Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (2)

I

Евгений Степанович Кутасов беше суеверен като мнозина стари моряци. Напролет, когато излизаше с опънати платна в открито море да лови риба, той оставяше на пясъка щипка тютюн, та да не си загуби рибарските такъми. Попаднеше ли лодката му в безветрие и платното увиснеше на рея като парцал, Евгений тихичко подсвиркваше през зъби, за да докара вятъра.

Понякога вятърът наистина се появяваше и издуваше платното като балон. Лодката се накланяше и бързо се понасяше. Евгений Степанович нито се замисляше, нито пък тържествуваше — задухал е вятър — добре. Друг път блесналата огледална шир се е простряла до хоризонта, сляла се е с нажеженото небе и никакво свиркане не можеше да докара и най-леко потрепване на въздуха. Тогава Евгений Степанович, без да унива, се хващаше за веслата.

Самотните разходки бяха любимото развлечение на капитан Кутасов. Обичаше да се отбива при старите щурмани на параходите влекачи край тезгяха на пивницата и да побъбри с тях за предишната си професия. Самият той отдавна беше напуснал плаването и служеше във финансово-отчетния отдел на Каспийското параходство. Службата му беше спокойна и шестчасовият работен ден неусетно преминаваше между дългите шкафчета с картони, плътно изписани със залежали сведения за миналогодишни превози. Прозорците на стаята гледаха към морето. Над плоските покриви на къщите в синята ивица на залива пушеха параходните комини. Бръмченето на вентилатора, който прочистваше въздуха от прахта в архивата, му напомняше шума на парната машина, едва долавящ се на капитанския мостик.

Ала случваше се и друго. Излязъл в свободните дни на крайбрежието, той изпращаше с очи отплуващите параходи, докато не се стопеше на хоризонта къдравата прозрачна струйка дим. Тогава хвърляше поглед към брега, отделен от него с тясна ивица мръсна вода, и изпитваше някакво неясно парливо чувство, прилично на тъга по родния край. Но спомените криеха в себе си опасност и той се боеше да наднича в своето минало…

Веднъж в къщи, по време на чая, капитан Кутасов откъсна листче от календара. На следващата не съвсем ясно отпечатана картина червеноармеец с островърх шлем бе вдигнал щик, заплашвайки отпътуващ в морето параход. Под картинката той прочете: „1920. Установяване на съветската власт в Одеса“. Евгений Степанович погледна жена си. Наталия Николаевна четеше книга, свежото й пълно лице изразяваше спокойно доволство.

Ако знаеше всичко, което се беше случило в тази нощ, точно преди петнадесет години, щеше ли да бъде толкова спокойна? А може би и щеше да го намрази? И той нервно, с ужас и срам започна напрегнато да си припомня, надявайки се смътно, че поне сега може би ще намери някакво оправдание.

Тогава „Вега“ чакаше в пристанището да бъде натоварен. Белите бяха поставили на сходнята караул, а от палубата се чуваше как войниците удряха с прикладите по дъските на пристана. На вечеря в каюткомпанията някой произнесе думата „евакуация“ и всички заговориха наведнъж, но толкова тихо, сякаш някой спеше в съседство и се страхуваха да не го събудят.

— Срещу ръжен не се рита — уговаря ги Евгений Степанович. — Ако откажем да превозваме, ще ни убият… Затворете вратата де!…

— Аз няма да превозвам — бавно казва механикът Греве, цял побледнял. — Ще ни убият? Нека! Разбили са ги и те си отмъщават на еврейските жени, мръсни свини. С очите си видях…

— Греве, за бога! — вдига ръце Евгений Степанович. — Тук всички сме съгласни с вас, но защо трябва да се вика? Ами през илюминаторите…

Старшият щурман удря с длан по масата.

— Да разпуснем екипажа — хрипти той гневно, — да отворим кингстоните — и край. Е?

Греве гризе нокти.

— Не бива сега. Ще забележат — и свършено е с нас. Значи, трябва през нощта. Чувате ли, тази нощ.

Евгений Степанович се озърта. Днес сякаш всички са се побъркали, невъзможно е да ги уговориш. Той покорно произнася:

— Добре. Тази нощ.

