Чарлс Пърси Сноу
Лустро (45)

XLV

Погребението на лейди Ашбрук бе скромно, никое друго събитие, в което лейди Ашбрук бе играла главна роля, не бе преминавало толкова безшумно. Нямаше църковно пеене, нямаше орган — строго протестантско погребение. Това бе опит да се отдаде почит към паметта й. Тя бе посещавала тази църква, тъй като я бе считала за евангелистка затова точно в нея направиха панихидата.

Присъствуваха само осем души. Тук бяха Лузби и Сузан, Силия Хоторн, Хъмфри. Бе дошъл и адвокатът й, а също и една много стара дама в елегантен траурен тоалет, вдовица-херцогиня, връстница на лейди Ашбрук. Присъствуваха още Кейт и съпругът й. Като се бе извинила на Хъмфри, Кейт бе обяснила, че Монти много държал да дойде. Хъмфри си помисли, че желанието му е съвсем уместно. Навремето и лейди Ашбрук е ходила на разни погребения само от приличие.

Съобщението за това погребение бе по-скромно от самото погребение. Някои обстоятелства, известни на всички, с изключение може би на херцогинята, налагаха това. Както бе казал Франк Брайърс на Хъмфри, желанието на старата дама бе да бъде кремирана, а пепелта да бъде предадена на викария на църквата. Дотук всичко отговаряше на истината, но както бе напомнил Брайърс, в случая кремирането бе забранено. Бе забранено като предпазна мярка, наложена от съдебно-медицинските органи. При всяко убийство трупът се предоставя за изследване на извикания за случая патолог. Докато не се установи кой е убиецът, трупът не може да се изгаря.

И така желаното някога от много мъже тяло на лейди Ашбрук, което бе нарязано и после съшито, а след това замразено, сега лежеше в гроба, заплашвано от възможността някога отново да бъде подложено на същите манипулации.

Кейт, която обичаше да задоволява потребностите на плътта си, се натъжи при тази мисъл. Но Хъмфри й каза, че подобна възможност е малко вероятна. Обвинение едва ли щеше да има. Това обаче не я успокои. В болницата я бяха канили да присъствува на аутопсии, но тя не можеше и да си помисли за такова нещо.

А Сузан, която бе жестока към плътта си, нямаше нищо против да наблюдава аутопсии и съшиване на трупове. По отношение на втората процедура тя признаваше с не особено невинно задоволство, че помощниците на патолозите изпълняват доста добре задачата си, особено когато обектът на тяхното занимание е някой правоверен евреин, а в такива случаи изискванията са твърде строги.

Внушителните думи на църковната служба звучаха тихо, но ясно. Те бяха добре познати на всички присъствуващи. Силия ги бе слушала толкова пъти в църквите на баща си, че сега просто не ги чуваше.

„Ти си възкресението, животът и покоят…“ „… които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане…“

Хъмфри си припомни някои думи на Лурия. Той обичаше да казва, че Исус бил добър учител, но основател на християнството бил Павел. Възкресението е прекрасна надежда. Хората са вярвали в него с цялото си простодушие и наивност. В тази надежда е бил смисълът на трагичния човешки живот. Тя е била най-голямото утешение за смъртните. Колко души вярват сега в това?

Църковната служба свърши бързо. Всички излязоха навън — беше мразовито, но грееше слънце и денят бе тих. Поставиха ковчега на катафалката и гробарят събра цветята. Имаше шест венеца, сред които ярко се открояваше един от разкошни орхидеи. Кортежът се отправи на юг към Честър Роу; хората се качиха в собствените си коли. Само херцогинята си тръгна — каза, че било време да се прибира у дома.

