Чарлс Пърси Сноу
Лустро (29)

XXIX

През същия този влажен октомври, два дни след посещението в моргата, Хъмфри чу бързи стъпки по стълбите. Познаваше безпогрешно тези стъпки. Кейт изобщо не го бе предупредила, че ще дойде. Беше рано вечерта, сигурно току-що се бе върнала от работа. Като влезе в стаята, тя го целуна и каза на един дъх, сякаш бе репетирала речта си и не искаше да я прекъснат:

— Все още не мога да ти дам всичко, което искаш. Не искам да си измислям разни лъжи, за да идвам тук. Но е грешка да чакаме безкрайно дълго. Нека да се възползуваме от това, което имаме.

Тя не се преструваше, не се извиняваше, не хитруваше. Хъмфри се разтревожи. Загуби самообладание. И двамата замълчаха. След това, прегърнати, се качиха в спалнята му. Съблякоха се. Сякаш отдавна бяха женени. И познаваха телата си.

След известно време, докато лежеше в прегръдките му, с подмладено лице, тя прошепна:

— Хубаво е. Винаги. Винаги когато поискаш.

Дъждът плющеше по прозореца. Падаше нощ. В такава нощ на човек му се иска да се сгуши в леглото. Тя въздъхна доволно. След малко го целуна по бузата и закачливо му се усмихна.

— Все се чудех кога ще се решиш — каза тя.

Той освободи едната си ръка и я потупа. И плътта й беше закачлива като усмивката й. Тялото й му беше близко.

Приятни минути в полумрака с чукащия по стъклата дъжд. Приказки в леглото.

— Искам да поговоря с теб — каза Кейт.

Той се размърда, но тя добави:

— Не, по-добре да се облечем. Не искам да се разсейваме. Може би ще трябва да пийнем нещо.

Слязоха във всекидневната, без да си кажат нещо друго — Кейт бе облякла елегантната рокля, с която ходеше на работа, а Хъмфри — всекидневния си костюм; всеки държеше чаша с уиски в ръка. Не седнаха един до друг на канапето, а един срещу друг в двете големи кресла, сякаш предварително бяха решили това.

— Опитвам се да бъда честна — каза тя. — Но не е толкова лесно, колкото би трябвало да бъде.

— Нали знаеш, че ти имам доверие — отговори той.

— Знам. Аз също ти имам доверие. Пълно доверие. Но въпреки това не е лесно. — Тя избухна: — Искам изцяло да ми принадлежиш. Двамата сме просто един за друг, не е ли така? — Тези думи бяха изречени с нотка на неувереност, тя чакаше той да й каже в отговор: „Отдавна знам това.“ — Мисля, че да. Но се страхувах да не би да се заблуждавам. Нали разбираш, нямам кой знае какви перспективи.

— Недей да скромничиш толкова много.

— Не скромнича. Не мога да кажа, че мъжете се бият за мен.

— Защото са глупави. — Хъмфри разбираше, че тя няма самочувствие и не искаше да задълбочава това у нея.

— Благодаря ти. — Лицето й излъчваше необикновена кротост. — Във всеки случай знаех, че двамата си подхождаме. Това е някакво чудо, но не мога да не му вярвам. Поне от време на време. Затова най-прекрасните ми мечти са да ти дам всичко, което искаш. Но се опитвам да ти обясня, че не мога, все още не мога; трябва да бъдеш търпелив. Обичам те много, но не съм напълно свободна.

— Обичаш ли го още? — с непохватна нежност попита Хъмфри.

— Не. Не го обичам така, както обичам тебе. Но когато си живял с някого петнадесет години, не можеш изведнъж да скъсаш. Все още се чувствувам някак задължена да се грижа за него. Ти, скъпи, си самостоятелен човек. Така или иначе винаги си бил способен да се грижиш сам за себе си, нали?

Почти същото каза и Лурия онази вечер в кръчмата, същото, та чак да ти стане неудобно, помисли си Хъмфри.

— Ти можеш да се грижиш за себе си — повтори Кейт, — а това значи, че имаш по-голяма свобода на избор в живота.

В отговор на усмивката му тя също се усмихна, но машинално, и добави:

— А Монти е съвсем безпомощен.

— Нали разбираш, че това може да продължава вечно.

— Не — звънко отговори тя, — проблемът не е в това. Аз ще намеря изход, защото няма да мога дълго да издържа. Особено ако искаш да бъда само с теб.