Противни тръпки побиваха маститото му тяло. Искаше му се да се прибере у дома: да пийне чай, да се успокои, да види жена си. Из улиците е тъмно и пусто, вятърът бръска по кея сняг. Евгений Степанович си мисли как хората се променят пред очите ти, дори и Греве. Ала против очакванията му в къщи не му става по-леко. Наталия Николаевна се заслушва във всеки звук, идващ от улицата, тревожно го гледа в очите. Какво може да й каже той? Че тази нощ ще разпусне екипажа и ще отвори кингстоновите клапи на „Вега“?

На улицата вече става нещо. През капаците на прозорците долита тропот на крака. Нещо тежко пълзи по паважа, толкова тежко, че стъклата треперят. И над всичко това отгоре бавни тежки удари, сякаш ковашки чук удря по чугунена плоча.

Евгений Степанович се облича, за да отиде на пристанището. Наталия Николаевна се е хванала за ревера на китела му и го прекръства бързо няколко пъти. Той отмахва ръцете й, гледа разстроеното лице и усеща как решителността му го напуща.

Когато изтичва стремително на входа, не може да познае улицата. В тъмнината край него се движи човешки поток, спотаено припламват огънчета от цигари. Те вървят мълчаливо и забързано, изпълват цялата улица, трополят по калдъръма множество нозе. Белите отстъпват. Зашеметен и умълчан, Евгений Степанович се промъква след тях по тротоара.

На пристанището по стълбовете се люшкат блестящите глобуси на фенерите. Евгений Степанович се промъква през гъстата тълпа от войници и бежанци към сходнята, където конвоите са кръстосали щитове. Ала конвоят го пропуска — нали носи фуражка с капитанска кокарда.

Той стои на палубата на „Вега“, моряците го заобикалят. Те чакат заповед, но той само притваря очи, за да не гледа в студената светлина на фенерите блестящите пагони на конвоя…

Неочаквано Греве се приближава до него. Лицето му е измъчено, бледо, прежълтяло, зло.

— Започна се по-рано, отколкото мислехме — говори той загрижено. — Трябва да тръгваме, капитане. Момчетата чакат заповед.

Евгений Степанович потреперва.

— Почакайте, приятелю — мънка той объркано, — виждате какво става и… аз мисля дали в края на краищата да не ги закараме?…

— Ех, капитане, защо дойдохте тук!… — тъжно казва Греве.

В това време човешкият поток събаря преградата на сходнята и се разлива по палубата, като я оглася с буйния тропот на подплашено стадо. На левия борд са се притаили тъмните фигури на матросите. Бавно, поред, те се прекачват през перилата, свиват се на топка, безшумно като денкове падат на пристана и се промъкват дебнешком в тъмния му край, превили се като ученици, които играят на прескочикобила.

Евгений Степанович въздъхва облекчено. Екипажът напусна кораба, без да чака заповед. Ала начаса го обхваща нов пристъп на вледеняващ страх. Той смъква от главата си фуражката и откъсва с нокти предателската кокарда.

— Капитане, прекратете дезертьорството!

Този рязък вик го кара да скрие глава в раменете. Смаяно втренчва поглед в разширените от ярост очи.

— Аз не съм капитанът — казва той с някакъв чужд фъфлещ, пресекващ глас — и нищо, нищичко не знам…

— Не знаеш, тъй ли? — раздава се над ухото на Евгений Степанович. — Ти ли не знаеш, подлецо? Ей сега ще узнаеш!

Силен удар го накарва да загуби равновесие и той се свлича с цялата си тежест на палубата. През напиращите сълзи вижда блестящ кончов на ботуш, стигащ до лампазите, и ръка, която припряно дърпа закопчалката на кобура.

— Недей! — пронизително изпищява Евгений Степанович и хваща с две ръце ботуша, който се отдръпва при неговия допир. — Недей! — крещи той провлечено, улавя най-накрая крака и прилепва към него разкървавеното си лице.

Докато лежи по очи, без да вдига глава, той чувствува, че опасността е преминала.

— Къде е капитанът? — реве офицерът. — Чуваш ли, плужек!

