Чарлс Пърси Сноу
Лустро (25)

XXV

Едно време, след запознанството им, когато Франк Брайърс се бе върнал в Скотланд Ярд, Хъмфри му бе ходил веднъж или два пъти на гости и бе прекарал приятни часове в дома му; макар че професионалните разговори с него бяха напрегнати, те обикновено действуваха освежаващо. Освен това приятно беше човек да види една щастлива семейна двойка като Брайърс и съпругата му. Но сега в полицейската кола на път за Шийн Хъмфри се подготвяше за една не чак толкова приятна гледка.

Вярно, според Брайърс Бети била в период на ремисия, и при това продължителна. Тя можела да трае месеци, дори години. Но съдбата беше нанесла фатален удар на тези двама щастливи, жизнерадостни, невинни хора. Хъмфри отново си припомни вечерта, когато Брайърс му бе казал за това. Нужно му беше да сподели с някого. Беше смазан, в гласа му не звучеше нито гняв, нито яростен протест, той просто не можеше да излее онова, което се бе насъбрало в него. Успя само уморено да каже: „Никога не съм мислил, че точно на нас може да се случи такова нещо.“

Това бе станало преди две години, когато Бети беше тридесетгодишна. Бяха женени от шест години. Обичаха се така, както рядко се обичат двама души и може би щастието им се помрачаваше само от липсата на дете. Хъмфри помнеше Бети като остроумна, хубава жена, която изглеждаше по-млада от годините си, винаги готова да зарадва хората около себе си. Понякога си бе мислил, че е твърде склонна да лее сълзи, също като някоя чувствителна викторианска девойка. Беше я виждал как се разплаква, докато слуша някаква тъжна история, свързана с едно от разследванията на Франк, а друг път — в пълно противоречие с чувствителността на съвременните хора — докато гледаше един прекрасен залез на забуленото от облаци небе. Физически беше много активна и през онези години двамата с Франк се занимаваха с алпинизъм. И двамата бяха убедени, че е напълно здрава. У Бети нямаше и следа от хипохондрия. Дори да бе усетила някакви далечни признаци на болестта, не би им обърнала внимание.

Най-неочаквано бе забелязала, че вижда образите двойно. Като погледнела към Франк, виждала, че пуши две цигари, а не една. Скоро движенията й се нарушили. Не било нужно много време, за да се установи диагнозата. Съобщили на Франк, че Бети има мултиплена склероза. Тогава той изпитал нужда да сподели с някого и отишъл при Хъмфри. Лекарите предоставили на него да реши кога и как да й съобщи.

Лечение за тази болест нямало. Възможно било да настъпи дълъг период на ремисия или пълна парализа. Тогава Франк бе признал, че се чувствува като страхливец и си мисли, че може би ще бъде по-добре да й каже не той, а лекарят.

Накрая й казал и разбрал, че тя вече знае всичко от няколко седмици. Установил също и онова, което Хъмфри вече знаеше от едно посещение у тях. Бети се намирала в състояние на силна еуфория, а той просто не можел да понесе това. Франк винаги е бил издръжлив и енергичен, но Бети винаги го е превъзхождала в това отношение. Сега сякаш била обзета от радост. Когато дойдел някой приятел — като Хъмфри например, който непохватно се опитвал да я окуражи, оказвало се, че тя изобщо няма нужда от такова нещо. Без да се преструва, съвсем искрено тя започвала да окуражава другите.

Когато колата спря пред дома на Брайърс — къща-близнак на чиста и тиха улица с кестенови дървета от двете страни — Хъмфри беше сигурен, че и тази вечер ще стане свидетел на нещо подобно.

Но очакванията му не се оправдаха. Доколкото позволяваше състоянието на Бети, вечерта премина спокойно, като спомен от миналото, макар и не в пълния смисъл на думата, тъй като бъдещето напомняше за себе си. Бети му отвори вратата, целуна го и под лампата в антрето му каза, че отдавна не го е виждала. Скулите на лицето й изглеждаха по-очертани. Последния път, когато я бе видял, краката й бяха започнали да изтъняват. Сега, може би за да прикрие това, тя беше с дълга рокля. Като се изключи едва забележимото накуцване, което Хъмфри забеляза, когато го поведе към всекидневната, Бети беше почти същата, каквато той я помнеше от деня на запознанството им; но беше много променена в сравнение с онова, което представляваше в най-тежките си периоди на еуфория.

