Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (21)

III

На общо събрание екипажът на „Дербент“ утвърди плана на първия стахановски рейс. Всъщност това не беше никакво събрание. Нямаше нито президиум, нито докладчик. Хората идваха от вахта и си отиваха. Червеният кът се заоблачи от тютюневия дим и помполитът Бредис дори не се опитваше да възстанови реда. Той леко се мръщеше, когато шумът се усилваше и гласовете се сливаха в нестройна, развълнувана глъчка. Седеше, без да се оглежда и без да променя позата си, сякаш потънал в размисъл. Само кратките забележки, които подхвърляше от време на време, показваха, че слуша внимателно и лесно се ориентира в целия този шум.

Както винаги не мина без стълкновения. Матросът Карпушин разгърна на масата лист хартия, на който с молив беше прокарана вълнообразна линия. Зачервен и несръчен от стеснение, Карпушин разказа за наблюденията си при резервния компас. Наоколо започнаха да се смеят и заговориха изведнъж. Котелников присви очи, като откриваше в тълпата кормчиите.

— Това знаете ли на какво прилича? — започна сериозно той. — Петър и Иван мъкнат пън голям. Петър се мъчи, жили напъва, оня пухти и бузи издува. Не е хубаво, другари кормчии, съвсем некрасиво е от ваша страна!

— Всичко това са бабини деветини, другари — раздадоха се мрачни гласове, — самият той спи на щурвала… При него корабът също кривули!…

— Не, не са бабини деветини!

— За това заслужава един по зъбите — промълви нечий предпазлив глас.

Бузата на Хюсеин потрепера и мигом надигна тежкото си тяло от скамейката.

— Кой каза това? — ревна той, а лицето му се наля с кръв. — Покажи се!

— Спокойно, момчета — каза помполитът, без да променя позата си. — Къде се намирате?… Карпушин добре го каза. Кормчиите трябва да се стегнат, за да не провалят постиженията на екипажа. На първо време ще ги контролираме.

— Правилно, да бъдат под контрол!

— Слушам… да се контролират кормчиите.

— По-нататък…

Помощникът Алявдин се изтегна на стола с обичайния си пренебрежителен, скучаещ вид, отметнал назад глава и присвил очи от дима. Ала не преставаше да наблюдава вратата. Капитанът ту се появяваше, ту отново отиваше на мостика. Басов се забави в машинното. Алявдин започна да се безпокои. Нима са забравили за неговото предложение?

Но ето капитанът се върна, седна, покашлювайки, до помполита и уморено притвори очи. На вратата се появи Касацки, огледа събранието с остър любопитен поглед и се усмихна очевидно на някакви свои мисли. Последен дойде Басов. Бе целият изцапан и изглеждаше уморен. Сякаш очите му бяха хлътнали в орбитите от пласта сажди по клепачите и това му придаваше мрачен, заплашителен вид. Но се усмихна и се запъти право към Алявдин.

— Седнете, Александър Иванович, има място — заговори Алявдин, като се раздвижи на стола. — Боях се, че няма да дойдете.

Той изостави обичайния си самоуверен тон и тозчас се ядоса на себе си: „Има си хас да си помисли, че се подмазвам. Трябва да бъда с него колкото се може по-небрежен и груб, какъвто е и той самият. Затова има авторитет…“

Басов седна накрая на стола и разсеяно преметна ръка през облегалката.

— Подготвихме всичко за ремонта на нафтовата помпа — каза той, като гледаше настрана. — Това е последното, което имахме.

Лицето на Алявдин стана внимателно, той се ядосваше на себе си, че не намира отговор, но в същото време му беше приятно да седи редом с механика и да разговаря с него пред очите на всички.

— Какво става с новото трасе? — викна Басов към помполита. — Вашият триъгълник го е обсъдил, защо мълчите?

Капитан Кутасов се размърда неспокойно.

— Ами ние собствено не дойдохме до някакъв извод. Май че дълбочината на пролива е достатъчна, за преминаване с газене седем фута, тоест без товар, но, от друга страна, това трасе е толкова малко проучено… Вие как мислите, Олег Сергеевич?

— Аз не съм бил в триъгълника — отвърна Касацки, като се усмихваше, — но вече казах мнението си. Преминаването е възможно.

— Знам, че е възможно… но отговорността е голяма — провлече Евгений Степанович. — Другите се пазят, а ние да преминаваме. Значи, опасно е, щом като се пазят да минават оттам. Нали е опасно?

— Е, чак опасно — е прекалено. Има риск… това е вярно.

