Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (17)

IV

След регулирането на втория двигател „Дербент“ взе разстоянието до Астраханския рейд за тридесет часа. Но на рейда се наложи неочаквана задръжка. До идването на кораба буксирът беше докарал само два шлепа, третият беше излязъл от строя.

В радиорубката Володя Макаров напразно късаше гласните си струни да вика рейдовия диспечер. „Изпратихме за резервни в Астрахан“ — следваше ежеминутно еднообразен, безстрастен отговор, който извикваше у радиста припадъци на безсилна ярост.

Напълнените шлепове отиваха на север. Маркучът за наливане на „Дербент“ беше измъкнат и висеше над палубата като гигантски ръждив хобот. Над танкера с крясък се носеха чайки, отнемайки си една от друга сребърни рибки. Морето, бледозелено край бордовете на кораба, синееше към хоризонта и се сливаше с емайла на небето. Дежурните моряци ходеха унило по палубата и поглеждаха на север, откъдето трябваше да се появят новите шлепове.

Щурманът Касацки, на когото очакването дотегна, тръгна да търси капитана.

— Представете си — заговори той още от вратата на каюткомпанията, — този път икономисахме пет часа път… Ей богу, трябваше да блеснем пред параходството!

Евгений Степанович седеше на масата и бъркаше с лъжичка в чашата си. Той виждаше лицето си върху блестящата изпъкнала повърхност на корабния чайник, безобразно подуто и сплеснато, с чудовищни яркочервени отоци вместо бузи. И докато разговаряше с помощника си, все се кривеше пред чайника, не беше в състояние да откъсне очи от причудливата маска.

— Няма да е лошо да изпратим телеграма в параходството — продължаваше Касацки. — Ще кажем например така: „Въз основа на социалистическото съревнование и ударничество…“

— Оставете… — прекъсна го Евгений Степанович с отвращение и лицето му се размърда върху чайника и се покри с многообразни бръчки. — Фабрикуване на фалшиви хартийки… Срамно е, Олег Сергеевич!

— Душичке моя, че това е чистата истина — усмихна се Касацки. — Защо да не извлечем полза. Не нервничехте ли доскоро от това, че ни гледат с лошо око, а сега — „оставете“… Впрочем както искате.

— Аз не искам да мамя никого и стига вече с тези телеграми — капитанът се разпалваше все повече с всяка своя дума като човек, внезапно решил да изкаже на глас мислите си. — Та разберете най-накрая, че всички тези гръмки донесения са просто лъжа, гадост, че е неприлично! Съревнованието едва е започнало и ние с вас нямаме нищо общо с това. Разберете!

Както винаги ставаше с него в редките минути на гняв, Евгений Степанович нетърпеливо очакваше възражения, които някак си да го подкрепят и потвърдят справедливостта на възмущението му. Но Касацки млъкна и лицето му изразяваше уплаха и покорно недоумение.

— Не ми е идвало на ум, че можете да изтълкувате така всички тези дреболии — каза той огорчено. — Може би попрекалих малко в старанието си да представя работата в най-добра светлина. В управлението на параходството са силно разтревожени от неуспешното начало на навигацията. Чувах, че са уволнили някои от капитаните. Ще ви кажа откровено, не бих искал да имам друг командир.

— Казвате, че са уволнили? — повторно попита Евгений Степанович.

— Някак ме заболява, като си помисля, че биха могли да ви… Честен, опитен служещ, почтен човек! Ще ви кажа откровено, изпитвам към вас особено чувство на загриженост.

— Мили мой, та нима аз не виждам? — промърмори Евгений Степанович. — Повярвайте, аз много ценя вашето отношение, но ме безпокоят всички тези писмени отговори. Като че ли позлоупотребихме с тях в последно време. Та нали, честно казано, ние самите сме виновни за много неща. На, засядаме в плитчини край пристанището… Кой е виновен? Ами историята с водния баласт помните ли? Какво да говорим!

Касацки мигом се успокои и седна до масата.

