Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (18)

V

Последния шлеп изпратиха с два часа закъснение. Буксирът го довлече до борда на „Дербент“, разпени водата с витлата си, пронизително изсвири и затихна. По палубата на шлепа едвам се мъкнеха мрачни сънливи хора с кожуси и изтегляха наливния маркуч. Моряците ги наблюдаваха от борда на танкера.

— Там на пристанището седят чиновници, книжни плъхове! — вълнуваше се Володя Макаров. — Плюят те на това, че ние загубихме два часа. Така нищо няма да направим. Трябва по някакъв начин да ги стреснем…

— Ще напишем заявление до началника Каспара — каза Котелников разсъдливо. — Той ще ги стегне.

Хюсеин поглеждаше към говорещите, като нервно дърпаше веждата си. Непоносимо го дразнеха бавните движения на хората от шлепа и безучастните им лица.

— Винаги ли се мъкнете така? — извика той надолу. — Ей, вие, от броненосеца!

— Не ги предизвиквай — посъветва го Котелников, — напук ще започнат да протакат.

Но Хюсеин не мирясваше:

— Кажете на вашите началници-кълвачи, че ще се оплачем. До управлението ще стигнем!

— Напразно викате — отвърнаха отдолу, — ние сме дребни хора.

Хюсеин се отдръпна от борда. Безцелно е да се съкращава времето на престоите и да се икономисват минутите, когато резултатът от всички тези усилия може да отиде нахалост просто от невниманието на диспечера на брега. Моряците на „Дербент“ са заинтересовани за успеха от съревнованието, но този успех зависи и от диспечера, и от рошавите хора на шлепа, и от пристанищните работници и Хюсеин се стараеше да не гледа това, което ставаше на шлепа, стараеше се да сдържа кипналото в него глухо раздразнение, което му се струваше още по-непоносимо от това, че всъщност нямаше на кого да се сърди.

Когато излязоха от рейда, той се поуспокои: „Дербент“ набираше до дванадесет възли. После дойде вахтата и тя премина сравнително спокойно — двигателите не намалиха оборотите си, горивото се подаваше редовно. И все пак от време на време го пробождаше натрапчивата мисъл: може би всичко е напразно?

След вахтата той се наобядва и поспа. Но когато се събуди, видя през окото на илюминатора гъста млечнобяла мътилка.

Мъглата винаги изпълваше Хюсеин с горчива мъка и събуждаше от дъното на душата му сякаш затихнала скръб. Той излезе на палубата. Светлините, пламнали на мачтата, му се сториха мътни, сякаш обвити в бял копринен плат. Гласовете и стъпките звучаха глухо. Гласът на приближилия се Володя беше пресипнал и лицето му изглеждаше зеленикаво.

— Слушай какво са направили нашите командири — каза Володя. — Такава глупост! А пък мъглата, мъглата!… Сега вече непременно ще закъснеем.

Хюсеин не се учуди нито на печалното лице на Володя, нито на думите му. Какво хубаво може да се случи при такава мъгла? Той вдъхваше гъстия задушлив въздух и плюеше зад борда сладникава слюнка.

— Слушай, изпратили телеграма — говореше Володя — „въз основа на социалистическото съревнование и ударничество…“ Спекулират, подлеците!

— Да вървят по дяволите — промълви Хюсеин равнодушно. — Мъглата се спуща като лава. Ето и скоростта намалихме, чувам аз.

— Обидно е — каза Володя, — с какво спекулират! Е, аз да вървя…

Хюсеин остана сам. Наоколо всичко се движеше бавно и безшумно. Сиви късове мъгла пълзяха по палубата, закачваха се по люковете и се катереха по стъпалата на траповете, лъхаше на мухъл и още на някаква задушлива миризма, напомняща отработен газ.

Сирената на „Дербент“ изрева кратко и прегракнало, откликна й с тънък вой корабът насреща му, като мигаше със зеленото си око в мъглата. Хюсеин приклекна и обхвана с ръце коленете си.

— Лошо — каза той тихичко и гласът му прозвуча слабо и глухо, — омърсиха съревнованието със своите телеграми… подлеци, подлеци! И на брега са същите… — Той нетърпеливо прехвърляше в ума си всичко, случило се през последните дни, като се надяваше да намери нещо, още по-лошо, което ще го преизпълни и ще му разреши да се предаде на отчаянието.

