Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
plqsak(2016)
Форматиране
in82qh(2016)

Издание:

Юрий Кримов. Танкер „Дербент“

ИК „Народна култура“, София, 1974

Руска. Първо издание

Редактор: Лили Герова

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Литературна група IV. Тематичен № 2365

Дадена за набор на 17.X.1973 година

Подписана за печат месец ноември 1973 година

Излязла от печат февруари 1974 година. Формат 84×108/32

Печатни коли 13¼. Издателски коли 10,07. Тираж 20,125

История

  1. —Добавяне

VI

По време на престоя Хюсеин успя да се измъкне в града. Той се срещна с Женя на уговореното място. Предложи й да отидат на кино, а оттам в къпалнята: на разположение имаше само три часа, а му се струваше, че ще успеят да се отбият още и в кафенето, и на игрището, където имаше състезания. Женя предпочиташе промишлената изложба. В края на краищата останаха на булеварда.

В този утринен час тук бе безлюдно. Сред храстите чуруликаха птички, акациите ронеха бял цвят. Женя беше много хубавичка с жълтата си блузка, която грееше на слънцето като пламъче. Тя не му даваше мира, караше го да й разказва за живота на танкера. А той гледаше червените й устни и го измъчваше желанието да я целуне.

— Наистина ли този тип от вагона плава заедно с теб? — питаше тя. — Ама как се срещнахте? Той позна ли те? Представям си какви глупави мутри сте направили!

Тя се смееше. Припомнянето на приключението във вагона беше съвсем не на място. Той се смути и прибра ръцете си зад гърба. Това се казва момиче — славно, доверчиво, и като разговаряше с нея грубовато небрежно, той се страхуваше да докосне ръката й. Те бъбреха весело и оживено, без да забелязват как минава времето.

— Откакто се разделихме, често си спомнях за теб — призна му тя без каквото и да било смущение. — Струва ми се, че твоят живот е много интересен. Чета в „Каспийски болшевик“ за нефтоносачите. От тях зависи снабдяването на страната с течно гориво. В общи линии работата върви доста лошо, но отделни кораби надвишават възложеното за изпълнение. Ами ти как работиш, Мустафа? Бих искала да бъда на твое място. Аз още уча, все още се подготвям за живота, а около мен другите живеят и се борят. Но вече ми се иска истинска работа, съприкосновение с хората, отговорност. Често си мислех за теб. Струва ми се, че си пламенен и настойчив, притежаваш много безстрашие. Може би ти е съдено да станеш знатен моряк, те вече не са малко из нашия басейн. Аз съм романтичка, Мустафа — прибави тя доверчиво и важно, — не бива да ми се присмиваш.

Хюсеин беше удивен от неочаквания обрат на разговора. Момичето се интересуваше от нефтоносачите и от неговата работа. При това би искала да бъде на негово място. Романтика ли? Романтика при тях? Досмеша го.

— Това е скучен разговор, Женечка — каза той с тон на възрастен, който разяснява на дете нелепостта на въпроса му. — Работата е тежка и мръсна, а главното е, че всичко се проваля. Танкерът не изпълнява плана, механизмите не са усвоени, на кораба — кавги. Командирите ни са негодници, а екипажът по-лош и от тях. Бичкомери, сбирщина…

— Бичкомери ли?

— Ами да. Това, разбираш ли, е английска дума, на английски значи безработен моряк, лумпен. У нас няма безработни и затова тази дума се употребява в друг смисъл. Бичкомер — това е безделник, мошеник. Сега ясно ли ти е? Между нас казано, и аз самият съм донякъде бичкомер — каза той неочаквано с истинско безгрижие, — а пък знатността ми, фю-и-и!… Може би в отделите на милицията съм известен.

— Ах, какво говориш! — изтръгна се от нея с досада. — Как не те е срам!

Тя почервеня и изглеждаше обидена. Хюсеин си прехапа езика.

— Говоря ти като на приятел — произнесе смутено той. — Малко преувеличих. Всичко ще мине. Сега здравата сме изостанали с плана, но ако се стегнем и оправим двигателите… Левият дизел дава сто и два оборота, а десният — сто и пет… Уверен съм, че можем да качим сто и десет.

Спомни си, че така говореше старшият механик, и му стана неприятно. „Само хвалби“ — помисли си той с обичайната злоба. Но Женя бързо вдигна глава и се усмихна.

— Ето виждаш ли — каза примирително тя, — говориш за себе си всякакви глупости. Когато стисна петака в юмрук, тръпки ме побиха. Беше и страшно, и весело. Толкова беше спокоен! А сега всичко развали. Като някакъв бичкомер.

— Човек не може да се пошегува! — усмихна се самодоволно Хюсеин. — Слушай сега за дизелите. Ако успеем да повишим скоростта до тринадесет мили, ще изкараме плана. Механикът ни е умен, макар че е голямо куче. Но той сам, разбира се, не може да направи нищо. А с нас, мотористите, работата ще е друга. За да се оправят двигателите, трябва да се работи по време на престоите, тоест да не се слиза на брега.

— Голяма работа! — подхвана храбро Женя. — Какво да се прави, щом е нужно?

— И аз това казвам: непременно ще го направим. Само че с мотористите работата не върви. Другият моторист се страхува да се приближи до машината, защото била регулирана на брега. За такъв на танкера няма място. Това не е моряк! („Пак Басов“ — помисли си мигновено той, но вече без всякаква злоба.) Ти регулирай двигателя не веднъж и два пъти и той ще ти покаже какъв е. Такива ми ти работи, Женя. А за хулигана забрави, пошегувах се преди малко.

До него седеше красива, чиста девойка, такава, каквато Хюсеин не беше срещал в живота си. Очите й, които преди малко го бяха облели с обидно презрение, сега го гледаха изпитателно, сякаш проверяваха сериозността на думите му. И изведнаж му стана непоносимо жално, че тази въображаема победа, за която говори с такава безсрамна увереност, едва ли ще се осъществи в действителност.