— Да, да, съгласен съм — каза той нетърпеливо. — Че кой не греши? Но сега май се забелязва прелом. Старшият механик не пусна свободните хора на брега и регулира отново двигателите. Той нямаше право да лиши хората от почивка, но за това трябва да си затваряме очите.

— Той ми докладва.

— И навярно ви е гледал враждебно. Санким, презирам ви, но съм принуден да разговарям. Човек не трябва да обръща внимание на странностите му. Аз например всячески му давам да разбере, че не съм отломка от миналото, за каквато ме смята, а свой човек. Ха-ха! Разбира се, това си е така. За мен, Евгений Степанович, съревнованието беше своего рода откровение. Учудващо универсален метод за обработка на всякакъв човешки материал. Пуснати са в ход всички далекобойни оръдия на човешкия морал, дори и такива вечни като „славата“ и „доблестта“. В самата дума „призив“ има нещо старомодно, но красиво и силно. Право да си кажа, струва ми се, че сега лицата на хората ни придобиха нов, одухотворен израз. С една дума — аз съм „за“.

Евгений Степанович слушаше мълчаливо. Вече го бе завладяло неопределеното, пасивно състояние на духа, както ставаше винаги по време на разговор с помощника му. Той само можеше да следи неочакваните криволици в мислите на събеседника си и зад тези криволици като в безкраен лабиринт се губеха собствените му усещания.

— И така, вие мислите, че е настъпил прелом? — попита той замислено.

— Несъмнено. И трябва да направим всичко възможно, за да постигнем по-голям успех. Много зависи от бреговите организации. Диспечерите си имат свои любимци като „Агамали“. Образцовият кораб получава всичко пръв. Значи, „Дербент“ трябва да си създаде репутация на образцов кораб. Ако изпратим телеграма в параходството, както казах аз…

— Какво пък, аз не съм против. Хайде да я съставим — съгласи се Евгений Степанович! Той чувствуваше разкаяние заради разгорещеността си и му се искаше да отстъпи по-бързо, та да заглади вината си пред помощника.

— Ще я напишем кратко и достойно — каза Касацки и извади бележника си. — Въз основа на социалистическото съревнование и ударничеството успяхме да повишим експлоатационната скорост… Така ще бъде най-искрено и без всякакво натрапване. Нали?

Той дописа телеграмата и я подаде на Кутасов. Мина през каютата и се спря пред илюминатора, като се поклащаше на токове. Капитанът мръщеше чело, докато четеше телеграмата.

— Добре — каза той накрая, — така действително ще бъде напълно достойно.

— И още нещо — каза — Касацки, като се прозя. — Някой е предложил да се ликвидира четворният запас от гориво за дизелите. Басов счита, че ако се съберат от танкера излишното гориво и разните там вехтории, полезната товароподемност на кораба може да се увеличи с триста и петдесет тона. Добре измислено. Исках да ви предупредя, да не си и помисляте да се противите.

— Извинете — учуди се Евгений Степанович, — вие искате да не взимате запас от гориво?

— Ще оставим само за един рейс, Евгений Степанович.

— Моля ви, как така?

— Знаех си! — усмихна се Касацки. — По-добре кажете: защо взимаме запас за четири рейса?

— За всеки случай. Какво от това. Всички правят така…

Касацки се прозя.

— Запас за един рейс е повече от достатъчен дори при бурно време, — каза меко той, — а триста и петдесет тона за рейс — това прави три хиляди на месец, а за навигацията около двадесет хиляди свръхплана. Работата е ясна.

— А не е ли опасно?

— Безусловно — опасно е. Рискувате да получите премия и благодарност от Годоян. Е, съгласен ли сте?

— Съгласен.

— Басов казва, че планът може да се преизпълни значително, ако се мобилизират всички скрити средства — замислено каза помощникът. — Струва ми се, че е прав. Във всеки случай той изрови едно средство. И, изглежда, ще направи голяма кариера този невзрачен чудак, ще видите.