Чарлс Пърси Сноу
Лустро (32)

XXXII

Хъмфри и Франк Брайърс седяха сами в Кабинета. Хъмфри повтори не само най-важното от разговора в операта, но и всички подробности от разказа на Кейт, за които успя да си спомни. Както обикновено, Брайърс слушаше с напрегнато внимание.

— Това звучи по-вероятно — каза той. И като влезе отново в ролята на енергичния полицай, добави: — Вашата Кейт умее къде-къде по-добре да води разпит от вас, драги. Вие се държите като джентълмен и там ви е грешката.

Този път Хъмфри се опита да се защити. Бе водил повече разпити от Брайърс. И някои от тях щяха да се пазят в тайна през следващите тридесет години. Брайърс му се усмихна най-приятелски.

— О, сигурно сте били много силен по деликатната част. Но с младия Мейсън не се справихте, нали така? А Кейт щеше направо да му види сметката. Обзалагам се, че е разбрала истината за онази неделна вечер. Дали обаче е разбрала истината за нещо друго… — Той замълча и след малко продължи: — Ако е разбрала, значи напредваме към целта. Нали се сещате какво искам да кажа?

— Мисля, че разбирам.

— Друг изход няма — каза Брайърс. Хъмфри не отговори. — Разбира се — продължи Брайърс, — онази проклетница може пак да ни мотае. Но независимо от това си струва да я извикаме. Имам предвид нещичко, което ще я изненада.

Сузан бе повикана (поканена, както се казва) в полицейския участък. И то не веднъж, а два пъти. С разпита се заеха Брайърс и седналият до него Ленард Бейл. Бяха решили да проверят дали високите им служебни постове ще й направят впечатление. Кейт би могла да им каже, че за Сузан мъжете са еднакви, независимо от възрастта или от какъвто и да е друг отличителен белег.

Първия път разпитът продължи часове наред. И то защото Сузан беше много приказлива. Брайърс не бе разпитвал друг по-словоохотлив и по-празноглав човек от нея. След разпита той каза лаконично на Хъмфри, че тя била любезна и се стараела да помогне. Не се оплакала, че я задържат, не пожелала да извикат адвоката й.

Не пожелала да извикат адвоката й, обясни Брайърс, защото винаги можела да измисли някоя нова история. Весело си признала, че предишните истории, които им разказала, сигурно се отнасяли за други дни. Не била прекарала нощта с лорд Лузби, сегашния й съпруг. Но много вероятно било да се е навъртала из уличката. Всъщност почти била сигурна, че е правила точно това. Причината: неин бивш приятел имал апартамент там и често й го отстъпвал за събота и неделя. От време на време дори ходела в този апартамент с Лузби. Разбира се, на площад „Итън“ не било удобно да води мъже. Около дома й се мотаели прекалено много журналисти. Така че апартаментът на приятеля й понякога се оказвал много полезен. Ползувала се от тази услуга, преди да се омъжи. Защо е чакала на улицата? Имало вероятност бившият й приятел да се върне. Отдавна не го била виждала. А изведнъж й се приискало отново да се срещнат. На въпроса дали често подновява връзките си с бивши приятели отговорила с искрена изненада: „Разбира се.“ Почти винаги запазвала приятелството си с тях. За нея любовта била преди всичко приятелство. Когато любовната история приключела, хубаво било приятелството да се поддържа.

Преди втория разпит полицейските служители направиха справки. Оказа се, че историята за апартамента на малката уличка е напълно вярна. Колкото и да лъжеше, понякога Сузан налучкваше истината. Но Брайърс бе казвал и преди, че това съвсем не улеснява работата им. Наемателят на апартамента беше издирен — оказа се богат млад безделник, който от време на време свири в един оркестър. Обясни, че често отстъпвал апартамента си на Сузан. Тя му била приятелка преди две или три години.

Понякога се виждали и си прекарвали приятно времето заедно. През онази събота и неделя не бил в Лондон, но Сузан и друг път се отбивала при него, разчитайки случайно да го намери.

Вторият разпит се състоя една седмица по-късно.

Брайърс започна своето настъпление без всякакви заобикалки.

— Не ви вярваме, че онази вечер сте отишли да търсите Ангъс. Знаем, че сте очаквали да срещнете лорд Лузби.