— Там… — Евгений Степанович стои на четири крака и сочи някъде към юта. Изправя се и закрива лицето си с ръка. В такъв вид — раздърпан, гологлав — лесно може да напусне кораба. Когато слиза на пристанището, настига го нарастващ заплашителен шум от гласове и той се извръща за последен път, за да види какво става на „Вега“. От грохота на изстрелите потреперва цялото му тяло, сякаш невидим камшик го шиба по запотения гръб. Евгений Степанович знае какво се е случило. Разблъсквайки тълпата, задъхан, закрил с носната кърпа разкървавеното си лице, той продължава нататък и се спира само за да прескочи пристанищната ограда. Сетне се обляга о фенерния стълб и като се тресе цял, плаче дълго и разглежда пръстите си, изпоцапани с кръв. Болката вече не е толкова силна, но преувеличавайки страданията си, той стене провлечено и това му помага да сподави безсилното отвращение към себе си. По главната улица още се влачи опашката на отстъпващите. Евгений Степанович чува бавни кънтящи удари, долитащи от тъмнината.

— Почакай, гад — мърмори той по посока на пристанището. — Няма да избягаш! — Обзема го омаломощаваща ярост. Ала неизвестното, което се приближава бавно откъм степта и разтърсва въздуха с чугунени удари, може би е още по-ужасно… Та нали всеки момент могат да нахлуят у тях, да го пребият, да оскърбят Наталия Николаевна, а той само ще ги моли или ще гледа как я унижават. Знаеше, че няма да е в състояние да се възпротиви. Добре би било да остане незабелязан, да се откаже от капитанството…

В ореховата гостна както и преди гори газената лампа, трака стенният часовник. Сякаш изобщо не е напускал дома си. На въпросите на Наталия Николаевна отговори кратко и лаконично:

— Убиха Греве… И мен искаха да убият, но се скрих. Убиха Оскар Карлич…

Нетърпимо се терзаеше душата му от нейния поглед, любещ и предан, от внимателните докосвания на меките й ръце, които го превързваха.

Прекара в къщи няколко дни, седеше в креслото и почти не се движеше. От време на време се приближаваше до прозореца и дръпваше пердето. По улиците беше спокойно. Веднъж видя необикновен войник с шлем и без нагони, с малинови нашивки на гърдите. Стоеше по господарски разкрачил крака и четеше позив, залепен на стената. Евгений Степанович погледна войника, погледна минаващите край него, които го докосваха с лакти, без да му обръщат внимание, и разбра, че войната е свършила. Тревогата мина, остана апатията, прилична на постоянна умора. Но трябваше да се живее и веднъж каза на жена си, червейки се, като избягваше да я гледа в очите, сякаш си признаваше нещо позорно:

— Бих искал да се махна оттук… завинаги.

Тя отговори, без да се замисля:

— Както искаш, приятелю мой. Къде ще отидем?

И го погледна с такъв състрадателен и продължителен поглед, който прави излишно всяко обяснение.

— Например на Каспийско — каза Евгений Степанович. — Мисля, че там товарооборотът не е по-малък от нашия. И е топло. Аз обичам топлината.

Потеглиха на път веднага щом се стопи снегът и от морето повя топъл вятър. В Батуми се разхождаха из Ботаническата градина, купи си мандарини, увити в зелени листа, и Евгений Степанович се оживи. Струваше му се, че е станал по-незабележим, по-дребен. Яви се в Каспийското параходство небръснат, с цивилни дрехи, с пенсне и вратовръзка с развени по старчески на две страни краища — същински дребен чиновник… Като слушаше младия весел комисар, който обясняваше значението на социалистическия отчет, важно кимаше с глава; много му хареса и комисарят, и необикновено светлото море в залива, и дори работата, с която му предстоеше да се заеме.

 

 

За тези петнадесет години, прекарани на едно място в заседнала работа, Евгений Степанович застаря, загуби подвижността си и придоби много навици. Инстинктивно го плашеше новото, с което се срещаше на всяка крачка. В нефтопристанището разглеждаше огромните плоскодънни параходи-танкери, на които всичко му се струваше неестествено, объркано, изместено от обичайните места. Вместо трюмове цялото пространство за товарене беше разделено на малки отсеци-цистерни. На палубата само тесни кръгли илюминатори. В морето люковете са херметически затворени и корабът е запушен като бирена бутилка. В машинното отделение — не парна машина, а дизели. Всички шпилове и кормилото се движат не с пара, а с електричество, пък пожарните кранове подават не вода, а въгледвуокис. Остави ги! Струваше му се, че на „Вега“ всичко беше устроено много по-умно и целесъобразно. Някога той се надсмиваше над неграмотните шкипери^[1] и пръв от капитаните започна да изучава парната машина. Сега недоумяваше защо са дотрябвали на Каспийския моторни кораби и радиотелефон вместо телеграфни станции и електрокранове вместо парни вдигачки.