— Посрещнаха ли ви, както трябва? — с тези думи го поздрави Франк, който вече наливаше уиски. Не се ли държеше Франк прекалено весело, сякаш всичко беше наред и скоро нямаше да се промени? Въпреки това Хъмфри се чувствуваше спокоен с тях във всекидневната им. Съпрузите Брайърс живееха с една заплата от около осем хиляди лири годишно, което беше доста по-малко от дохода на повечето от жителите на площад „Ейлстоун“; въпреки това обаче те не живееха по-зле от тях. По стените висяха скромни акварели: Бети беше образована жена, преди да се омъжи, бе преподавала в гимназия, но нямаше особено добър художествен вкус. От друга страна обаче, повечето от познатите на Хъмфри от площад „Ейлстоун“ също нямаха особено добър художествен вкус. Един страничен човек не би могъл да направи разлика между наредбата в този дом и в домовете на съседите на Хъмфри, ако не долавяше деликатната разлика между жилищните квартали.

Но ако съществуваше някаква разлика, тя беше в това, че Бети бе превъзходна готвачка. Не беше забравила какво обича Хъмфри. Видя му се дори странно, че той, който не подбираше храната и ядеше каквото дойде, през последните няколко дни на два пъти с удоволствие вкуси от любимите си ястия — веднъж в „Уайт“ и втори път тук. Английската кухня не представлява нищо особено, но може да се похвали с едно-две хубави неща, и точно сега всичките му бяха предложени. Бети бе направила пудинг с месо и бъбречета и богата плодова салата с бишкоти и крем. Беше положила много труд за човек в нейното състояние. Но дори когато беше полупарализирана, тя едва ли не беше пълзяла, за да сготви на Франк.

Докато вечеряха, Бети попита Хъмфри за децата му, като ги назоваваше ласкаво по име, макар че ги познаваше съвсем слабо. Тя е родена да бъде майка, помисли си Хъмфри и поради това отговорът му неволно прозвуча рязко.

— Нищо особено. Рядко поддържаме връзка. Все още се опитват да вършат добро.

Тя му се усмихна все така ласкаво.

— Не бива да говорите така, нали знаете?

— Защо да не бива? — попита той.

— Защо се правите на по-строг, отколкото сте всъщност? Нали предпочитате да вършат добро, вместо зло?

— Понякога не съм съвсем сигурен — отговори Хъмфри небрежно, насмешливо.

— Хайде, хайде. Вие сте добър човек, всички знаем това.

— Мила моя, ако знаехте, само…

— Добрите хора не са прави, като се отнасят високомерно към онези, които се опитват да вършат добрини. Колкото повече такива хора има, толкова по-хубаво.

По лицето на Франк бе изписана примирителна съпружеска усмивка. Може би той самият бе изслушвал подобни изблици. Но сега се усмихваше, защото макар и да бе виждал друг път как по-млади жени се въодушевяват в присъствието на Хъмфри, никога не бе наблюдавал как някоя го поучава така непринудено. Когато приключиха с вечерята, Франк заяви:

— Сега вече е време да поговорим. Ще трябва всичко да си кажете. Напълнете си чашата. Първо не забравяйте, че пред Бети можете да говорите за каквото си искате и за когото си искате. Знаете това. Тя е много по-дискретна от мен. Истината е, че аз трябваше да се уча да бъда дискретен. Когато започнах работа, все не можех да си държа езика зад зъбите. Защото исках да направя впечатление. Много трудно ми беше, докато се науча.

— И с мен беше така.

— Но не и с Бети. — В погледа на Франк, отправен към жена му, се четеше загриженост, възхищение, желание, насмешка, тревога. — Тя не е издала нито една тайна в живота си. Понякога си мисля, че интелигентните жени по-добре могат да пазят тайни от интелигентните мъже. Може би не са изправени пред толкова много изкушения.

Хъмфри кимна. И той бе забелязал същото.

— Значи можете спокойно да говорите. Ще ви попитам нещо. Трябва да ми кажете истината. Аз нямам право да говоря, затова и двамата се опитваме да увъртаме. По дяволите с тази криеница. Искам да ви попитам какво може да ни каже за Том Търкил вашият отдел. Знам, че хората ви не изпущат от очи Търкил и още много други политици, за които не би трябвало да се споменава…

— Нали и те трябва да дават вид, че има за какво да получават заплати?