— Не е възможно, нали разбирате. Ако искате да знаете самата истина, между нас бе възникнало едно малко недоразумение. — Този претенциозен израз бе срамежливо изречен. Кейт, която познаваше речника на Сузан, би се изсмяла.

— Знаем, че сте търсили него. Обадили сте се по телефона в полка му и сте помислили, че може би е в къщата на баба си. Това е. И стига вече с вашите измислици.

Тя го погледна с невинни очи.

— О, сигурно съвсем бегло съм си помислила, че може да го срещна, съвсем бегло. Щеше да бъде хубаво да се сдобрим. Нали разбирате?

— Не съм много сигурен, че разбирам. Освен това знаем къде сте били следващата вечер.

— Така ли? — Тя скромно наведе очи. — Исках да си поговоря с някой приятел; това вече можете да разберете. Бях много нещастна заради Лузби. Страхувах се, че вече не ме обича. Исках да споделя с някоя добра душа.

— Да споделите?

— Да споделя — твърдо повтори тя.

Брайърс се поколеба дали да продължи да настоява, докато чуе истината, но се отказа. Знаеше каква е истината. А тя знаеше, че той я знае. Това беше важно. Двамата с Бейл я засипаха с въпроси. Не е ли била в дома на лейди Ашбрук онази вечер? През цялото време ли се е разхождала из уличката? Не е ли проверила дали Лузби е в къщата на баба си? Би могла да попита за Лузби, нали?

По време на предишните разпити неведнъж й бяха задавали тези въпроси. Но полицейските служители не бяха получили никакви отговори, а и сега не можеха да се похвалят, че са събрали кой знае каква информация. Но бяха установили достатъчно факти, с които знаеха къде и как да я притиснат. Тя се държа по съвършено същия начин, както и на предишните разпити. Този път обаче не измисли нова история. Каза само, че не е влизала в къщата. И беше готова да го повтори. Без да трепне. А Брайърс — особено след разказа на Кейт — беше готов да повярва, че тя няма никаква причина да трепва.

При друг разпит Брайърс и Бейл, а също и Хъмфри, биха могли да кажат на Сузан, че не е разумно да се говори повече, отколкото е необходимо. И че с това трябва да се съобразяват дори най-хладнокръвните и опитни хора на света. Но последните отговори на Сузан представляваха образци, достойни да бъдат включени в някое ръководство за правилно поведение по време на разпит. След това обаче думите й се отприщиха като порой.

Брайърс вече се готвеше да приключи. Смяташе, че няма какво повече да научи от нея. Засега беше доволен от състоялия се разговор. И за да сложи край на разпита, съвсем формално, без да проявява особен интерес, попита Сузан къде и как живеят двамата със съпруга й. Не проявяваше особен интерес, тъй като подчинените му бяха получили вече тази информация от самия Лузби, когато го бяха разпитвали. Той бил тайно командирован към министерството на отбраната. Живеели под наем в удобна къща на Раднър Уок, недалеч от полицейския участък. Заявил делово и откровено, че тъй като не могат да се издържат само от неговата заплата, редовно получават помощ от Том Търкил.

Без всякакъв умисъл, почти дружелюбно Брайърс каза:

— Много добре сте се устроили, нали? Хубаво е да имаш богат баща, а?

Сузан веднага започна да изказва признателност и да излива благодарността си.

— О, татко винаги е бил щедър; откакто се помня, винаги ми е давал всичко, което поискам. — И добави с укоряваща се сериозност: — Не съм сигурна обаче дали за мен това винаги е било полезно.

— Така е — рече бащински настроеният Бейл.

— Винаги казваше, че ще се грижи за мен, когато се омъжа. Много искаше да се омъжа; мисля, че се тревожеше за мен. Внушаваше ми, че парите нямат значение, стига аз да съм щастлива. Ние имаме достатъчно пари. Разбира се, татко не искаше някой да се ожени за мен заради парите. Надяваше се, че ще попадна на порядъчен човек.

— Напълно естествено.

— Прие Лузби много добре. Знаеше, че е живял доста екстравагантно. Но смяташе, че ще ми донесе друг вид зестра — така казваше. Не знам дали е разчитал на това, че Лузби ще има някакъв страничен доход. — Тя продължи да приказва. — Всъщност той има, от време на време. Баща ми никога не ми купува дрехи. Купува ги Лузби. Когато получи по някоя малка сума от Контрольора.

