Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (14)

I

Наскоро електротехниците, като се върнаха от града, разказаха за още една среща с моряците от танкера „Агамали“.

Електротехниците имаха сконфузен вид, бузите им горяха.

— Те ще излязат два часа по-късно от нас — ораторствуваше Котелников, — така казаха. Даваме ви, санким, два часа преднина. Привечер ни чакайте, ще ви изпреварим. На буксир ще ви вземем…

— Лъжеш!

— Така казваха: „Вие, казват, няма какво да губите, а за нас е примамливо…“

— „Костенурки с вътрешно горене“ — вметна Володя Макаров.

— Кои са „костенурки“?

— За нас го казаха. Подиграват се, мръсниците!

— Боцманът каза…

— Плюя аз кой го е казал! — ревна Хюсеин раздразнено. — Момчета, нима наистина ще ни изпреварят?

— Няма да стане…

— Трябва да се стегнем — насмешливо изскриптя Хрулев, като тръсна къдравия си перчем. — Ей, председателят на корабния комитет, подтегни екипажа!

Този ден всичко вървеше както обикновено. Сменяха се на вахта, по радиото се приемаха метеорологичните бюлетини, провеждаха се политзанятия. Само че моряците, без да има нужда, често се изкачваха на спардека и оттам поглеждаха на юг, където зад синия предел потъваше брегът. След обяд там се появи едва забележима точка. Тя растеше бавно, увиснала на ивицата между морето и небето, и изглеждаше като грозна щърбина на безукорната линия на хоризонта. Пръв я забеляза Догайло, който се намираше на спардека, за да търси неизправности. Той подсвирна тихо и провлечено и слезе долу да съобщи за откритието си. На палубата електротехниците бършеха колектора на електромотора.

— Форсира! — извести Догайло с тържествуващ фалцет. — „Агамали“ идва. Ще ни изпревари привечер, братлета, без да му мигне окото!

Електротехниците се втурнаха към спардека. Зад тях тичаше в тръс Догайло, като се усмихваше под мустак.

— Дали не е канонерска лодка? — изказа предположение електротехникът Проценко.

— Ама че го каза! А димът къде е? Дим не се вижда. Не, миличък, не е канонерка. Кораб иде.

Един по един на спардека се появяваха свободните мотористи и матроси. Поглеждаха, заслонили очи с ръка, и мълчаливо изчезваха. Догайло ходеше напред-назад с наведени надолу очи и оглеждаше както обикновено всички ъгли на кораба, сякаш диреше нещо. Но от време на време поглеждаше в далечината. На щурманския мостик Касацки беше приближил бинокъла към очите си и разглеждаше приближаващия се кораб. Той растеше все повече и повече, сякаш от юг го подкарваше влажният свирещ вятър. Касацки свали бинокъла и устата му се разтегна в застинала усмивка.

А на спардека се появяваха нови хора, бързо намираха на хоризонта силуета на кораба, измерваха с очи разстоянието. Правеха това мълчаливо, без да се гледат един друг, и сякаш случайно, като че се стараеха да скрият безпокойството си.

Преди залез слънце, като зави енергично надясно, „Агамали“ показа на „Дербент“ белите си надстройки и късия комин на кърмата, който изпускаше редки валма дим. Вахтата свърши. Моряците изтичваха на проходния мостик и се спираха до перилата. Около Хюсеин се събираха мотористите. Той стоеше, отпуснал тежките си ръце на перилата, и на неподвижното му тъмно лице над лявата вежда се виждаше как бие пулсът му.

Басов се появи на мостика в момента, когато двата кораба се изравняваха. Той местеше очи от неподвижния Хюсеин към щурмана Алявдин, който тъпчеше на едно място в нервна възбуда, към лицата на матросите, мотористите, електротехниците, събрани на мостика. Край него, като тропаше с ботуши, мина Догайло и се запъти към трапа, водещ към кърмата.

— Трябва да дадем салют за „образцовия“ — изпя той лукаво, — както се казва, уважаваме го и му даваме път. На добър час!

Той се заизкачва по трапа и след него тръгнаха неколцина любопитни.

— Оставете, Догайло, не трябва — слабо запротестира Алявдин, но боцманът не чуваше. Той се приближи до флага на кърмата и развърза възела. Три пъти дръпна въжето и широкото червено платно, което се диплеше от вятъра, послушно се плъзна по пръта и се спусна в краката му.

От мостика се виждаше добре всичко, което ставаше на палубата на „Агамали“. На борда му бяха замрели неподвижно фигурите на хората. Други мъкнеха по палубата края на стоманено въже. Тежките кръгове на въжето плавно се опъваха. Флагът на кърмата продължаваше да се развява — никой не бързаше да го спусне в отговор на поздрава.

— Нахалничат — забеляза тихо върналият се Догайло. — Гледай, домъкнаха края. На буксир ще ни взимат.

Изглеждаше, че хората на „Агамали“ изпълняваха сериозна, предварително замислена работа. Те хвърлиха зад борда края на въжето и то увисна, като се люлееше и описваше зигзаги над водата. Корабът вече мина отпред, като показваше кръглата си кърма. На мостика цареше мълчание.

