Чарлс Пърси Сноу
Лустро (24)

XXIV

На другия ден в два и петнадесет в църквата „Св. Маргарита“ в Уестминстър започнаха да пристигат хора: те послушно коленичеха на възглавничките си, сядаха по местата си и се оглеждаха да видят познати или да забележат някое добре известно лице. Все едно че се бяха събрали за театрално представление. Всъщност един човек, който седеше пред Хъмфри в невидимия полумрак в дъното на църквата, заяви авторитетно, с тон на познавач:

— Посещението не е кой знае колко голямо.

Църквата бе наполовина пълна, а едно време на такава светска сватба биха се събрали много повече хора, помисли си Хъмфри. Беше събота и може би тактиката на Том Търкил се бе оказала успешна; освен това след еднодневно затишие дъждът отново валеше равномерно. Много малко от мъжете бяха официално облечени за случая, но имаше доста жени с елегантни тоалети. Силия Хоторн, която Хъмфри не бе виждал от вечерята у Търкил, седеше сама, а дрехите й бяха образец на изящна простота.

Тук бяха дошли почти всички, които посещаваха някога лейди Ашбрук, и Франк Брайърс, разположил се до Хъмфри, знаеше това много добре. Двамата се бяха срещнали пред църквата и сега седяха незабелязани в полумрака. Брайърс бе казал, че не иска да се набива много в очите на хората.

— В края на краищата не съм роднина на семейството, нали така? — не се сдържа да добави той.

Младоженецът и кумът, облечени в парадна униформа, минаха по пътеката между гостите. Под църковните полилеи русата коса на Лузби, която можеше да мине за златиста, искреше. Мъжката красота обикновено не правеше впечатление на Хъмфри, но Лузби наистина беше красив. Сякаш бе слязъл от някоя сладникава картина от деветнадесети век, изобразяваща сър Галахад^[1] или някой от франкските рицари, участвували в битката при Ронсвал.

Точно десет минути по-късно, когато пристигна Сузан със своя антураж, органът свиреше хорала „Овцете спокойно пасат“. Хъмфри си помисли, че това звучи като една хубавичка шега, но след това си каза, че едва ли е нарочно. Том Търкил, актьор по рождение, бе подходящо облечен за ролята, която изпълняваше; вървеше величествено, отлично се владееше и наблюдаваше дъщеря си така, както една политическа личност би трябвало да наблюдава дъщеря си по време на нейната сватба. Лицето на Сузан, доколкото можете да се види през воала, беше сериозно, сдържано и красиво; бе облечена в бяло — безупречно, девствено бяло.

Брайърс измърмори нещо през зъби, което Хъмфри не можа да разбере; може би бе казал „Какво самообладание“ или „Какво момиче“. Четири дечица носеха шлейфа й. Изглежда, нейната воля се бе оказала по-силна от бащината й, а може би Том Търкил се бе примирил, беше пратил по дяволите всички врагове и си бе казал, че щом ще прави нещо, по-добре е да го направи по всички правила.

Хъмфри се заслуша в църковната служба. Като други нерелигиозни хора от неговото поколение, той обичаше литургиите, с тях бе израсъл.

Все пак венчавката не му допадна. Кранмър безспорно беше голям майстор на английската словесност от шестнадесети век, но в творбите му нямаше напрежение. А компанията на Брайърс или може би собствените мисли на Хъмфри създаваха достатъчно напрежение; въпреки това обаче отекващите слова напомняха, че църковната служба ще свърши много скоро. След по-малко от десет минути Лузби със спокоен глас, приглушен, но достатъчно ясен, каза своето „да“, а след него Сузан, боязливо и едва чуто, също каза своето „да“. Свещеникът ги обяви за съпруг и съпруга. И толкова. Възбудата премина. Всичко приключи бързо, тъй като модните сватбени тържества не се протакат много. Въпреки това измина още половин час, през който всички изслушаха вдъхновено напътствие, изречено на езика на Кранмър, но не толкова многословно, последвано от религиозни химни, молитви, „Токата“ на Уидор; това беше краят, всички излязоха навън.

Дъждът продължаваше да вали, но не силно, не като из ведро, а все така равномерно. Колегите на Лузби, офицери от неговия полк, някои от които бяха присъствували на вечерята в „Уайт“, бяха поели ролята на разпоредители в църквата; те се втурнаха да придружат гостите с големи цветни чадъри до подредените една зад друга коли, готови да потеглят към дома на Търкил на площад „Итън“.

Хъмфри и Брайърс се оттеглиха встрани под колоните на черквата.

— Аз не съм поканен на приема — каза Брайърс и лицето му се изкриви в полицейска усмивка. — Но съм изпратил там едно момиче, което ще си отваря очите и ушите. Ако има нещо, ще ми каже. — Той заговори поверително: — Вижте какво, мисля, че двамата заедно не бива да ни виждат много често. Някои хора може да престанат да разговарят с вас откровено, а ние не искаме такова нещо. Затова няма да идвам толкова често у вас. Свободен ли сте утре вечер?

Хъмфри отговори утвърдително.