Бейл беше чувал тази дума. Рязко, почти грубо я прекъсна:

— Какво казахте?

— О, и аз не знам какво приказвам. Просто глупости.

— Говорехте за Контрольора.

— Това ни интересува — намеси се този път енергично Брайърс. — Много ни интересува. Научихме доста неща за тази операция. Трябва да ни кажете. Кой е Контрольора?

Тя бързо се съвзе. Спокойно, кротко усмихната, каза:

— О, това е просто семейна шега. Става дума за пари, които падат от небето. Мисля, че всичко е започнало със старата лейди Ашбрук. Лузби я наричаше така, когато, му подаряваше някоя голяма сума.

— Не вярваме на тези измислици.

— Много съжалявам, но не е приятно човек да слуша такива думи, нали?

— Кой е Контрольора?

В гнева си Брайърс заговори грубо:

— Не можете ли поне веднъж да кажете истината?

— Казвам ви самата истина.

— Казвате — намеси се Бейл по-кротко, — че понякога съпругът ви получава пари. Не знаете откъде. И тогава употребявате думата Контрольора, така ли? И искате да ви повярваме.

— Точно така.

— Разбира се, че знаете или поне се досещате — каза Брайърс.

— Просто съм се чудила, това е всичко — отговори тя и го погледна с ясните си очи.

— Искате да кажете, че и съпругът ви не знае?

— Той също се чуди. Разбира се, парите сигурно са от старата дама. Това е единственото, което знае със сигурност.

— Щом на такова нещо можете да повярвате, значи можете да повярвате на всяка лъжа. А вие не сте глупава. Съпругът ви получава големи суми.

— Не много големи — кротко го поправи Сузан.

— Получава пари, а вие нямате никаква представа откъде падат тези пари?

Тя оскърбено го погледна.

— Не мисля, че една съпруга трябва да проявява прекалено любопитство към финансовото положение на съпруга си. Това не е нейна работа.

И двамата мъже загубиха търпение. Брайърс се ядоса още повече, Бейл стана още по-хладен. Това удължи разпита. Без да се стресне, с неизчерпаема издръжливост, Сузан се впусна да дава вариации на първоначалното си обяснение. Но не се отклони от твърдението си. Не знаела със сигурност кой е Контрольора, нито точно откъде идвали парите, а и Лузби също не знаел. Да, имали някакви предположения, често обсъждали този въпрос. Това било една семейна тайна, доста приятна за тях. Най-накрая Брайърс каза, че трябва да приключат.

След като една служителка изведе Сузан — на Брайърс не му стигнаха силите за тази последна проява на учтивост, — двамата мъже се спогледаха. Брайърс отвори нов пакет цигари.

— Божичко, това е по-лошо, отколкото да ти вадят зъби — каза той.

— Това момиче е цяло наказание — сдържано отговори Бейл.

— Не смятала, че работата на една съпруга е да се бърка във финансовото положение на съпруга си. Господ да ни е на помощ. Според нея работата на една съпруга е да ходи по чужди мъже.

Бейл, който бе имал работа с повече жени, отколкото шефа си, прояви повече снизходителност.

— Интересно какво ли ще излезе от нея — каза той.

— Срещали ли сте друг път такава лъжкиня? Доколкото схващам, тя дори не лъже с някаква определена цел. А просто така, за едното удоволствие.

Брайърс се поуспокои.

— Питам се — започна гласно да размишлява той — дали щяхме да й повярваме, ако не беше разкрасявала толкова често нещата, ако се беше придържала към същността на въпроса, без да се увлича в подробности.

— Не знам.

— И аз не знам — каза Брайърс.

Сега пък Бейл започна да размишлява:

— Но ако тези двамата не знаят кой е Контрольора, значи и двамата са невинни, така ли е? Освен ако съвсем не сме сбъркали посоката. Прав ли съм?

— Прав сте. Тази малка развратница е прекалено хитра. Ако не знаят, можете ли да им повярвате, че не знаят? Ако ни беше казала голата истина, щяхме да ги потупаме и двамата с мъжа й по рамото. Макар че точно те най-малко заслужават това.