— Аз съм напълно категоричен по този въпрос — каза Хъмфри. — Но и двамата знаем, че ти не си категорична. Ти не можеш да ми кажеш кога се надяваш да бъдеш свободна. Дори тази вечер не можеш да ми кажеш. Така ли е?

— Ще трябва да изтърпиш още малко. Обещавам ти, обичам те и ще го направя.

Хъмфри я гледаше и й вярваше. Нещо повече, искаше да й вярва. Да се увери в една любов, която бе по-неопределена и от самото бъдеще.

— Засега… — гласът й прозвуча по-уверено, отколкото тя всъщност се чувствуваше.

— Какво засега?

— Засега ще трябва да се задоволиш с това, което имаме.

Той я изгледа, без да отговори.

— Ти умееш от всичко да извличаш най-хубавото — каза тя, сякаш го умоляваше. — Нали знаеш, че имаш дарба да бъдеш щастлив.

— Ако е така — отговори Хъмфри, този път с типичната си усмивка, — значи много добре съм успял да прикрия тази дарба. — И добави: — Мила моя, искам да ти кажа, че ти си тази, която умее да бъде щастлива. Не познавам друг, по-надарен в това отношение. Ето кое у теб ме привлече още в самото начало.

— Тогава да се надяваме — каза тя, възвърнала решителността, смелостта и трезвостта си, — че това ще се окаже полезно и за двама ни. — И добави: — Засега все още не мога да правя всичко…

— „Засега“ трае дълго — прекъсна я той.

— Но все пак можем да имаме много… Аз мога често да излизам от къщи. Както сега. И за по-дълго.

— Той знае ли нещо?

— Нямам никаква представа.

— Наистина ли?

— Не бих те лъгала. Нямам никаква представа. Той никога няма да ме попита. Можем да се виждаме много често.

— Това е все пак нещо — каза той с иронична нежност.

— Да, да. Може да бъдем по всяко време в леглото. Вече ти казах — предизвикателно се усмихна тя. — И за двама ни е полезно.

— И за двама ни е полезно.

— Знам, че не ти давам всичко, което искаш. Ти никога не си получавал нищо в излишък, нали? Но боже мой, не мога да разбера защо. Ако някой заслужава да живее сносно, това си ти.

— Вината не е божия — каза Хъмфри. — Сигурно е моя. Има нещо объркано в характера ми или просто такъв съм се родил. Както искаш го приеми.

— Глупости, скъпи, истински глупости. Или имаш късмет, или нямаш. — Тя замълча замалко и след като реши да си признае нещо, каза: — И аз никога не съм получавала онова, което съм искала.

— Мисля, че съм се досещал.

Кейт отново се поколеба.

— Не искам да бъда нелоялна към него. Дори сега — каза тя. — Но едно трябва да разбереш. Никога не ми е било добре с него, никога. Дори и в случаите, когато всичко е зависело от мен. А иначе правя впечатление на практичен човек, нали? Но всъщност не съм. Като момиче мечтаех за какви ли не неща.

Хъмфри отново си спомни за размислите и съветите на Алек Лурия. Помисли си също, че Алек Лурия би трябвало да слуша сега този разговор. Кейт продължи:

— Нали знаеш, че той винаги се грижи за здравето си?

Хъмфри високо се изсмя.

— Та преди четири или пет години — каза Кейт, — когато бях на тридесет и пет, той поиска да говори с мен много сериозно. Тревожел се за кръвното си налягане. Ходил на лекар. Кръвното му налягане трябвало да се смъкне. В противен случай нямало да може да мисли. И животът му щял да се скъси. Затова ме попита имам ли нещо против да прекъснем половото общуване.

Хъмфри бе сигурен, че Монти е употребил точно този израз.

— И преди това не бяхме общували кой знае колко много.

— А ти какво каза? — попита Хъмфри открито и нежно.

— О, съгласих се. Приех. Смятах, че трябва да приема всичко. Никак не беше лесно. Аз не съм студена жена. Както може би забеляза преди малко.

И двамата се засмяха — може би изпитваха удовлетворение или ново любовно желание.

След малко биха могли пак да се върнат в леглото. В действителност не бяха изяснили нищо. Тя се бе опитала да обясни, но какво точно искаше да каже? Обещания за бъдещето? Нали двамата си имаха доверие, нещо повече от това — изпитваха кротка радост, сякаш най-сетне настоящето беше истински хубаво.

