Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (12)

V

При залез слънце на палубата излезе помполитът Бредис. От болестта и температурата устните му се бяха спекли като тъмна загоряла рана. По бузите на мършавото му лице горяха големи червени петна и външно го оживяваха. Той внимателно дъхна в студените си длани и се огледа.

Накрай морето в лъчите на залязващото слънце плуваше жълтата ивица на брега. Морето сияеше с нетърпим блясък, прозрачното небе синееше. Като черни мълнии над мачтите се носеха бързолети^[1]. На палубата около шпилния мотор се суетеше Догайло, като почукваше с лек ръчен чук.

Помполитът едва стоеше на краката си. Колко ослепителен е блясъкът на морето, неприятна миризмата на мазута и дразнещи ударите на чука по желязото! Помполитът се мъчеше да си припомни как се казваше боцманът, но странната фамилия се изплъзваше от паметта му. Дявол го взел, колко неудобно! Имената не помни, не знае какво става на кораба. Той беше близо до отчаянието. Болестта не можеше да бъде оправдание. Пред него, политическия ръководител на кораба, стои изпълнението на плана — напълно реален и изпълним план. Тази задача е толкова проста и осезаема и същевременно така непостижима… Дългогодишният му опит на ръководител, познаването на хората и умението му да убеждава малко му помагаха в тази нова за него обстановка. Слабо квалифицирани, случайни хора, нови, неусвоени механизми, лошо обслужване от брега… и накрая болестта, която почти не му даваше да си отдъхне — в този решаващ период от живота му всичко се беше обърнало срещу него. Чувствуваше как силите му го напущат и не знаеше какво да прави.

От вратата на машинното отделение излезе механикът. Той погледна на запад и нагоре към безоблачното небе. Оглеждаше се бавно, сякаш не можеше да се наслади на разстлалия се пред него простор. Помполитът го извика — страхуваше се, че ще се върне обратно.

— Ти, тук? — учуди се Басов. — Защо си станал? Имаш температура, Бредис.

Той се приближи до помполита и му протегна изцапаната си ръка.

— Търсих те — каза Бредис оживено. Дойде му на ум, че за положението на кораба е най-добре да говори именно с механика. — Да знаеш само как ми омръзна тази каюта!

Като човек, измъчен от натрапчива мисъл, помполитът веднага заговори за задълженията. Според неговите пресмятания „Дербент“ не бе доставил повече от двадесет хиляди тона товар. Закъснението започваше от незначителни забавяния при товаренето и изливането на мазута и растеше по пътя от недостатъчната скорост. По време на товарене на пристан № 80 танкерът заседна, защото не се бяха оттеглили навреме от брега. За повикването на буксири беше загубен повече от час и още един час излизаха от плитчината.

Бредис се объркваше сред тази пъстра смесица от причини. Виновни нямаше, нямаше кому да се стовари вината, всички еднакво добросъвестно се суетяха. Беше дори жалко да гледаш капитана, толкова се вълнуваше. Но закъсненията се трупаха и незначителните наглед причини създаваха предпоставка за ненавременно изпълнение на плана.

— Кой е виновен за това? — говореше Бредис, превъзмогвайки кашлицата. — Ние, партийците, сме виновни. Аз съм виновен — не бива да се излежавам в такова време, длъжен съм да си отварям очите на четири. Разбира се, виновен съм! И ти, и другите комунисти… Трябваше да се борим!

— Комунистите тук не са толкова много — усмихна се Басов, — ти, аз и още петима комсомолци. Излиза, че ние с теб сме именно главните виновници.

Усмивката му бе мрачна и злобна, краищата на устните му трепереха. Сякаш ей сега щеше да се озъби, да изругае ядно и яростно да плюе. На Бредис му стана неудобно.

— Виждам, че ти самият се измъчваш — каза той меко. — Собствено нямах теб пред вид…

Басов махна с ръка.