— Ама че грубияни — заговори Догайло, като поклащаше глава, — да не сме тръгнали да се гоним с тях? Че при нас и машините са различни. На, и механикът да каже. Чудни хора!

Погледите се обърнаха към него, някои започнаха да се усмихват. Напевният глас на боцмана действуваше успокоително. Матросът Хрулев, който стоеше настрана, като разлюля цялото си туловище, се приближи до Хюсеин и го бутна по рамото.

— Хващай буксира, Мустафа — каза той и се заоглежда, сякаш подканяше другите да се посмеят. — Твоята машина, все едно, нищичко не тегли. Ей, Мустафа, не си бягай от късмета!

Хюсеин се хвърли като ужилен и размаха юмрук. Изкривеното му от болка лице се обезобрази.

— Махни се, паразит! — изкрещя яростно той, като се приближаваше към него. — Ще ти откъсна гръцмуля!

Хрулев се отдръпна назад, закрил лицето си с длани.

— Ех, и ти, я си прибери ръцете — кротко изрече той на един дъх. — Аз само така, да се посмеем. Нали видяхте, момчета?

Около тях веднага се затвори кръг от любопитни, които забръмчаха. Иззад рамото на Хюсеин се подаде кръглото луничаво лице на Володя Макаров.

— Не бива да се биеш, Мустафа! — викна той гневно. — Това човек ли е? На такъв в лицето да му плюеш, той ще се избърше!

— Какво става тук? — началнически викна Алявдин. — Не се бийте, момчета!

Басов бързо се приближи до шумната група хора на мостика. До него достигна високият момчешки глас на Володя:

— Защо засядаме на плитчините на пристанището? Защо правим по осем мили без товар? Може ли да ми каже някой?

— Следващия рейс можем да им натрием носа — каза Басов, като се промушваше към радиста. — Почакай, Володя. Аз ще ти отговоря.

Сега всички гледаха в него и от напрежение гласът му секна за секунда. „Само да не ударя на камък“ — мина му през ума. Той търсеше помполита, но него го нямаше.

— Какво крещите? — попита Басов грубо, като срещна блуждаещите очи на Хюсеин и се обърна към него. — Тези моряци и за хора не ни смятат. А ти се смееш на това? — обърна се той бързо към Хрулев. — Значи, самият ти си съгласен, че си лайно.

— Такива ги имаме много! — изписка Володя. — Те на всичко плюят! Заради тях се мъчим!

Зад гърба на Басов някой се размърда и горещ дъх го лъхна в тила. Той уверено повиши глас:

— Ние можем да им натрием носа. Нищо, че са на първо място, а нас ни ругае всяко куче в нефтопристанището. Все пак можем да ги изпреварим. Първата ни работа е да поправим двигателите. После — да икономисваме време при престоите…

— Ами кога ще се разхождаме? — вметна някой с насмешка. Веднага му зашъткаха. Басов не се обърна.

— Да икономисваме, да пестим всяка минута. Щурманите да следят да се оттегляме навреме от брега при натоварването, за да не засядаме в плитчини. Да се ремонтират в движение спомагателните дизели. Ако поискаме, под нас водата ще закипи!

— Засядане в плитчините по време на моята вахта няма да има — с неочакван жар заяви Алявдин.

— Какво ще говорим, да се заловим за работа — обадиха се тихо отзад.

— Да се заловим, а? — попита Хюсеин и недоверчиво заоглежда лицата на съседите си, сякаш още не вярваше, че могат да се захванат така, изведнъж.

— Ех, момчета, такива дела ще извършим… — Володя смъкна кепето си от главата и го стисна в юмрука си, сякаш възнамеряваше да го удари о земята.

Котелников каза съсредоточено, като си гризеше ноктите:

— Трябва съревнование да им обявим, ето що.

— А, много ще е нахално! Може и нищо да не излезе.

— Непременно ще им обявим — каза Басов. — Ще им предадем призив по радиото. Но сега работата не е там. Щом сме решили — през време на престоя ще се наложи да работи цялата машинна команда.

Настъпи кратко мълчание. Козов, сложил ръце в джобовете, започна да разглежда гладката повърхност на морето. Мотористът Хазарян промълви, като гледаше в краката си:

— Как така без слизане, когато имам болна майка? Стара майка. Няма как…

— Ех, че нещастие! — хапливо присви очи Котелников. — Ами че тя беше здрава! Ти по радиото ли разбра, а?

— Върви в кръчмата, и без теб ще се справим! — провикна се Хюсеин, като го погледна заплашително. От възбуда лицето му менеше израза си всяка минута, ту се проясняваше, ту ставаше заплашително. — Който слезе на брега по време на престой, е подлец!

Басов каза:

— Всички ще останат, не се безпокой. На никого не е приятно да бъде оплюван. А който слезе, какво, по-малко пречки.

Той кимна на Хюсеин и тръгна към машинното отделение, ала Володя Макаров го настигна.

— Александър Иванович, момчетата ще работят в машинното отделение, ами аз? Радиокабината е в ред.

— Ти няма какво да правиш в машинното, не си механик — каза Басов нерешително, — впрочем, дявол го взел… работата сега не е в механиците… непременно ела.