Омръзнали им бяха взаимните обяснения, както омръзват съпружеските кавги, макар че те изобщо не се бяха карали. И тогава разсеяно, за да заговори за нещо друго, Хъмфри спомена името на Сузан. Отдавна се доверяваше на Кейт като на свой съмишленик, но сега вече доверието му беше безгранично. Разказа й всичко, което се знаеше или предполагаше за това какво е правила Сузан в събота вечер.

— Това е сериозна загадка, нали? — Кейт го погледна внимателно и кимна с глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли вярваш, че е била Сузан? Че тя се навъртала там?

— Ти я познаваш много по-добре от мен. Ти какво мислиш?

Кейт настоя да чуе какво е алибито на Лузби. Хъмфри отговори, че то е неопровержимо — Лузби е прекарал цялата вечер, цялата нощ, а може би и следващия ден с онзи нещастен Гимсън. Лузби имаше много грехове на този свят, но един грях не можеше да му се припише — в онази нощ той не бе ходил при баба си.

— Не съм възпитана за днешните нрави — каза Кейт и си представи баща си: строг, безкомпромисен военен. Какво ли би си помислил той за Лузби?

— Лузби е волна птичка. А ние двамата сме малко ограничени. Дори и сега човек рядко може да срещне такива хора.

— Ако това са волни птички, господ да ме пази от тях.

След като въпросът за Лузби бе изяснен, оставаше да се разбере къде е била Сузан. В понеделник е била при Лузби и двамата са скалъпили историята за съботната вечер, разказана по-късно пред полицията, без да пестят подробностите, както бе разбрал Хъмфри. Макар и да не обичаше любовните откровения, Хъмфри преразказа някои моменти. Кейт се изсмя.

— Какво момиче — каза тя.

Но къде в действителност е била Сузан в онази събота? И защо след всичко това Лузби се бе оженил за нея? Нито Хъмфри, нито Кейт можеха да разберат как Сузан е успяла да го хване.

— Изобретателно момиче — каза Кейт. — Не напразно е дъщеря на баща си.

— Но това все още нищо не обяснява, нали?

— Защо се интересуваш толкова много от нея? — гласът й прозвуча рязко, интимно, полуобвинително.

Той й отговори също така направо:

— Нали знаеш, че Франк Брайърс ми е приятел? Няма да имам нищо против, ако мога да му спестя малко неприятности.

— Наистина ли ти е симпатичен?

— Много.

— Защо?

— Почтен е като теб, а това вече е достатъчно. И върши работа. А аз, общо взето, предпочитам хората, които вършат работа.

— Направи ми впечатление на доста безмилостен човек.

— Не е по-безмилостен от всички нас, когато се стремим към нещо.

Кейт рядко се сблъскваше с непоколебимата твърдост на Хъмфри, но беше доволна, че той не е изтъкан само от доброта.

— Е, може и да си прав — отговори тя, макар че не споделяше мнението му за Франк Брайърс. След малко добави: — Слушай, защо не поговориш с Пол Мейсън?

Хъмфри мълчаливо се съгласи.

— Той би могъл да ти каже нещо за Сузан. Ако това те интересува.

Хъмфри обясни, че на практика нещата се свеждат дотам тя да бъде изключена от списъка на заподозрените. Лузби вече е изключен, баща й също.

— Не знам обаче дали Пол би могъл да ти каже нещо полезно.

— Той откъде може изобщо да знае нещо?

— Е, нали си много проницателен? Не си ли забелязал, че тя хукна след Пол, когато Лузби започна да се отдръпва? Влюбване след нещастна любов. А може и да е харесвала Пол. На нейно място бих предпочела него пред Лузби. Във всеки случай той би могъл да знае нещичко. — Тя се усмихна и се протегна. — Но никак не съм сигурна дали изобщо трябва да се занимаваш с тази работа. Ако ти смяташ, че трябва, значи трябва. Но вече достатъчно говорихме за това, нали?

За разлика от съпругата на Франк, Кейт не проявяваше състрадание към другите. Тя мислеше само за Хъмфри. Не искаше той да стане пак затворен като преди. Той бе толкова различен, когато се отскубнеше на свобода. Тази вечер, докато го гледаше с очакване, тя си помисли колко хубаво би било, ако го беше познавала като млад.