Чарлс Пърси Сноу
Лустро (41)

XLI

През тези последни дни на ноември следователите разговаряха в Кабинета. Знаеше се, че много скоро Брайърс ще извика доктора на нов разпит. В атмосферата се усещаше възбуда, която някои се опитваха да потиснат. От метеорологична гледна точка атмосферата беше достатъчно потискаща, защото улиците около полицейския участък бяха навъсени и мрачни, облаците се спускаха ниско под белите следи на реактивните самолети, а дъждът, макар че не беше силен, сякаш никога нямаше да спре. Зад ъгъла на Елизабет Стрийт под тъжното ръмене на дъжда потокът от чадъри не секваше. Магазините, бляскаво украсени за Коледа, предлагаха дивеч, риба, бакалски стоки, вина. Като прекосяваха улицата, за да отидат в кръчмата, полицаите долавяха миризмата на сирене и плодове, която им напомняше за малки градчета в пазарен ден.

Брайърс прекарваше времето си, като изслушваше всеки, който желаеше да говори. Сега, когато бяха към края, той вдъхваше някаква увереност. Хората бяха убедени, че ще намери изход. Когато забелязаха, че патологът Морган прекарва доста време с Брайърс, увереността им се засили. Някои от тях знаеха, че Морган е най-подходящата компания в лошо време; но не знаеха друго — той е бил принуден да съобщи на Брайърс, че за в бъдеще не може да очаква никакви допълнителни данни от съдебно-медицинската експертиза. Морган му каза, че като студент Периман се славел със стремежа си да бъде пръв във всичко, на което Брайърс бе отговорил: „Кажете ми нещо, което още не знам.“

Сътрудниците влизаха и излизаха, а Брайърс продължаваше часове наред да седи в Кабинета. Макар че тримата, които бяха присъствували на разпита — Бейл, Фламсън и Шинглър — обикновено бяха с него, той викаше и други хора. Брайърс се подготвяше за финалния удар.

— Не обичам предварително разработени планове — неведнъж повтаряше той. — В случай като този решенията трябва да се вземат в момента. Предварително разработените планове винаги се оказват погрешни.

Но Брайърс не казваше точно това, което мислеше. Той имаше планове, предвидени за неочакван развой на нещата, планове, които все още не бяха формулирани с думи. Той слушаше, така както бе изслушал Хъмфри и Морган. Казваше на колегите си какво мисли. Понякога беше откровен, друг път — потаен. Дори на Бейл, пълен не с идеи, но с енергия, на когото имаше абсолютно доверие, Брайърс не казваше всичко.

Това не приличаше много на добре организирана операция, при която някой началник събира подчинените си, за да обсъди с тях как да се наложат над друг отдел. Брайърс по-скоро напомняше за филмов режисьор, за творческа личност, свикнала да съществува в една среда, където нищо не е сигурно и думите не означават нищо или точно обратното, могат да означават всичко, а той проучва възможностите за действие, преди да се срещне с продуцента — влиятелен и неотстъпчив човек, на когото режисьорът няма доверие.

На Бейл беше възложено да отиде при доктор Периман на втори декември и да го покани отново в полицейския участък. Поканата бе отправена любезно. Бейл предаде, че всички знаели колко неудобно щяло да бъде за Периман да се откъсва от работата си. Любезното отношение на полицията се изразяваше и в това, че поканата бе предадена именно от този авторитетен, сериозен на вид главен инспектор.

След като доведе доктора в полицейския участък, Бейл съобщи, че е бил приет с открито възмущение. Предишният път Периман бе поканил полицейските служители в гостната си и се бе държал с тях високомерно, снизходително, покровителствено.

Този път избухнал и попитал кой ще върне на един обикновен гражданин загубеното време и пропилените пари. Въпреки това, след като се обадил на друг лекар (само на него, на никакъв адвокат, отбеляза Бейл), Периман тръгнал. По пътя почти не говорел, само се изказал с ироничен тон за времето. Беше отвратителна сутрин, светлините на магазините и на прозорците от горните етажи на сградите едва разреждаха мрака.

Въведоха Периман в същата стая, където бе разпитван и преди, донесоха му чаша чай и го оставиха сам. В Кабинета Бейл разказваше впечатленията си. Разнесоха се възгласи на одобрение.