— На, виждате ли! Риск има, как може тогава?…

— Но без риск плува само рибата, Евгений Степанович — прекалено ласкаво се усмихна Касацки. — Няма да вземем да молим капитана на „Агамали“ да ни прокара трасето.

Възцари се неловка тишина. Мнозина наведоха глави, като скриваха усмивката си и хапеха устни. Басов се изкашля и начумерено наблюдаваше щурмана: изглеждаше, че и самият Касацки беше учуден от думите си. Той се огледа наоколо с невинно и весело недоумение.

— Исках да кажа, че трябва да се рискува, ако това е разумно и изглежда целесъобразно — продължи той без всякакво смущение. — В пролива ще икономисаме около час — това представлява по трасето примерно сто хиляди тонмили за рейс. Нека вземем под внимание и това, че откриваме път и за другите. С една дума, аз съм — за!

— Вие гледахте тогава по картата, Евгений Степанович — забеляза помполитът, — и доколкото си спомням, май не възразявахте.

Капитанът клюмна, подпрял буза с пълната си длан. Както винаги му беше тежко, че го увещават, и много му се искаше да свърши с това и да се съгласи. Но в същото време го плашеше отговорността, която можеше и да не поема върху себе си.

— Добре, така да бъде — каза той накрая с твърд, решителен глас, какъвто имат много меките, отстъпчиви хора, които знаят мекосърдечието си и се стараят да го прикрият от обкръжаващите ги. — Аз сам ще изведа кораба в пролива. В края на краищата рискът е незначителен, а? — завърши той с полувъпрос, сякаш очакваше съгласието на окръжаващите го, за да се успокои окончателно.

Алявдин засия. В последната минута лицето му няколко пъти се промени, ту изпадаше в унило озлобление, ту отново бръчките около устата му се изглаждаха и то се оживяваше. Сега той пошепна на Басов, без да може да скрие радостта си, забравил намерението си да се държи грубо и пренебрежително:

— Това е истинско рационализаторско предложение. Нали, Александър Иванович?

 

 

По време на престоя от борда на танкера бяха снети около сто тона излишни тежести — котвени вериги и котви, тежки машинни части от двигатели, предназначени за зимния ремонт. Беше взет запас от топливо само за един рейс. Всичко това даде възможност на борда да се вземат триста тона допълнителен полезен товар.

В машинното отделение поправяха помпата за течно гориво, чистеха дюзите. Мустафа Хюсеин, изцапан и рошав, изскочи на палубата и извика радиста.

— Би ли ми направил една услуга? — каза смутено той. — Виждаш ли, днес няма да мога да се измъкна оттук… С една дума, трябва да позвъниш… на един човек.

— Ясно. Днес не ти е до разходки — усмихна се Володя. — Сега приличаш на людоед от детска картинка. А как се казва тя… твоят човек?

Той взе листчето от Хюсеин и килна фуражката на тила си.

— Ще й кажа, че не си в настроение. Може би ще се поразходи с мен, отде да знаеш!

— Да не я нагрубиш, Володка? — попита Хюсеин, като оглеждаше със съмнение пратеника. — Душата ще ти извадя, да знаеш!

Преди пристигането беше изпратена телеграма за подготовка на стахановския рейс. Осведомени бяха работниците от пристанището и персоналът на помпената станция. Станцията работеше акуратно, товарът се подаваше под пълно налягане, маркучите звънтяха, високият корпус на „Дербент“ бавно се потапяше във водата.

От щурманския мостик за товаренето следяха капитанът и помощниците. Евгений Степанович беше обзет от разгорещената, малко тържествена суетня на подготовката. В морето той препрочете последните броеве вестници и пред него беше образът на Стаханов в ореола на мълниеносна слава. Но Евгений Степанович все се боеше от нещо. Страхът идваше внезапно, ненадейно сграбчваше сърцето му. Твърде много ново се правеше на кораба и това ново противоречеше на склонността му към обикновения, установен ред.

На събранието го придумаха да мине през пролива и той се съгласи, защото рискът му се струваше не особен, а наоколо разсъждаваха по смелата рационализация на Стаханов. Но като се качи на мостика, той си спомни за аварийния случай с „Кавказ“, който беше заседнал при Бирючя Коса, и увереността му се изпари. По палубата мъкнеха ръждиви вериги и корабни въжета, от складовете на машинното отделение изнасяха тежки цилиндрични предмети, чието предназначение беше известно на механика. Докато Басов стоеше на палубата и подканяше работниците да бързат, Евгений Степанович спокойно пресмяташе на ум колко би могла да тежи цялата тази маса от тежести. Но механикът хлътна в машинното отделение и тогава Евгений Степанович внезапно изпита безпокойство — все пак никой не е правил това досега. Ами ако запасните части потрябват в морето и не достигне горивото по време на буря.