Наближаваха старото гробище във Фулъм. Тъй като желанието на лейди Ашбрук бе да бъде кремирана, запазен гроб нямаше и това също създаде известни затруднения. Въпросът бе уреден чрез посредник и ако миналото лято лейди Ашбрук бе знаяла какво участие ще вземе един ден той в погребението й, би казала, че оскверняват паметта й. Посредникът бе Том Търкил. Тя би изпитала дълбоко възмущение при мисълта, че именно той ще организира погребението й. А той се разпореждаше с всичко. Търкил бе наредил погребението да мине тихомълком. Все още беше възможно да се разчуят подробности за финансовите злоупотреби на зет му. Той бе забранил да се дава гласност. И че бе дошъл на погребението. Всяка крачка на един министър може да стане обществено достояние. Прекрасният венец бе изпратен от него, но без визитна картичка. Нямаше официално съобщение за погребението. Лузби бе получил необходимите нареждания; Търкил бе платил дълговете му и го бе спасил от съд. Лузби изобщо не го попита как е уредил погребението — той живееше само за да изпълнява заповедите на тъста си. По този въпрос Сузан бе съгласна с баща си.

И така двамата — баща и дъщеря — бяха избрали къде да бъде погребана лейди Ашбрук. Гробището в Певънзи не беше подходящо — нали бе свързано с омразния първи съпруг и с омразния дом. Не вървеше да я оставят там. Въпреки коравосърдечието си Сузан все пак изпитваше някакви угризения в това отношение. Но в същото време тя като баща си обичаше да се рови в минали истории. Бе проследила живота на второто семейство на лейди Ашбрук и на нейния втори съпруг. Преди да се изяви като политик и да стане лорд Ашбрук, той се бе казвал Джоунс. Мъжете от фамилията Джоунс били собственици на големи печатници в центъра на Лондон. И си бяха осигурили семеен парцел на гробището във Фулъм. От години наред там не бе погребван никой, но лейди Ашбрук имаше известно право на това място, пък и Търкил и Сузан не бяха чак толкова горди, та да придирят. Колко е полезно човек да е влиятелен. И така тази сутрин малката група стоеше около прясно изкопания гроб.

Печалната сцена напомняше за фотография. Тревата не помръдваше. Във въздуха се носеше някакво успокоение. След виещите ветрове бе настъпило затишие — небето бе бледо и безоблачно, въздухът не трепваше.

Докато стояха пред гроба и слушаха, без да чуват, обезсмислените от времето думи, погледите на всички шареха наоколо. От гроба проблясваше капака на ковчега. По пейките спокойно седяха възрастни двойки. Отвъд реката на фона на безцветното небе красиво се издигаха корпусите на голямата нова болница. Спокойният, треперлив глас редеше думите:

„… е кратък животът, изпълнен с мъки… навлизаме в смъртта.“

— Гробарят бе взел шепа пръст и чакаше.

„… не ни пращай мъки в последния час… изстраданото от теб…“

Буците пръст затропаха по ковчега. Всички познаваха този шум от други погребения. Това беше окончателният край или последното съприкосновение. Понякога то действува мъчително. Но тази сутрин не беше така. Смъртта бе далеч, тя не заплашваше отблизо хората, застанали като зрители в застиналото утро.

Думите продължаваха тържествено да се леят.

„Нашата скъпа сестра Александрина Маргарет (за разлика от останалите думи тези прозвучаха странно)… мир на праха й.“

Какъв безшумен край. Много по-безшумен от живота й, но като всички нас и тя скоро ще бъде забравена, мислеше Хъмфри, запътил се към дома си.

Животът, всеки човешки живот, за съжаление прилича на днешния кратък ден — проблясък на светлина сред мрака преди раждането и след смъртта. Но дали лейди Ашбрук ще бъде напълно забравена? Наистина ли това е краят? Може би не. Колкото и да е парадоксално, това не е краят. Никой няма да си спомня за нея така, както тя може би е искала. Никой няма да си спомня какво е представлявала в малкия човешки свят. Известните личности нямат призраци. Хората ще си спомнят само за чудовищната й смърт. Известно време ще правят предположения как се е стигнало до убийството й, кой го е извършил и защо. Убийството й ще бъде включено в книги за сензационни престъпления. Ще се родят теории, оригинални и сложни, като теорията на Силия и Пол, която Лурия бе развил пред Хъмфри по време на коледната вечеря. А щом тези двама души, помисли си Хъмфри, които умеят да разсъждават реалистично и познават всички замесени в случая, са стигнали до погрешно заключение, какви ли други изненади крие бъдещето? Споменът за лейди Ашбрук щеше да остане свързан с едно извратено убийство.