— Май започва да поддава — каза някой.

А един от най-младите добави:

— Днес той няма да ви създаде много затруднения, шефе. — Всички стояха прави и младежът се провикна: — Бас държа, че е готов да изпее всичко.

Брайърс се усмихна накриво, но гласът му прозвуча тихо:

— Ще видим, ще видим.

Младият следовател повтори:

— Днес ще изпее всичко.

Странен израз, който означава „казвам истината“, „признавам“. Преди години студенти-филолози започнаха да използуват този израз в знак на протест, когато искаха открито да заявят мнението си по някои въпроси; след това той бе подет от хомосексуалистите, които се опитваха да провъзгласят своето „верую“. По същото време по-отраканите млади полицаи не устояха на изкушението и го възприеха за свои собствени цели. Сега Брайърс не му обърна внимание. Той не бързаше, макар че това бе само професионален навик. Наближаваше единадесет часа, когато кимна на Шинглър и се запъти към стаята в дъното на коридора.

— Добро утро, докторе — поздрави той, възприел отново любезния тон.

— Добро утро, инспекторе. — Периман не се надигна от стола, само кимна.

В малката стая беше уютно. През прозореца се виждаше, че навън цари мрак като пред слънчево затъмнение. Дъждовните струи проблясваха като копия. Вътре беше светло и топло, но не прекалено топло. След влизането на Брайърс и Шинглър поднесоха чай. Пред стола на Брайърс бяха поставени един излъскан пепелник и два пакета цигари.

Обстановката тук беше уютна. Периман отметна назад глава — това движение толкова силно бе подразнило Брайърс първия път — и каза:

— Преди да започнем, искам да направя едно изявление.

— Аз ще го запиша — с готовност се отзова Шинглър.

— Не, не. Не в такъв смисъл. Искам да ви кажа, инспекторе, че естествено съм съгласен да ви помогна по всякакъв разумен начин, по който мога…

— Сигурен съм, че сте съгласен — съвършено безизразно каза Брайърс.

— Но искам да ви напомня, че си имам собствена работа. Вие сериозно ми пречите и може да има много сериозни последици за някои от пациентите ми, ако отново ме извикате тук без предупреждение. Всичко си има граници. Нека това да ви стане ясно. Днес съм на ваше разположение, но ако решите да подновите поканата си, ще бъда принуден да се обърна към адвоката си.

— Това е ваше право, докторе.

— Нали разбирате, последния път, когато бях тук, ви оказах по-голяма помощ, отколкото можехте да очаквате…

— Това е въпрос на мнение, не е ли така?

Брайърс отчете, че Периман току-що му е показал как човек може да се владее. Малко хора притежават такова самообладание, помисли си той по-късно. И от това му стана още по-трудно да се владее.

Нямаше време за заобикалки. Брайърс направо каза:

— Искам да се върнем към болестта на лейди Ашбрук. По-точно към момента, когато се е предполагало, че тя има рак.

— Вече ви казах всичко по този въпрос.

— Искам да сме съвсем сигурни. Вие ми казахте, че сте очаквали резултатите от изследванията да бъдат положителни.

— Смятах, че това е възможно.

— Смятали сте, че това е повече от възможно, нали? — намеси се Шинглър.

Без да го погледне, Периман отговори:

— Казах вече на главния инспектор…

— Че е било съвсем вероятно резултатите да са положителни. Добре тогава — продължи да настъпва Брайърс. — Имали сте една пациентка, която е била неизлечимо болна. Така ли е?

— Точно така.

— А тя ви е била повече от пациентка. Познавали сте я много добре. Тя е предоставила на вас финансовите си проблеми…

— За всичко това вече говорихме. При това до втръсване, ако мога така да се изразя. Сигурно вече сте разбрали, че от тези разговори няма полза.

— Ние сме търпеливи.

— Аз също съм принуден да търпя.

Брайърс гледаше невъзмутимо, сякаш не бе чул думите му.

— Всички сме съгласни, че вашата близка и пациентка е била непрекъснато пред очите ви, нали така? И вие сте имали пълно основание да очаквате, че ще й бъде съобщено най-лошото. Тя също го е очаквала. Сигурно е говорила за смъртта си — с вас, докторе. Вие сигурно сте били първият човек, с когото е говорила.

