Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (23)

V

Вестта за стахановския рейс обиколи всички кътчета на пристанището. Танкерът „Дербент“ излезе в морето и за него не се чу нищо до сутринта. В шест часа той отвърна на повикването по радиото, когато началникът по експлоатацията на параходството запита за скоростта. Но радистът Тарумов вписа в дневника нечувана цифра — четиринадесет възла. Това беше твърде много и приличаше на грешка. От параходството звъняха, бързаха с отговора. Тарумов реши да провери и повторно повика „Дербент“. Той пропусна времето за предаването на метеорологичния бюлетин и на масата му се натрупа купчина неизпратени телеграми. Работи с ключа, докато в отговор не изписка дрезгавото радио: „Всичко е наред. Скоростта ни е четиринадесет и половина.“ И след кратка пауза рязко като ругатня звънко изтракване — „деветдесет и девет“. Радистът се разсмя и свали наушниците. На международния език на радиолюбителите тази цифра означаваше „върви по дяволите“. Володка Макаров, хулиганствуваше от радост или сериозно се сърдеше на честите повиквания.

— Разбираш ли, Муся — каза Тарумов, — те са надхвърлили всички предишни скорости! „Агамали“ прави с товар дванадесет възла и това се смята за добър ход. Какви са те, вълшебници ли?

А Белецка отвърна сдържано:

— Нека почакаме с радостта. Още не са дошли в пристанището. Наистина скоростта е голяма, но… нужно е още да могат да запазят постигнатото. Досега те вечно изоставаха — добави тя.

След малко позвъниха от редакцията на „Каспийски болшевик“, правеха справка за скоростта на „Дербент“. Муся говореше в слушалката с небрежен тон:

— Последните сведения са — скорост четиринадесет и половина. Не вярвате ли? Тогава ще трябва да отидете в радиоцентъра, за да се убедите… Да, да, поздравяваме… Само дано не ги задържат в пристанището. Ще ви известяваме всеки път, когато има нещо ново…

В осем часа смениха Тарумов и Белецка. Те вървяха заедно до кръстопътя, както винаги той държеше Муся под ръка и двамата мълчаха, без да се стесняват от това мълчание, като хора, отдавна свикнали един с друг. Внезапно Муся попита:

— Сигурно за „Дербент“ ще пишат във вестниците? Как мислиш?

— Непременно.

— А портретите?

— Чии потрети?

— Ами техните… на стахановците.

— Та те са четиридесет и пет души… Сигурно ще снимат най-добрите, не всички!…

— Да ги видим кои са… Слушай, Арсен!…

— Кажи?

— Четох, че миналата година някакви администратори тормозели Алексей Стаханов. Истина ли е?

— Разбира се, че е истина. Но защо питаш?

— Някак си ми е странно. Е, сбогом, Арсен.

— Сбогом. Защо си една такава особена? Гледаш учудено… Внимавай да не те сгази трамваят…

На разсъмване Тарумов отново се свърза с „Дербент“. През нощта танкерът, не беше намалил скоростта. Бе изминал разстоянието до Астраханското пристанище за тридесет и един часа. Край Тюленовата банка^[1] го очакваше керван от шлепове. Призори вятърът стана по-студен и започна вълнение. С труд доближиха последния шлеп. Независимо от това разтоварването завърши за три часа. Танкерът вече плаваше по обратния път и подир него от север се надигаше голямо вълнение, което заплашваше да забави хода му.

През деня в радиостанцията дежури другата смяна и като пое вечерта дежурството, Тарумов погледна в дневника. Нямаше нищо отбелязано за хода на стахановския рейс. Очакваха пристигането на „Дербент“ след дванадесет часа, но още в осем радистът чу сигналите му:

„Насочваме се към остров Жилой. Ще пристигнем след два часа. Съобщете в пристанището за товарене.“

— Как така? — учуди се дежурният. — Нали ако са към Жилой, им остават не по-малко от три часа път. Може би радистът е сбъркал!

— Позвънете в диспечерския — усмихна се Тарумов. — Никой не е сбъркал, така е!

— Но това не може да бъде. Аз самият съм плавал, знам!

— Ти не си запознат с новото трасе. Те минават от другата страна на острова, през пролива. Този път е много по-кратък.

— Но нали там е плитко…

— Дълбочината е осем фута. Те минават без товар, без баласт. Освен това са се освободили от ненужния товар и са намалили газенето. Всичко са пресметнали, не се безпокой.

— Ех, юнаци! Ненапразно само за тях се говори в пристанището. А сега ще научат за тях в Махач-Кала, и в Астрахан, и в Красноводск…

— Аз познавам едного от тях. Радиста Макаров. Обикновен момък, още хлапе… Много е весел…

— А аз познавам капитана им. Така, като го гледаш, нищо особено. Старец. „Моля, гълъбче…“, „Благодаря, гълъбче…“ Кротък човек.

Муся също слушаше този разговор и мълчаливо хапеше устни. От сутринта беше притихнала и не й обръщаха внимание. Неочаквано тя каза на Тарумов подчертано небрежно:

— На пристанището сигурно ще има много хора! Иска ми се и аз да отида?

— Добре — съгласи се Тарумов. — Ще дойда с теб.

— Ще ми се да се поразходя — и добави бързо: — Такава чудесна вечер!

Те вървяха по шосето към нефтопристанището. Муся машинално докосваше пръстите му, притискаше се към рамото му и мълчеше. Тарумов разсъждаваше на глас:

— Какво е това стахановски метод? Рационализация, разумна организация на труда, използуване на техническите средства за производство докрай. Струва ми се, че този метод е приложим навсякъде, където трудът е оборудван технически. Защо да не го приложим в системата на радиовръзките? Аз предавам над сто знака в минута и бързо намирам абоната. Но това още не е всичко. Ако се настрои предавателят и се отстрани шумът… Как мислиш, Муся?

Те отминаха корпуса на завода и нетърпимият блясък на морето заслепи очите им. Сред залива бавно завиваше стоманен гигант, като издигаше над водата жълтите си, ръждиви бордове. Зад кърмата му кипяха кълба пяна.

— Това… той ли е? — попита Муся, като се спря.

— Самият той, стахановецът! Да вървим по-скоро.

— Не, почакай…

Край тях по кея минаха някакви хора, като разговаряха оживено и размахваха чанти. Тарумов чу откъслечна фраза: „… сто и двадесет процента преизпълнение за рейс…“

Муся пусна ръката му и се загледа към пристанището с широко отворени очи.

— Оттук се вижда добре — каза тя тихо, — няма да вървя по-нататък.

Той я погледна едновременно с учудване и някаква надежда, защото си спомни, че на „Дербент“ плава този Басов… И, значи, Муся не иска да го види?

Тарумов извади часовника си.

— Сега е точно десет. Изминали са този рейс за шестдесет и три часа. Все пак аз ще изтичам да видя как ще се приближат. Почакай тук, Муся.

Той махна с ръка и изтича надолу към пристанището. Белецка остана сама.