Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (11)

IV

Евгений Степанович Кутасов стоеше при прозореца на своята каюта и наблюдаваше как жена му слагаше на масата покупките: куп списания, бутилка вино, кафе.

През полуспуснатите транспаранти блещукаха светлините на града. Понякога ги закриваха плътни кълба дим, сякаш облаци се спущаха на земята и пълзяха по улиците на града.

— Солнцеви ти изпращат много здраве — каза Наталия Николаевна, — и Диник, и Симочка и мъжът й. Чуваш ли ме, Евгений?

От пристанището долитаха викове и скрибуцане на крановите вериги. По стъклото се мятаха сенки, дълги и мъхнати като крака на паяк. Хората, за които спомена жена му, бяха все стари колеги от счетоводния отдел.

— Мили хора — каза Евгений Степанович разчувствувано. — И ти ги поздрави от мен, Наташа, предай им…

Някой притича бързо по коридора и почука на вратата.

— Кой е? — попита Евгений Степанович. — Какво има?

— Всичко е готово за товаренето, Евгений Степанович, поставихме маркучите… Ще разрешите ли да наливаме?

— Наливайте…

Евгений Степанович постоя нерешително един момент пред вратата, като попипваше резето. Стъпките се отдалечаваха към дъното на коридора. Внезапно Евгений Степанович разтвори вратата и викна подире му:

— Почакайте, приятелю! Попитайте Касацки. Той е на вахта, Касацки, него питайте.

— Слушам, да попитам Касацки — дочу се в отговор.

Наталия Николаевна внимателно наблюдаваше мъжа си. След кратка пауза тя попита:

— Какъв е този Касацки, Евгений?

— Как да ти кажа? — Евгений Степанович помисли малко. — Касацки е първият помощник. Той ме уважава и се разбираме. Най-приятното у него е вроденото чувство за такт и голямата култура. Струва ми се, на него може да се разчита. Та оправяме се някак с него в този хаос.

— Затова те и попитах — каза Наталия Николаевна, — защото ми се струва, че не всичко при вас върви добре. В дирекцията говорят сегиз-тогиз за „Дербент“… Не се ли доверяваш повече, отколкото трябва, на хората, Евгений?

Кутасов погледна към вратата, после към прозореца. Лицето му изведнъж се промени и изгуби старческото си благообразие. Появи се колеблива страдалческа усмивка, бръчките край устата изразиха обида и умора.

— И аз самият съм малко обезпокоен, мила моя — заговори той тайнствено със снижен глас, — понякога ми се струва, че около мен действително става нещо. Всички тези хора… докато са пред мен и разговарям с тях, не ми се вярва, че могат да ме излъжат. Но остана ли сам…

— Не се вълнувай. Какво, когато си сам?…

— Всичко изглежда иначе. Не съм толкова доверчив, както ти се струва. Вчера предадохме по радиото за неблагоприятно време, защото закъснявахме безобразно. На времето му нямаше нищо особено — само малко вятър. Касацки е майстор да убеждава и винаги се залавя да съставя такива телеграми. Но този път излезе зле…

Наталия Николаевна избухна:

— Защо си се съгласил, чудако? Това е толкова лошо, толкова подло! Защо си се поддал?!

— Ш-ш-т… не викай, моля те. Е, съгласих се, защото в края на краищата е неудобно. Дявол знае защо закъсняхме! Защото дълго време не докарваха шлеповете. Помпите работеха лошо. Това не е по моята част… И изобщо всичко при нас върви вяло, има някакво общо разхайтване. Отдел кадри избърза с набирането на екипажа. Калпав състав.

Той помълча и унило зачопли с нокът петънцето на ръкава си.

— Всичко ми е омръзнало, Наташа, а най-вече постоянната тревога. Събрахме мошеници, маризчии, пияници. Корабът е нов, много механизми, в трюмовете запалителен товар. Струва ми се, ако някой викне „пожар“, сърцето ми ще се пръсне! Помполитът е болен, Касацки се измъква, старшият механик Басов се старае с всички сили да стегне мотористите. Между другото този човек не ме обича, не разбирам защо. Струва ми се, че с всички съм любезен, за всекиго намирам добра дума. А той гледа враждебно и едва отговаря на въпросите ми. Касацки казва, че е ненормален, но това не е вярно. Може би ме следи… Ти какво каза, че се носели някакви слухове?

Евгений Степанович видя в огледалото насреща застарялото си и угрижено лице. Изведнъж до сълзи му стана мъчно за самия себе си: на, лъжат, пакостят, слухове пръскат, а на него нищо не му трябва и той на всички желае само доброто. Виновен ли е, че не познава дизелите и помпите, че е деликатен и не умее да бъде рязък с хората?

Евгений Степанович чувствуваше приближаването на онова мекушаво настроение, което го обземаше само в присъствието на жена му и което винаги свършваше с леки самообвинения от негова страна и протести от нейна.

— Не съм способен да насилвам чуждата воля, Наташа — започна жаловито той. — Страдам от конфликтите и изпитвам удоволствие, когато отстъпвам в нещо на човека. За нещастие животът изисква друго…

Той очакваше възражения, които да потвърдят тая черта на характера му и да го освободят от собственото недоволство. След това се чувствуваше облекчен като дете, наплакало се върху майчината гръд. Но Наталия Николаевна изведнъж се разбърза.

— За малко не забравих — каза тя, като ставаше, — държа я в ръцете си и не я пускам. Чиста кърпа, на, вземи я, Евгений!

Тя приглади косите му и го целуна. Бързаше, сякаш се боеше, че той може пак да заговори.

— Все ще се оправи някак — каза тя кротко. — Моля те, не забравяй за нощна вахта да слагаш кожуха. Нощите са все още много студени. Време им е. И знаеш ли, Евгений, струва ми се, че сега би трябвало да отидеш на мостика…