Веднъж, следобед, когато стихна трясъкът на сметачните машини и благопристойните гласове в отчетно-финансовия отдел се снишиха до шепот, Евгений Степанович повикаха при началника Каспара Годоян. Какви ли не предчувствия го измъчваха, докато изкачваше стълбата, поклащайки се като тежка плаваща гемия. Може би е направил грешки в сведенията и са открили това? Пред вратата на кабинета се спря и оправи сакото си.

Годоян седеше зад бюрото, наведен над книжата. Той вдигна глава и стъклата на очилата му блеснаха.

— Капитан Кутасов? Седнете, капитане. Къде работите?

Гласът му беше мек, спокоен и главата му изглеждаше малка и нежна в сравнение с каменния бюст върху бюрото. Евгений Степанович се окуражи.

— Финансов инспектор съм.

— Вие сте капитан за далечно плаване?

— Да.

— Къде сте плавали?

— На товарния кораб „Вега“, десет години.

— О, толкова дълго време! Предполагам, че сте специалист в своята област.

Годоян намести очилата си и се усмихна. Заусмихва се и Евгений Степанович. Очевидно началникът Каспара беше прекрасен човек. Началникът продължи със спокойна усмивка:

— Вие добре работите, капитане. Навярно щурманската практика много ви помага?

— Не-е, практиката не ми помага. Та тук работата е съвсем друга — статистика.

— Е, щом е така — изтърси Годоян, въздъхвайки облекчено като следовател, установил главния пункт на обвинението, — щом е така, няма защо да седите в канцеларията. По моему е ясно.

— Но какво да работя? — измърмори Евгений Степанович с отпаднал глас. Отново се мярна догадката за грешка в сведенията.

Годоян стана и удари с длан по книжата.

— Работа ще се намери, капитане! Танкерът „Дербент“ сега е на пробно изпитание преди предаването му в експлоатация. Тези дни ще излезе от дока. Това ще бъде подходящо място за вас, нали? Имаме нужда от опитни капитани.

Евгений Степанович не можа да отговори веднага от изненада. Той знаеше, че незабавно трябва да откаже, ала под погледа на Годоян езикът му не можеше да се обърне.

— Струва ми се, че е по-добре да си остана — започна той умолително, като се стараеше да придаде на гласа си задушевна мекота. — Вече ми е трудно, знаете ли… годините…

Лицето на Годоян мигновено промени израза си, стана насмешливо, сякаш той изведнъж разбра, че пред него не стои човекът, когото е търсил.

— Искате да останете в канцеларията? Е, ваша си работа. — Той погледна уморено някъде край лицето на Евгений Степанович и добави: — Аз ви предлагам истинска, голяма работа. Ех, капитане!

Евгений Степанович почувствува, че се изчервява. Искаше му се да възрази на Годоян. Та нима зле си гледа възложената му малка работа? Ала в същото време му се искаше този млад, енергичен човек отново да му се усмихне дружелюбно като на равен.

Каква е товароподемността на „Дербент“? — неочаквано попита Евгений Степанович, сам учуден от въпроса си. „Сякаш вече съм готов да се съглася?“ — помисли си той с уплаха.

Годоян се усмихна:

— Осем хиляди тона бруто. Малко ли ви е?

— Н-не-е, не че е малко, но трябва да се знае… — отвърна Евгений Степанович с пресилена усмивка. За последен път сърцето му се сви при мисълта, че съвсем не говори това, което трябва. Но Годоян се изправи, протегна му ръка и стисна неговата със странна припряност.

— Значи, решено! — каза той весело. — Е, желая ви успех. Друг да беше, с две ръце щеше да се залови, нямаше и да се замисли, а вие… Ех, капитане!

Евгений Степанович се усмихваше, изтривайки потта от челото си. Спокойната стая във финансовия отдел, сведенията и цифрите останаха далеч назад, сякаш свободният, волен вятър, засвирил в ушите, ги беше издухал от съзнанието му.