После с най-делови тон той нареди на Бейл да изпрати двама души да разпитат още веднъж Лузби. И то веднага, преди съпрузите да са имали време да се наговорят какво да приказват. Ако бяха съучастници, нямаше да се свържат по телефона. Много е близко до акъла, нали? — добави Брайърс със злобна гримаса.

Фламсън и един инспектор от отдела за злоупотреби набързо получиха инструкции да се срещнат с Лузби пред службата му в Уайтхол. Срещата беше организирана дискретно и безшумно — сякаш трима познати случайно се бяха видели в една влажна ноемврийска вечер. Лузби гостоприемно ги покани в един от клубовете на Пал Мал, който посещаваше.

А в полицейския участък Брайърс и Бейл чакаха, този път в компанията на Шинглър. И двамата не бяха свикнали да виждат Брайърс толкова уморен. Той не се включи в разговора. Бейл поръча да им донесат сандвичи и още една бутилка уиски. Двамата с Шинглър хапнаха. Брайърс продължи да пуши и да пие неразредено уиски. След два часа и половина Фламсън и служителят от отдела за злоупотреби се върнаха. Щом влязоха в стаята, Брайърс каза:

— Е?

Инспекторът от отдела за злоупотреби, който се казваше Стийн, имаше по-висок чин от Фламсън и което бе по-важно — умееше да се изразява значително по-добре. Говореше главно той.

— Смятам, че всичко е наред. Изглежда, сте прав.

Приказките на Сузан в общи линии, били потвърдени. Както винаги, Лузби се държал непринудено. Не скрил, че е получавал подаръци в пари, да, подаръци в банкноти. Никой не го бил питал за това, ето защо и той нищо не бил казал. Лейди Ашбрук му правела такива подаръци, докато била жива. Той бил споменал, че тя му е оказвала помощ. Бил склонен да мисли, че вместо да му завещае пари, тя му е оставила този последен подарък.

— Бас държа, че знае — каза Стийн. — Но ще трябва да го подложим на разпит трета степен, за да каже.

Вярно било, че парите пристигали в банкноти, изпратени от неизвестно лице. Тогава заговорили за Контрольора. Съществува ли такъв човек? Лузби бил склонен да мисли, че съществува.

— Склонен да мисли, да го вземат дяволите — каза Фламсън. — Много добре знае всичко.

— Склонен съм да мисля — започна весело да го имитира Стийн като човек, справил се успешно с работата си, — че знае кой е Контрольора. Той самият не е пряко замесен; ако беше, номерът щеше да се развали. Но знае кой тук движи нещата. В съда обаче няма как да го докаже. Но все едно, няма и намерение да прави такова нещо.

Стийн надигна чашата си с уиски.

— Той обаче даде да се разбере, че някой, чието име не пожела да назове или не помнеше, го е предупреждавал. Някой, който е знаел кога следва да пристигнат парите. Някой, на когото лейди Ашбрук се е доверявала за паричните си въпроси. Това беше всичко, което изкопчихме от капитан Лузби. Но, изглежда, ще се окаже вашият човек.

— Нещата съвпадат — каза Шинглър.

— Няма кой друг да е — добави Бейл.

Брайърс се размърда, енергията му се възвърна, сякаш му бяха прелели кръв.

— Господ да ми е на помощ — извика той, — ние всички сме били глупаци. Трябваше да се усетим в мига, в който подушихме парите. Големи умници сме били, а?

— Човек не може да бъде умен през цялото време — обади се Шинглър, който навярно искаше да се докара пред началника си.

— Не знам вие какво мислите, момчета, но аз все още не виждам причината. Защо го е направил? Общи приказки няма да ме задоволят. — Беше се изправил внушително до масата, макар че на ръст бе по-дребен от останалите мъже. — Няма значение — добави той, след като помълча, малко. — Успяхме. Не го заслужаваме, но успяхме.

Стийн, който стоеше настрани от тази ликуваща група, заяви:

— Трябва да ви кажа, че ще ви бъде дяволски трудно да го докажете.

— Съгласен съм — отговори Бейл.

— Възможно е — каза Фламсън.

Всички се отпуснаха. Бутилката тръгна от ръка на ръка. Брайърс не пи повече, но опияняваше останалите с енергията си.

— Ще го докажем — каза той. — Вече сме преодолели най-трудното. Разбира се, че ще го докажем.