Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Танкер „Дербент“, 1938 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Лилия Илиева, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Юрий Кримов. Танкер „Дербент“
ИК „Народна култура“, София, 1974
Руска. Първо издание
Редактор: Лили Герова
Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Александър Поплилов
Художник-редактор: Васил Йончев
Литературна група IV. Тематичен № 2365
Дадена за набор на 17.X.1973 година
Подписана за печат месец ноември 1973 година
Излязла от печат февруари 1974 година. Формат 84×108/32
Печатни коли 13¼. Издателски коли 10,07. Тираж 20,125
История
- —Добавяне
VI
За месец октомври танкерът „Дербент“ превози до Астраханския рейд сто хиляди тона мазут. През втората десетдневка надмина „Агамали“ и излезе на първо място сред нефтоносачите по Астраханската линия. Но още на двадесето число от месеца „Агамали“ сполучливо извърши първия си стахановски рейс и съвсем се приближи до „Дербент“, като му оспорваше отново първенството.
Сега съревнованието на кораба стана привичка. Обичайни станаха големите премиални, съобщенията във вестниците, връзките между корабите. Прекрати се щурмовщината в машинното отделение, текущият ремонт ставаше без всякакво напрежение. И дори съвещанията на екипажа преминаваха мирно — новите предложения се обсъждаха спокойно, без да предизвикват недоверие.
Една сутрин в края на октомври по време на политзанятията Бредис се закашля, побеля и закри лицето си с ръце. Матросите наскачаха от местата си и безпомощно се тълпяха около него. Бредис вдигна глава и учудено погледна ръцете си, облени в кръв.
— Занятията свършиха — навъсено обяви Котелников, — можете да си тръгвате.
Но никой не си тръгна, всички се бяха стълпили около болния и не откъсваха очи от лицето му. Хюсеин му подаде носната си кърпа и отчаяно се огледа наоколо, като рошеше косите си.
— Глупава история — прошепна помполитът. — Какво ме гледаш, Мустафа? Още ще повоюваме, братле. Извикай Басов…
Заведоха го в каютата й го туриха да легне. Той изтегна на койката костеливото си тяло, втренчи очи в тавана и притихна.
Дойде Басов. Разпореди се да донесат вода и седна на койката на болния.
— След два часа ще бъдем в пристанището — каза той, — ще извикам бърза помощ.
— Не трябва…
— Както искаш. Тогава ще те заведа с трамвая… Сам се докара до тоя ред, Херман.
— Ах, остави! — Помполитът се размърда тежко на койката и глътна въздух. — Аз, Сашка, знаех, че ще се случи, но не мислех, че ще е толкова скоро. Впрочем на всяко нещо му иде времето. До края на навигацията останаха два месеца. Не е чак толкова много. А напролет политуправлението ще си намери човек. Но тези два месеца… бих искал да свърша навигацията.
— Не прави глупости. В морето ли искаш да умреш? Ние не сме лекари, Херман. Ние ще те изтощим много скоро, ако вече не сме те изтощили. Утре всички пак ще забравят, че си болен, че трябва да те щадят. Тук не е санаториум.
Басов топлеше студените ръце на болния в своите, галеше ги и стискаше, сякаш да смекчи неволната грубост на доводите си.
Помполитът каза:
— Не е толкова просто да оставя танкера. Обкомът не ще може да намери веднага заместник.
Басов мълчеше.
— Какво се умълча? — усмихна се Бредис. — На първо време ти ще трябва да поемеш политическата част. Това е ясно като бял ден. Разбира се, никой не може да те застави — добави той бързо, — ти имаш право да се откажеш. Тогава… ще трябва всичко да си остане по старому.
— Какъв политработник съм аз? Ти на шега ли го казваш?
— Значи, няма що да говорим. Ще се оправя. Всъщност няма защо да слизам на брега. За белодробноболните най-важен от всичко е чистият въздух. А това добро го има достатъчно в морето… Свари чаец, а, Саша?
Басов дълго шета около чайника, дрънчеше с капачето. Лицето му се обля в червенина, дори ушите му пламнаха.
— Ще успеем да отидем в райкома по време на престоя — промълви накрая той, сякаш говореше за вече решена работа. — Ако там не възразят срещу моята временна кандидатура, ще трябва да останеш в града.
И двамата замълчаха. Бредис пийна малко, смръщи нос и виновно се усмихна.
— Признай си, че сега ме проклинаш! Но ти си добър другар. На мен все пак много ми се живее, Сашка.
— То се знае!
— Само дано тук всичко върви добре. Понякога ми се струва, че не всичко при нас е благополучно. Командирите… Работата е там, че тези дни разглеждах дневника: всички тези капитански телеграми… са писани под диктовка. Знаеш ли под чия?
— Знам.
— Аха! Аз отдавна наблюдавам, но няма нищо конкретно. Нали нищо няма?
— Нищо.
— Отваряй си очите, Саша… Впрочем какво ще ги отваряш, ти си имаш своя грижа — двигателите. Знаеш ли, да остана още един рейс, а? Може да ми стане по-добре.
— Не, отиваш си! Да не си мислиш, че ние с теб сме незаменими? Каква ще е ползата, ако умреш тук, на борда?
— Добре. Надявам се на актива. Забеляза ли как минаваха последните занятия? Мълчаливите са съвсем малко. Ако не беше болестта… Кой ходи зад вратата, Саша?
— Момчетата. За тебе се тревожат. Да беше поспал, Херман.
— Славен народ. Казвам ти, златен народ… Добре, ще поспя и днес ще сляза на брега. Така ми се иска да оздравея… и да се върна!
След пристигането Бредис напусна кораба. Вървеше по кея, висок и нескопосан, отпуснал слабите си приведени рамене. Вятърът рошеше светлите му коси и увиваше около краката му полите на дългото палто, сякаш се гавреше със слабостта му. Зад него на тълпа вървяха моряците, като се блъскаха един друг, за да го поддържат, а от борда на танкера вахтените махаха с фуражки и го изпровождаха с очи.
На кораба не го забравиха. Спомняха си за нето през свободното време — в каюткомпанията, в червения кът, жалеха го, питаха за него в пристанището. Ала сериозните събития, които скоро настъпиха на „Дербент“, отвлякоха вниманието на хората. По-късно, като си припомняха изтеклата навигация и се мъчеха да възстановят последователната верига от събития, матросите казваха: „Това се случи още когато Бредис беше помполит — тъкмо тогава!“