Чарлс Пърси Сноу
Лустро (14)

XIV

Хъмфри чакаше да му се обадят от полицейския участък, но минаха вторник, сряда и четвъртък, а оттам никой не го потърси. Той забеляза, че в квартала цари вълнение, макар и все още спотаено. И то не само сред обитателите на Площада. Когато излизаше на разходка, го спираха възрастни хора, сякаш очакваха от него да ги успокои. Бяха разтревожени. Жегата и ослепително яркото небе бяха изострили нервите. Монти Лефрой сякаш изрази общото мнение, когато със строг и заплашителен тон каза: „Щом такова нещо може да се случи в «Белгрейвия», значи може да се случи навсякъде.“

Вестниците започнаха да поместват зловещи коментари. Следвайки примера на Америка, те издигаха лозунга за „ред и законност“, а „Таймс“ дори помести поучителна редакционна статия под това заглавие. Една много стара жена, оказала немалко услуги на държавата, е била зверски убита. Без съмнение, продължаваше статията, в много отношения този недопустим случай отразява състоянието на съвременното общество. И тъй като случаят е действително недопустим, трябва да разбудим съвестта си и да си зададем някои основни въпроси.

Като израз на леко неодобрение след официалния некролог в „Таймс“ се появи едно възпоминание, подписано само с инициалите К. Т.

„Позволете на един приятел да добави няколко думи за лейди Ашбрук, която е познавал лично. Понякога тя отблъскваше непознати хора или случайни познати с изискването си да се спазват строго някои правила, в това число и правилата на етикецията, които за младото поколение изглеждаха прекалено строги. Тук е мястото да си припомним добре известната история за това как покойната порица лейди Астор в Кливдън. Лейди Ашбрук не понасяше грубо отношение. Но приятелите й знаеха какви важни добродетели притежава: безусловна почтеност, изключително душевно благородство, необикновена доброта и скромност, които близките й винаги разпознаваха въпреки суровия й език; а също и дълбока християнска вяра, проявяваща се в постоянна грижа за другите.“

Докато четеше това описание на един човешки характер, Хъмфри се усмихваше с горчиво съжаление. Щеше ли да се изсмее старата дама на такова забележително славословене? Вероятно не. Повечето хора, дори и онези, които се отнасят подигравателно към другите (а може би най-много те), предпочитат да бъдат похвалени, вместо отминати с мълчание.

След това вестниците спряха да пишат за лейди Ашбрук, но не и за убийството й. В петък Хъмфри вече се чувствуваше разочарован, че Брайърс още не му се е обадил, и за свое собствено учудване и срам беше не само разочарован, но и засегнат. Това по някакъв нелеп начин му напомняше за положението, в което изпада млад човек, чийто приятел, станал изведнъж знаменитост, не го кани на гости.

В петък сутринта обаче телефонът иззвъня.

— Мистър Лий? С вас иска да говори главният инспектор Брайърс.

Гласът на Брайърс, обикновено приглушен, бе по природа дълбок и звучен — силен баритон, който не съответствуваше на незабележителната му външност.

— Здравейте, Хъмфри. Приятно ми е да ви чуя. По една случайност се занимавам тук с едно дело. Не знам дали знаете…

— Разбира се, че знам.

— Много хубаво. Вие нали познавахте старата дама? Ще можете ли да ми отделите половин час?

— Естествено.

— Днес следобед? В три часа? С нетърпение ще чакам да ви видя.

Хъмфри бе все още озадачен защо Брайърс му се обажда с такова закъснение. Не много отдавна, преди по-малко от две години, Брайърс го бе поканил на обяд и му бе разказал за собствените си неприятности. Сега по телефона гласът му прозвуча бодро и любезно и в същото време делово. Но Хъмфри бе виждал и друг път как Брайърс работи и как възложената задача изцяло го поглъща.

Следобед в уречения час Хъмфри измина пеш разстоянието от един километър до участъка. На ярката слънчева светлина сградата изглеждаше красива със сандъчетата за цветя на прозорците на приземния етаж. Приличаше на картичка, изобразяваща трогателен полицейски участък в някое заспало градче отпреди 1914 година — мирно и нищо неподозиращо. Човек трябваше да си затвори очите пред паркираните на тротоара мотоциклети и колите срещу тях, но въпреки всичко картината навяваше странна носталгия като някаква история за отминали времена — излъчваше такова спокойствие, че човек усещаше отдалеч аромата на цветята. Джералд Роуд беше спретната и угледна странична уличка; навремето предприемачите са искали да използуват докрай пространството и са построили цяла редица красиви къщи с по-широки фасади, отколкото къщите на площад „Ейлстоун“. Преди няколко години в една от тези сгради бяха отсядали най-модните театрални звезди.