Хъмфри знаеше, че по силата на дълбоко вкоренен навик, превърнал се вече почти в инстинкт, говори уклончиво. И Франк го знаеше. И затова продължи:

— Това обяснение не е достатъчно. Кажете откровено. Нали допускате, че те следят Търкил? Но аз разбрах, че са изтеглили нашите хора от специалния отдел и са ги заменили с ваши. Обяснете ми защо. Не е нужно да ми казвате, че Том Търкил е толкова изменник, колкото и директорът на Мидландската банка. Нужно ми е обаче да разбера какво се знае за Том Търкил — къде е бил и какво е правил през онази вечер. Не искам нищо повече от това. Дълбоко подозирам, че те могат да ни кажат къде е бил Том Търкил в онази съботна вечер. Не сме хванали никого, нито един очевидец. Сигурен съм, че вашите хора биха могли да ни кажат нещо. Вие какво мислите?

Хъмфри го изгледа безизразно, все още под влияние на стария служебен навик, но накрая на устните му трепна усмивка.

— Мисля, че това е напълно възможно.

— Добре тогава. Можете ли да разберете?

— Никак не ми се иска. Но предполагам, че мога.

— Каква е ползата, дявол да го вземе, от всички тези връзки, които имате в Лондон, ако не ги използувате понякога, за да помогнете.

— Точно там е бедата — намеси се Бети. — Той не обича да използува връзките си, нали, Хъмфри?

— Трябва да ви кажа, че не виждам логиката — отговори Хъмфри. — Защо, боже мой, сте се захванали с Търкил? Аз също се бях хванал за него, но не виждам логиката.

— Не, логика няма. — Франк бе пълен с енергия. — То къде ли има логика. Казах ви и преди, че това е кошмар за полицая. Висшите класи отказват да съдействуват. Мотиви няма. Ако искате да извършите убийство, Хъмфри, без да ви хванат, убийте някое високопоставено лице и за да сте напълно сигурен, че няма да ви разкрият, убийте някой, когото не познавате. Без да имате какъвто и да е мотив. И ви обещавам, че няма да ви хванем.

Бети се усмихна. Кой знае колко време й е трябвало, за да свикне с грубите шеги на Франк, помисли си Хъмфри.

— Значи резултатът е следният — каза Франк. — Да започнем отначало. Крадци, дребни мошеници, професионалисти — от това нищо не излезе. Но на тях и не разчитахме много, и вие го знаете не по-зле от мен. Случайно лице, луд човек, хулиган — „изключено“ е силна дума, но в случая е подходяща. Следователно остава старият номер с трите карти за игра — да изберем някого от онези, които са познавали старата дама. Вие казахте обаче да се насочим към повече от трима души. Ние продължаваме да търсим. Но правим това само за собствено успокоение. И ако още минавам за нормален, излиза, че убиецът е някой, за когото вече съм си мислил. И вие също. Не мога да си представя, че Том Търкил има какъвто и да е мотив. Но когато наистина се сблъскаш с такова нещо, припомняш си старото правило: не изключвай и най-случайния човек. Дори и да не можеш да откриеш никакви мотиви. А Том Търкил си остава случаен човек. Затова искам да науча нещо за него. Между другото той старателно прикрива някои от делата си.

Тази вечер и двамата с Хъмфри не можеха да се сетят за едно много просто обяснение, което след време щеше да им се стори съвсем очевидно. Хъмфри попита:

— Според вас заслужава ли си да си създавате толкова много грижи заради него?

— Всъщност аз се интересувам от него по други причини. Сигурно се досещате, че те са по-основателни. Той сигурно знае нещо за дъщеря си. Тя е включена в нашия списък от самото начало — вие също приехте това. Разпуснато момиче. Не е много свястна. Старата дама доста успешно осуетяваше опитите й да хване нашия приятел Лузби. Не вярвам, че някой, дори и наполовина луд, ще тръгне да убива поради тази причина. Но въпреки това няма да я зачеркна от списъка. Може би има нещо по-просто, до което не сме се добрали. Нещо, което се отнася до нея и до Лузби. Защо, дявол да го вземе, той се ожени за нея? Искам да знам всичко, което баща й знае.

Хъмфри кимна и каза:

— Не съм изненадан от думите ви.

— Разбира се. Толкова е банално. Лузби е в играта, но все още не мога да разбера защо. Във всеки случай момчетата продължават да разследват. Проучват как е живял, с какви средства. И дали онази нощ е бил в леглото на младия Дъглас Гимсън, или не? Вие бяхте по-откровен, като ми казахте какви са вашите източници на информация; и аз ще постъпя така. — Той погледна жена си загрижено, а може би с уважение или с молба за прошка. — Вече си свикнала с всичко това, нали, мила? Знаеш, че в тази игра човек не се доверява и на най-добрия си приятел. А Хъмфри е един от най-добрите ни приятели, не е ли така?