— Разбира се, че говореше за това. Не се самозалъгваше.

— И трябваше да разчита на вас, ако се стигнеше до най-лошото. Вие можехте да облекчите смъртта й. Говорила ли ви е и за това?

Периман отвърна със снизходителна усмивка:

— Тази тема, изглежда, не ви дава мира. Но това е тайна между пациент и лекар. И аз имам намерение да запазя тази тайна.

— В едно нещо не можем да ви обвиним и това е липса на дискретност, така ли? — За първи път гласът на Брайърс прозвуча заядливо.

— Ако искате да кажете, че не нарушавам лекарската тайна, прав сте. — Периман възвръщаше високомерния си тон, а Брайърс не искаше да допусне това.

— Въпросът е, че тя е била в ръцете ви. Ден след ден. Мислела е, че смъртта все повече се приближава. Не е имала на кого да разчита, освен на вас. Така ли е?

— Неведнъж съм се озовавал в такова положение.

— И двамата сте се почувствували особено, когато сте разбрали, че всичко е било фалшива тревога. Тя вече не е имала нужда от вас. За да облекчавате страданията й.

— Можете да правите всякакви предположения, инспекторе. Опитах се да ви втълпя, че всички разговори с моята пациентка остават в тайна. И ще останат. Без съмнение тя беше крайно напрегната. После разбра какви са резултатите. Напрежението изчезна. Това е всичко.

— А с него изчезна и необходимостта да разчита на вас.

— Просто вече не беше нужно да я виждам всеки ден. Но не забравяйте, че продължавах да й бъда лекуващ лекар.

Този начин на действие, подсказан от Хъмфри, явно не водеше до никъде. Но двамата с Шинглър имаха и друг вариант. Досега Шинглър бе мълчал и си бе водил бележки като прилежен секретар. Изведнъж обаче той се намеси с рязък глас:

— Но за нея сте били и много повече от лекар, нали?

Периман, който до този момент не му бе обърнал внимание, сега го погледна. След това, отметнал назад глава, впери очи в тавана, сякаш отегчен от това, че някакъв си подчинен си позволява твърде много.

— Така ли мислите? — попита пренебрежително Периман.

Той може би не забелязваше Шинглър, но Шинглър не го изпускаше от очи. Красивото лице на младия човек, в което имаше нещо лисиче, бе съсредоточено. Лъскавата му черна коса блестеше на светлината на настолната лампа. По същия начин блестяха и големите му кафяви очи. Думите излизаха от устата му насечено, сякаш без да движи устните си.

— За нея сте били много повече. Не всеки лекар урежда финансовите въпроси на пациента си, нали така?

— Няма ли вече да приключим с тази история? — обърна се Периман към Брайърс.

Шинглър продължи да настъпва.

— Казахте, че неведнъж сте изпадали в такива положения. Случвало ли се е друг път пациентът ви да умре и вие да се разпореждате с неговия таен паричен фонд? Нали няма да започнете да ни уверявате, че това не ви е минавало през ума? Ако умре, парите остават във ваши ръце. Както стана, когато тя умря, макар и от друга смърт. — Шинглър добави: — Какво си помислихте, когато разбрахте, че не я заплашва смърт? Измислихте ли друг план? Говоря за парите. Как да ги приберете?

Брайърс видя, че Периман не почервеня от гняв, но ноздрите му побеляха и се свиха. С леко писклив глас той каза:

— Това е непоносимо. Непоносимо.

След това, сякаш изпълняваше познато упражнение, той скръсти ръце на гърдите си, изправи гръб и бавно каза на Брайърс:

— Нямам намерение да отговарям на въпросите на този ваш сътрудник.

Непреклонно и делово Брайърс каза:

— Вие сте тук, за да помогнете, докторе. Не сте длъжен да отговаряте, но ако не отговаряте, ние ще си извадим съответните заключения.

Заел същата спокойна и царствена поза, без да помръдва, Периман заяви:

— Аз сам ще преценя кои въпроси заслужават отговор.

— Мислехте ли как да присвоите парите? — повтори Шинглър рязко и упорито.

— Въпросът не заслужава отговор.