— Ти, приятелю, не бързай, не се сочи с пръст. Дали сме виновни, или не — за това други ще отсъдят. Ще ни изключат от партията и — край. — Той се усмихваше безпощадно, като гледаше събеседника си в очите. — На наше място ще изпратят твърди момчета. Само че аз сега за друго си напрягам мозъка. Машините ни са нови, устройствата за товарене са в ред. Значи, бедата е в хората, а и ние все ще можем да се оправим до края на навигацията, а и плана ще преизпълним, не само колкото да се каже, че сме си отбили задължението.

— Хубаво говориш — каза Бредис нетърпеливо, — но аз не разбирам на какво се надяваш. На самотек ли?

— При нас тук се е събрала удивителна публика — продължаваше, без да бърза, Басов. — Те нямат, разбираш ли, вътрешна връзка с работата. Равнодушни са като светци, ако ще всичко да изгори — все им е едно. Възможно е Котелников да е прав, че това е просто сбирщина. Но същевременно другите кораби с всеки изминат ден изпълняват задачата. Например „Агамали“. Там попаднаха много демобилизирани червенофлотци — прекрасни момчета. Неотдавна взели на подбив нашите мотористи, когато купували хляб от пристанищната лавка. Вие сте, казват, бавноходци, плаващи ковчези. Радистът казваше, че за малко щяло да се стигне до бой. Много хубаво! Освен това на „Агамали“ получиха премиални, а за нас няма да има. Много хубаво! С една дума, на нашите трябва да им се даде да разберат, че са по-лоши от най-лошите.

Бредис се усмихна и поклати глава като музикант, доловил фалшива нота.

— Почакай, приятелю, ти май нещо бъркаш. Според теб излиза, че цялата работа е в самолюбието и в парите. Но, това не е вярно! Ние на фронта, миличък, се биехме до смърт, а премии за това не получавахме. Залагахме живота си за свободата, за съветската власт. А тук също е фронт, също воюваме, ако искаш да знаеш. Не докараме ли нефт, няма да има бензин, смазочни масла. Няма да има с какво да се зареждат тракторите и самолетите. Ясно ли ти е? Ти трябва да ги накараш да разберат, че трябва да работят, без да щадят сили. Та кой е поставен до теб при машините? Твоят брат, работникът, пролетарият е поставен, а не сбирщина! Нека той, малограмотният, с душата си разбере революционното слово. Трябва да се развива съзнанието, а не самолюбието…

Тресеше го и той пристъпваше от крак на крак, за да надвие страданието. Басов го изслуша равнодушно.

— Всичко, което говориш, ми е известно, пък може би и на тях. Струва ми се, че понякога е по-трудно да се превозва мазут, отколкото да се биеш на фронта. Те знаят, че на страната е нужно гориво, но не се чувствуват отговорни за това. Те спят на вахта и безобразничат на сушата. Миналия рейс някой хаймана беше забравил парцал в маслената помпа, и изобщо аз не мога да говоря с тях за значението на превоза, докато сами не се засрамят!

— Ти какво, презираш ли ги?

— Не, не ги презирам. Разбира се, те са си наши. С помощника Алявдин бих разговарял другояче. Но все пак са различни, трудно е с тях, и с нашите командири също е сложно.

— Навсякъде е сложно — потвърди Бредис замислено. Той извади кутия с цигари и започна да се бърка за кибрит. — Слушай, Басов, ти май че си прав. Ако би могло да се организира съревнование…

— Ще организираме — отвърна Басов с неочаквано весел тон. Хвана усмихнат помполита за ръката и му взе клечката. — Между впрочем опасно е да се пуши на палубата. Може да хвръкнем във въздуха.

— По дяволите!… — изруга злобно помполитът и смачка цигарата. Цялото му лице, до корените на косата, се заля с червенина. — Как можах да забравя!

— По-лошо, отколкото на фронта, а? — засмя се Басов.

— М-да, май че е така!