— На него бих поверила и живота ти — отговори тя. Бети обичаше Франк и беше искрена.

— Аз също — каза Франк и добави с професионална усмивка: — Това не означава, че ми е лесно да му разкрия някои от нашите малки служебни тайни. И на него не му беше по-лесно, както, вярвам, сигурно си забелязала. Едва ли можем да се гордеем с нашите източници на информация. Предполагам, че и за неговите колеги важи същото. Но тази работа така се върши. Изпробвахме изпитаните средства. Засега резултат няма. Но имаме хора, които ни осведомяват за света на хомосексуалистите. Макар че след като промениха закона, не са вече толкова много.

— Все пак добре че го промениха — намеси се Бети с тих, но изненадващо твърд глас.

— За нас не е толкова добре — каза Франк. — Разбира се, сега нашите момчета там ровят. Нищо особено не са открили за Лузби. Той няма да се занимава с бедни момчета или с разни отрепки. За такова нещо и дума не сме чули, но Дъглас Гимсън може и да е чул. Получихме някои доста сериозни сведения.

— Три имена в списъка — каза Хъмфри. — А други няма ли? Може би докторът, Периман. Нямам представа защо, но той често се виждаше с лейди Ашбрук.

— Не сме го забравили. Имаше едно малко подозрение. Но нищо не излезе. Става дума за плащането в брой. Тази история стигна до задънена улица, но не сме я забравили. Впрочем той е единственият, който не е представил алиби за онази вечер. Просто вечерял с жена си и отишъл да види някакъв пациент. Изобщо не се мъчи да си измисли алиби.

— Звучи по-смислено от много други твърдения — каза Хъмфри.

— И на нас така ни се стори.

— Някой друг?

— Знаете ли нещо за Пол Мейсън? Неговата приятелка или бивша приятелка, както разправят, е имала по-голям достъп до старата дама от всеки друг. Тя обаче, също като вашата Кейт, има непоклатимо алиби.

— Просто не мога да приема това сериозно — отговори Хъмфри.

— При създалото се положение всичко е сериозно.

Хъмфри разбра.

Подозрението към Пол Мейсън беше отхвърлено. Името му беше споменато само на шега. Макар да бе присъствувала и друг път на подобни мрачни разговори, Бети не бе очаквала такова нещо. А двамата възприеха още по-несериозен тон. Може би Лефрой? В края на краищата лейди Ашбрук не е признавала неговия талант. Или Алек Лурия? Или кварталният свещеник? До този момент Бети не бе допускала, че Хъмфри може да принизи психологическия си усет и затова бе не само объркана, но и шокирана. За първи път тази вечер тя се възползува от привилегиите си на болен човек и се намеси в разговора им:

— Не ви ли се е искало понякога да се занимавате с нещо друго? — Тя се обърна към Хъмфри, но някак неволно отправи въпроса и към съпруга си.

— На кого не му се е искало?

— Всъщност не ви ли се е искало понякога да направите нещо добро?

— Имате предвид някоя истинска, конкретна добрина? — попита я на свой ред Хъмфри и нежно я погледна. — Повечето от нас са щастливи, ако успеят да не извършат някоя злина.

— О, аз ви казах и преди, че за вас това не е достатъчно.

Щом споменаха Лурия, Франк си припомни неговите думи за лустрото, за които бе чул от Хъмфри, и заговори на жена си някак умолително, като в същото време следеше нервните й движения, сякаш за да предотврати нежния й упрек:

— Недей да бъдеш толкова взискателна, мила. Всичко, което искаш, е прекрасно и всеки свестен човек го иска. Но то е толкова крехко, че може много лесно да се счупи. Знаеш ли как ми се иска да си отвориш очите за тези неща. Нали си чувала за лустрото на стария Лурия? Знаеш, че лустрото, дявол да го вземе, е много тънко. А ние с Хъмфри си губим времето да го направим на места малко по-плътно. Това е всичко. А дали си струва или не — всеки преценява сам. Аз нямаше да го правя, ако не смятах, че си струва. Ти знаеш това.

— Разбира се, че знам — каза тя. Каза го с лъчезарна усмивка на хубавото си изпито лице. И добави: — Но ми се иска вие двамата да вярвате, че хората могат да станат и по-добри.

Те й се усмихнаха и се спогледаха.