— Заповядайте у нас на вечеря. В нашата къща на края на света. Моят шофьор ще ви докара с колата.

И като се обърна рязко, Брайърс закрачи в дъжда по Виктория Стрийт по посока на Скотланд Ярд.

Когато Хъмфри пристигна на площад „Итън“, гостите вече се тълпяха в салона, келнерите разнасяха подноси с шампанско, но вниманието му бе приковано от една-единствена гледка — Сузан. Тя не беше вече с булчинската рокля, но Хъмфри можа да види само лицето й. То беше преобразено. Бе станало още по-красиво, сякаш осветено отвътре, ангелско. В първия миг го обзе истинска радост. След това се замисли. Беше виждал момичета, може би непорочни, но без съмнение щастливи, след първата брачна нощ, преобразени като Сузан. Брачната нощ на Сузан още не бе минала, но за нея тя нямаше да бъде нещо ново. Кой знае колко време беше минало, откакто за пръв път бе открила тайните на Адам? Но защо на Адам, нима само мъжете преживяват изненада от първия си сексуален опит? Или се предполага, че Адам е бил по-невинен от Ева, преди двамата да са посегнали към забраненото.

Сега Сузан стоеше там радостна и ликуваща. Много странно. Имаше нещо, което Хъмфри не разбираше или по-точно не харесваше. Може би именно това бе доловило ухото на Кейт по телефона. Сузан не беше момичето, за което той си бе мислил някога, че може лесно да разбере. По-леко щеше да му бъде, ако не бе идвал на приема и не бе срещал хора, за които знаеше, че са заподозрени и за които отново щеше да чуе през утрешния ден. Тъй като се чувствуваше по-притеснен от друг път, той отказа да пие шампанско. Не обичаше шампанско, но при всеки друг случай щеше да пие от учтивост. Чувствуваше се така, както не се бе чувствувал от детските си години — като нежелан гост, външен човек, дори като някой, който изпитва страх от големи пространства и помещения.

Хъмфри започна да си проправя път сред гостите. Нямаше възможност да поговори с Кейт, която бе заобиколена от група млади офицери, каквито би могла да срещне в младостта си. В тълпата обаче попадна на Лузби, който, сякаш търсейки одобрение, от което не се нуждаеше, най-чистосърдечно попита:

— Всичко върви по протокола, нали, Хъмфри?

И в следващия момент Силия го докосна по ръкава. Лицето й не издаваше никаква тревога; тя изглеждаше красива и спокойна.

— Знаете ли нещо за Алек Лурия? — попита тя.

Хъмфри отговори, че не знае, но предполага, че Лурия се е върнал в Ню Хейвън.

— Защо питате?

— О, просто така. Обади ми се преди една или две седмици. Любопитна съм.

Хъмфри си позволи тайничко да се усмихне. Алек си търсеше нова съпруга. Силия забеляза пропълзялата по устните му насмешлива усмивка.

— Пол разправяше, че когато човек говори с Алек, не бива да обръща внимание на словоизлиянията му. Иначе бил мъдър човек.

— Пол е преценил много добре — отговори Хъмфри и се замисли как ли биха изглеждали Силия и Алек Лурия заедно.

В центъра на вниманието беше Том Търкил. Измъчваха го най-различни тревоги, за които сигурно знаеха не само Хъмфри, но и други хора. Политическото му бъдеще сега се решаваше. А полицейските разпити, дори и съвсем информативни, нямаше да му донесат нищо хубаво. Министър-председателите имаха собствени средства за осведомяване, с които Хъмфри бе по-добре запознат от всички присъствуващи в салона. Въпреки това Търкил, изтерзан от лични тревоги, преследван от свои собствени призраци, разкъсван от надежди и опасения, които трудно можеха да се формулират с думи, сред обществото умееше да се държи като филмова звезда, която слиза от самолета и приема поздравите на възторжените посрещачи, излъчвайки енергия и добра воля. Има роли, в които човек може истински да се вживее, защото до известна степен играе сам себе си, отново си помисли Хъмфри, но той самият не умееше да изпълнява такава роля.

Кумът вдигна тост за здравето на булката и на нейния съпруг и каза вяло няколко думи. Лузби също каза няколко думи — не толкова вяло, но този път някак смутено и неуверено. Търкил произнесе реч като професионален оратор — говореше с лекота, с чувство за хумор, без да се бои, че е прекалено сантиментален.

— Аз, разбира се, загубих дъщеря си. Ако Ланселот Лузби е такъв човек, какъвто вярвам, че е, аз, разбира се, губя. И не бих искал да е обратното. Но това е голяма загуба — да се лишиш от единствената си дъщеря. Всеки брак е загуба за някого. Но нищо. Това е прекрасна загуба. А двамата ще ми се издължават до края на живота чрез собственото си щастие.

Кейт се разчувствува. Хъмфри, който не обичаше нито шампанско, нито сватбени торти, покорно изяде малко бадемов крем. И след това незабелязано успя да се измъкне от тълпата, да излезе на улицата и да тръгне към къщи. Дъждът не проясни мислите му. Беше съвсем объркан.