Последваха нови въпроси за това какво е станало с парите, след като здравословното състояние на лейди Ашбрук било изяснено. И същите бавни, повтарящи се отговори. Първо Брайърс, а малко по-късно и Шинглър осъзнаха, че Периман се е подготвял за този разпит. И нямаше да загуби контрол над себе си, ако продължаваха да го провокират на тази тема. Значи не само полицаите предварително се готвят за разпит. Периман, изглежда, не можеше да разчита на собствената си издръжливост и затова си бе наложил да се държи като статуя.

Шинглър продължи да го предизвиква с въпроси за паричния фонд в Ню Йорк.

— Давате ли си сметка, че ние вече знаем как е замислена цялата операция?

— Така ли?

— Знаем, разбира се, и с каква сума щяхте да разполагате.

— Значи сте по-добре информирани от мен, а това е невъзможно, не е ли така?

— Но вие сте знаели, нали?

Ръцете останаха скръстени на гърдите. Последва познатият отговор.

— Знаели сте колко малка е тази сума, нали? Нищожно малка за целия ви труд.

— Не си струва да отговарям.

— Изглежда наистина невероятно. Няколко хиляди лири. Толкова малко за толкова голям риск. Да убиеш една стара дама. И да чакаш кога ще те пипнат. На нас ни се струва фантастично. А на вас?

Периман се владееше и не трепна. Не проговори. Единственият признак на живот беше, че се усмихва безразлично.

Брайърс прецени, че Периман се е подготвил много добре за атаките на Шинглър. Затова смени тактиката; не очакваше нищо, освен може би да отслаби вниманието на Периман. Възможно ли е, каза той, сякаш разсъждаваше гласно, човек да забрави нещо, което в действителност е извършил? Нещо важно. Може ли например един лекар да забрави, че е назначил погрешно лечение, фатално лечение?

Периман смяташе, че това не е възможно. Той самият бил допуснал със сигурност една фатална грешка, а може би и две. И все още потръпвал от ужас, като си спомнел за тях. С всеки е така, отговори Брайърс и добави, че според него хората не забравят. Не забравят престъпленията, макар че понякога се преструват, че са ги забравили. По-скоро се получава нещо друго — изнудиш някого чрез писмо, подправиш чек, прободеш с нож и си спомняш всичко това съвсем ясно, но в същото време то сякаш няма никакво значение за теб. Все едно, че си невинен — може и така да се приеме. Сблъсквал ли се е Периман с такава невинност? Да, сблъсквал се е. Спомнял си как, когато бил съвсем млад, написал писмо с цел да злепостави една жена. Още си спомнял думите върху листа хартия. Все едно че били съвсем обикновени думи от съвсем обикновено писмо.

Сякаш току-що му бе хрумнало, Брайърс попита дали същото не се отнася и за нощта на убийството.

Периман замръзна на място, но безразлично се усмихна.

— Нали вече ви казах какво съм правил тогава?

— Така ли? — каза Брайърс, сякаш въпросът му не представляваше особен интерес. Той знаеше, че точно в този момент трябва да спре: Периман умееше отлично да се подготвя за всяка промяна в насоката на разговора. И за да отвлече вниманието му, Брайърс погледна Шинглър и му даде знак да продължи с въпросите за парите, за парите като мотив за убийство — всичко онова, за което Периман се бе подготвил. Въпроси, преповтаряне на установени от полицията факти, клевети, подигравки към дребнавите сметкаджии — в ход бяха пуснати всички професионални умения на един опитен млад полицай. И същите отговори, упражнявани, повтаряни, същата смразяваща надменност, и никакъв изблик на гняв или на други чувства.

Пристигнаха подносите. С обичайните чаши чай. По-необичайни бяха баничките с месо вместо всекидневните сандвичи. Както и при първия разпит, Периман ядеше съсредоточено. Брайърс отхапваше по малко от една баничка. Шинглър продължаваше да задава въпросите си за парите, когато Брайърс се намеси:

— Предлагам да спрем засега, Норман — каза той с добродушна, небрежна усмивка. — Предполагам, че доктор Периман е доста отегчен.

Периман сякаш се изненада. Обичайната му усмивка изчезна. Седнал срещу него, Брайърс каза:

— Вие сте забележителен човек, нали?