— Мъглата ще ни задържи, здравата ще ни задържи… и Женя няма да дойде на булеварда. Мъглата и късният час — в никакъв случай няма да дойде! Колко време вече не сме се виждали? Пък и защо капитулирах пред нея? А Басов ме агитира. На какво се надява, като на брега всички са синджир-марка, прикриват се един друг и не можеш им хвана края?… Формални отговори, фалшиви донесения. А може би Басов на нищо не се надява, и той е същият като астраханския диспечер, същият като Касацки и Алявдин, само че по-хитър?… Пристанището е близко. Там е островът, ей ги светлините, приближават… Да можеше сега да си пийна една биричка. Тъкмо време…

Той се приближи до борда, сложи ръце на перилата и обърна лице към плаващото насреща му от мъглата зарево на пристанищните светлини. Така стоеше той, като постоянно плюеше сладка слюнка и потръпваше от скоростта, докато не загърмя спуснатата сходня. Тогава изтича на пристана, и тръгна, без да се оглежда, като облекчено размахваше ръце, сякаш напускаше танкера завинаги.

Вахтените сновяха по палубата, подвикваха си един другиму в мъглата и не им беше до Хюсеин. Подир час го видяха моряци от „Дербент“, които бяха отишли в пивницата да се посгреят. Между тях беше и шлосерът Якубов, същият, когото Хюсеин беше научил да работи с подемния кран — тих, незабележим човек, който се беше отказал от пушенето само защото като си купуваше цигари, ги раздаваше на другите. Той ахна, като забеляза Хюсеин на съседната маса, и все се дърпаше да отиде при него, за да го отведе на пристана. Ала палубният матрос Хрулев здраво държеше шлосера за ръкава.

— Моля те, не де бъркай. Сега този ударник ще си покаже рогата! — шепнеше той злорадо. — Стой, ти казвам!

Хюсеин гледаше наоколо със светнали, разярени очи и се мъчеше да улови изплъзващите се погледи на съседите. Той се изтегна на стола пред батарея от празни бутилки и на долната му устна, увиснала и покрита с пяна, беше залепнал угаснал фас. Около масичката отдавна вече неспокойно се въртяха келнерите и срещу него случайният другар по чашка — дребен, опърпан човечец, уплашен и отпуснат — покорно присвиваше пиянските си очички и се канеше да офейка.

Внезапно Хюсеин стана и изтърси от масата бутилките. Сетне, като се олюляваше и стъпваше по цветните парчета, тръгна към вратата и срещу него тръгна бялата армия от келнери, които заплашително размахваха салфетки, ала при изхода блъсна с длан едного от тях и той изохка, удряйки главата си о касата на вратата. Хюсеин изскочи на улицата и се затича, като чуваше свирки след себе си. В пивницата Хрулев се люлееше от смях и се тупаше по коленете, а Якубов подаваше пари на келнерите и ги умоляваше да не правят скандал.

Хюсеин не си тананикаше вече тънко и нежно както в морето в часовете преди залез. Задъхан пиянски, той размахваше юмрук над главата си и ревеше като параходна сирена. Минувачите край него се отбиваха от тротоара, а при входа на киното хлапетата викаха оглушително:

— Бичкомер!… Бандит!… Морски разбойник!…

На пресечката Хюсеин разпери ръце и прегради пътя на затичалата се в уплаха женска фигура.

— Падна ли ми, Марус!… — и като погледна побледнялото младо лице, изведнъж се усмихна смутено и тъжно. — Защо се боиш, нима те закачам! Ех ти, миличка!…

Яростта му внезапно изчезна, смени се със слабост и покорна тъга. На булеварда той рухна на една скамейка и дръпна яката на ризата си. Дърветата бавно се отдалечаваха отляво надясно и стволовете им се къпеха в спусналата се мъгла.

— Сега вече е свършено, не можеш нищо да оправиш… — каза той, като тежко обръщаше езика си — сега ще те съдят… в червения кът, както тогава… Басов ще те съди, работата е ясна. Разби-и-ра се! Е, какво, съдете ме, нямам нищо против! Моля! — Той вдигна глава и се заслуша във воя на сирената. — „Дербент“ вика. Ех, че е гласовит! Ще вдигнат котва и ще тръгнат… без мен. Много просто.

В левия юмрук чувствуваше тъпа болка и влага, сякаш беше смачкал нещо живо и лепкаво. Той приближи към очите си почернялата от кръв длан.

— Къде ли съм се?… Бутилките…

Болеше го главата и му се повдигаше. Пак зави далечната сирена и краката на Хюсеин изстинаха.

— Защо седя? Ето още седя… и още — броеше той миговете, като с мъка протягаше крака. — Ако стана сега, мога да стигна… Ех, ще пропадна!

Най-сетне той се смъкна от скамейката, стана и се заклатушка на дългите си нозе, като се стараеше да сподави пристъпа на гадене.

— Трябва да стигна — каза той високо, — и при Басов… Ще мина незабелязано. Той знае, това при мен е болест.

