като дърпаше въжето. — Ох, по-бързо, Мустафа!

После изведнъж отхвръкна нанякъде. Хюсеин чу тропот на крака и някакъв вик. Но не вдигна веднага главата първо здраво затегна възела и тогава изведнъж видя огромна тъмнозелена вълна да се издига високо над борда и на върха й млечнобял кипящ гребен, който се изви със зловещо свистене. Хюсеин се прилепи с цялото си тяло към мотора, обхвана с ръце вала и в последната минута, кой знае защо, съвсем ясно забеляза ръцете си с побелели от напрежение нокти върху мотора и едрата тъкан на брезента с ръждиви маслени петна. После леденото небе сякаш се срути върху него и с оглушителен звън отекна в главата му, нещо го сграбчи и започна да го влачи след себе си, като изтръгваше ръцете му и го блъскаше о палубата. Оглушен, почти губейки съзнание, той съсредоточи цялата си сила в китките на ръцете си и не ги отпусна, докато не отмина потокът и не се оттече, оставяйки на палубата мехури от пяна. Някак веднага се привдигна и тутакси се затича, като не чувствуваше тялото си, а отгоре всички викаха нещо, но викът му се струваше слаб като бръмчене на комар.

Втора вълна налетя в краката му, когато вече се държеше за перилата на стълбата. Той се подхлъзна, падна на колене, но веднага стана и започна да се изкачва по стъпалата. Едва когато се намери на мостика, залитна, опря се на перилата и изплю дълга солена струйка вода.

Видя пред себе си изплашеното лице на Володя, студените присмехулни очи на Касацки и чу Хрулев да казва на някого:

— Виках му, а той като истукан, същински истукан…

— Непредпазливо! — забеляза строго Касацки. — Така като нищо можеше да се намери зад борда.

Хюсеин погледна надолу и видя мокрия брезент, плътно закрил мотора. Беше му много студено и зъбите му сякаш от само себе си тракаха ситно. Володя го хвана през кръста, лекичко го побутна по гърба и като се обърна към стоящите на палубата, язвително подхвърли:

— Ако не беше той, до довечера щяхте да се подканяте един друг. Ех, вие!