Евгений Степанович би поговорил на драго сърце с първия помощник, той дори на няколко пъти се опита да го заговори, но Касацки отвръщаше едносрично и явно беше разстроен от нещо. Лицето му бе побледняло, ясно изпъкваше старческата подпухналост на бузите му, която Евгений Степанович по-рано не бе забелязал. При това от Касацки лъхаше на водка и очите му блестяха мрачно и зло.

— Какво ви е? — пошепна Евгений Степанович, когато за момент останаха сами. — Имате нездрав вид. Случило ли се е нещо?

— Главата ме боли…

— От пийването е. Да бяхте престанали, ей богу!

— Оставете… На кино ли да ходя? Слушайте… Всички там са много млади. Или на мен така ми се струва? Говоря за ония от палубата.

— Не са толкова млади. Басов е на тридесет години… Ей го.

— Не, той е хлапак… Способен хлапак — и това си е!

— Не разбирам.

— И не е нужно да разбирате. Вие сте — старец.

— Да бяхте си полегнали… Какво ви е?

— Глупости. Гледайте Алявдин.

Вторият помощник изтича на мостика и се спря, като си поемаше дъх. Той погледна часовника си и щастливо се усмихна.

— Взехме седем хиляди тона за три часа — съобщи той сияещ. — Здравейте, Евгений Степанович! Пристанището работи като никога. Изтичах в помпената да им благодаря, а те се смеят. Ние, казват, днес работим за стахановци. Проявете се в морето, ето я и цялата благодарност. Само че е време да се изтеглим на дълбокото, този пристан е плитък, Евгений Степанович.

— Че какво, да се изтеглим — съгласи се капитанът. — Вие как мислите, Олег Сергеевич?

— Не знам… Вие по можете да прецените.

— Да се изтеглим — реши капитанът и се развесели внезапно. — Вървете, гълъбче, ще изтеглим шпила на десет метра. Та, казвате, всичко върви добре, а?

— Много добре, отлично, Евгений Степанович!

На пристана работниците вдигаха маркучите. Издърпани встрани, те увиснаха над пристана и от тях потекоха черни струйки мазут. Загърмяха шпилевите електромотори на „Дербент“. Корабът бавно се плъзна край пристана в дълбочината и спря. Сега сложиха само един маркуч за наливането на последните хиляда тона. Стъмни се. На палубата излезе Хюсеин и седна на стъпалото на трапа. Той си тананикаше тихичко, триеше с парцал лицето и голите си гърди, като поемаше с ноздри свежия морски вятър. По мостика минаха матросите, които се връщаха от града. Сред тях беше Володя Макаров. Той се приближи до Хюсеин, козирува и удари токове.

— Задачата е изпълнена — каза той шеговито, — заповядаха да предам поздрави. Благоволиха да се отзоват с голяма любов за вашата особа. Дори се просълзих.

— Престани да се превземаш — начумери се Хюсеин. — Какво каза тя?

— Не, истина е. Сигурно много ти се е надявала, защото, като й казах, че си зает, гласчето й пресекна. Интересно каква е?

— Не е твоя работа… Ах, дявол да го вземе!… Много ми е мъка, Володка!

— Защо ще ти е мъка? Казах й, че тръгваме в стахановски рейс, тя започна да разпитва и сякаш се развесели. Изглежда, гласът ми й хареса между другото. Накрая ме изгониха от телефонната будка. Славна хлапачка!

— Много разбираш ти…

Работниците от пристанището затвориха шибъра на тръбопровода и се уловиха за веригата на подемния механизъм на маркуча. Товаренето завърши. Оглушително екна металическият глас на „Дербент“ и мигновено в него потънаха всички звуци. После ревът секна и отдалеч ехото откликна с кратък басов лай.

— Завършихме товаренето за три часа и седемнадесет минути — каза Володя, като погледна ръчния си часовник. — Браво на пристанищните! Никога досега не сме наливали толкова бързо. Сега само давайте възли, другари мотористи!

Хюсеин скочи, протегна се и весело се усмихна.

— Сега оправихме и помпата за течно гориво. По пътя ще дадем не по-малко от тринадесет възла. Стига ли ти? Ех, ще си плюем на петите днес, Володка! Славно ще препускаме!