 

 

При лавката, под навеса, стояха двамина. На пристана вълните се плискаха о камъните.

— Казваш, че побягнал на булеварда? — питаше Басов загрижено и сърдито. — И вие не можахте да го спрете? Големи герои!

— Не успяхме, той беше като бесен — оправдаваше се Якубов. — Келнерите — и те се отказаха. Той така блъсна едного! Силен е…

— Слушайте, никому нито дума — напомни Басов. — Виж, не е ли той, дето идва.

Един човек наближаваше помпената станция и хвърляше на асфалта черния квадрат на сянката си. Промъкваше се като крадец и в същото време се препъваше и загребваше с нозе. Хрипкавото му, тежко дишане се чуваше отдалеч. Видя хората под навеса и се спря.

— Александър Иванович — повика тихо той, — не трябва ли да отивам на танкера?… Разби-ирам!

— Трябва да минете в моята каюта — каза рязко Басов. — Старайте се да не се клатушкате. Вървете напред.

Те вървяха по пристана един подир друг. Якубов, от деликатност изостана малко, като се правеше, че си връзва връзката на обувката. Жал му беше за Хюсеин. На палубата при сходнята се чернееха фигурите на вахтените, кръжеше и припламваше огънче на цигара.

Хюсеин се изправи и тръгна по сходнята. По средата той загуби равновесие, изохка и се хвана за перилата с порязаната си ръка. На палубата се разсмяха.

— Пиян до козирката! — произнесе нечий глас. — Видяхте ли, момчета?

Басов се изкачи на палубата и се спря.

— Хрулев — извика той, — елате тук!

Матросът се приближи, като криеше ръката си зад гърба.

— Какво обичате?

— Има разпореждане за пушене по време на товарене да се отстранява от работа и да се дава под съд. Това не ви е за първи път…

— Загасих. — Хрулев бързо плю в угарката, като се наведе и скри лицето си. — Някои преследвате, а други прикривате за пиянство — каза той с треперещ глас. — Това не е честно!

— Защо да го прикривам? — произнесе Басов бавно. — Утре ще подам рапорт и всеки ще си получи своето. Ясно ли е?

— Ама аз вече я загасих…

— А той вече е трезвен…

— За последен път, Александър Иванович, честна дума…

В коридора беше пусто, само отдолу, от каюткомпанията, долитаха гласове. Басов влезе в каютата. Хюсеин седеше до масата, хванал с ръце главата си. Той леко се олюляваше, сякаш изпитваше нетърпима болка. Ризата му, изцапана с лепкава кал, беше залепнала на тялото; на тила му стърчаха мокри кичури коса.

— Някой видя ли ви? — попита Басов. — Имате кръв по лицето. Откъде е?

Хюсеин повдигна глава и изхълца.

— Аз съм подлец, Саша — заговори той с тих трезв глас, — погубих живота си и омърсих кораба. Защо ме доведе тук?

Той се затресе, изкриви уста и размаза сълзите по лицето си. Басов въздъхна и приседна на койката.

— Слушай, престани да скимтиш — каза той нетърпеливо, — целият си в кръв и още… повръщал си, нали? Върви да се измиеш на мивката.

Той стана, отвори шкафа и извади чиста риза. Хюсеин постави главата си под крана, триеше лицето си с длани, пухтеше високо и потреперваше. По голите му лакти потекоха струйки вода и забарабаниха по пода. Той сконфузено събра лакти и отвори едното си око.

— Тази риза я хвърли — командуваше Басов, — засега ще сложиш моя. Ах, какъв мерзавец си ти, просто удивително! Прищяло му се пиянска истерика. И за какво, интересно? Точно по време, когато дисциплината е толкова необходима!… На ти пешкира… Другар ли? Лайно си ти!

— Карай се… Добре де, псувай. — Хюсеин изтри лицето си и смени ризата. Седна на стола и сложи ръце на коленете си. Чистата риза празнично се изду на гърба му и лицето му бавно и плахо се просветляваше.

— Как се събра всичко, разбираш ли — изхриптя той. — На пристанището — чиновниците, ама и нашите си ги бива… телеграма изпратили: съревнование, значи, похвалете ни по-скоро. А на това отгоре и мъглата…

— С една дума, магия са ти направили! Просто ти си пропаднал тип, лумпен! Насмалко да опозориш кораба. Уж случайно станало?

— Сега вече край, Саша. Няма да се случва! Ти никому няма да кажеш. Нали?

— Не знам. — Басов помисли. — Ще кажа на помполита Бредис. Но той е добър момък. Мисля, че ще уредим работата.

Хюсеин въздъхна и погледна през прозореца.

— Тръгнахме вече — каза той облекчено, — тръгнахме…