Когато пристигна, Хъмфри бе посрещнат с обезкуражаваща деловитост.

— Шефът е в кабинета, сър — каза един полицай. — Веднага ще ви заведа.

Брайърс седеше до масата в дългото помещение. Изправи се решително и енергично.

— Драго ми е да ви видя, Хъмфри — заяви той и добави: — Извинявайте, че е толкова разхвърляно. Един от моите хора, който отговаря за реда — казва се Фламсън, ще трябва да се запознаете с него, — се е заел да пооправи. Винаги имаме проблеми с това.

Всъщност в стаята не беше разхвърляно, но Брайърс бе свръхвзискателен по отношение на реда и Хъмфри, макар да бе много прибран човек, често бе изпадал в неудобно положение пред Брайърс. На дежурния полицай сигурно са били дадени точни инструкции как да разпознае Хъмфри, да го посрещне и да го въведе в кабинета.

Брайърс изясни някои практически подробности. Държеше се приятелски, но може би не съвсем сърдечно — Хъмфри се чудеше дали самият той не проявява свръхподозрителност. Беше убеден, че Брайърс разговаря с удоволствие и в това нямаше нищо странно. Според Хъмфри повечето хора, прекарали живота си в активна дейност, например военни, бизнесмени, адвокати, разтоварят по този начин. Стереотипните постъпки прикриват истинските подбуди. Мълчаливци се срещат най-често сред интелектуалците.

Франк Брайърс заговори за разследването. Много неприятно щяло да бъде, ако случаят не се изясни до няколко седмици или дори до няколко дни.

— Но вие ще го изясните, нали? — попита Хъмфри.

— На ваше място не бих хранил надежди. — Брайърс не обичаше да се хвали. — Случаят може би ще се окаже объркан.

Той помълча малко и после продължи:

— Вашето име, разбира се, е замесено. Видях показанията ви, те са приложени към делото, което е съвсем естествено. Исках да ви видя по-рано, но първо трябваше да дам ход на някои неща. Сигурно ще искате да разберете докъде сме стигнали. Може би доникъде. Но независимо от това трябва да поговорим. Вие сте човек, на когото можем да имаме доверие, нали така? Във всеки случай на никого още не се е удало да ви прати зад решетките.

Още в началото на тяхното познанство Хъмфри бе разбрал, че Брайърс е наблюдателен и чувствителен, човек с въображение. Когато бе започнал да сътрудничи на Хъмфри, през ръцете му минаваха документи с ранга и името на началника му: полковник Хъмфри Лий. Той възприе обръщението „полковник“, но много скоро разбра, че на Хъмфри не му е приятно и престана да го използува.

Наред с огромната енергия Брайърс притежаваше още едно качество, което една или две седмици преди убийството на лейди Ашбрук Хъмфри бе нарекъл тактичност на чувствата. В същото време обаче имаше грубовато чувство за хумор, изградено върху професионалния му опит. Понякога това действува неприятно, но човек свиква, помисли си Хъмфри. В края на краищата Брайърс нямаше да е първокласен полицай, ако милосърдието беше основна черта на характера му.

Хъмфри се опита да възобнови предишните отношения.

— Отдавна не сме се виждали, нали? — каза той. — Как е Бети сега?

— Все така, както и преди. Трябва да свикваме, това е всичко.

Съпругата на Брайърс, съвсем млада жена, беше тежко болна. Бракът им беше стабилен, но медицинската прогноза — обезкуражаваща. Брайърс не желаеше да говори по този въпрос, но Хъмфри чувствуваше, че не това е причината за липсата на непринуденост в отношенията им, ако изобщо имаше нещо такова. Все пак когато професионалната любезност прикрива истинските чувства, трудно може да се съди какво точно изпитва човек.

— Докъде сме стигнали? — върна се Брайърс към собствения си въпрос и пристъпи към отговора.

Макар че думите му неудържимо се лееха, Хъмфри знаеше, че зад тях винаги стои стройна мисъл. А също и забележителна памет, каквато и самият Хъмфри притежаваше. Колкото и тежко да е за самочувствието, ако човек няма такава памет, не може да се занимава нито с разследване, нито с полицейска работа. Нищо не може да замести паметта. Папки, досиета, компютри — всичко това е безполезно, ако я няма човешката памет. Ето защо, ако не могат да се вместят в рамките на човешкото съзнание, разследванията стават все по-объркани или по-неразбираеми.

Франк Брайърс съобщаваше отговорите на въпроса си с математическа последователност. Първо повтори онова, което вече бе съобщил на колегите си. Кога е извършено убийството, коя е причината за смъртта, кога са нанесени ударите по главата. Тук Брайърс прекъсна описанието, без Хъмфри да усети това. Не направи ни най-малък намек за предположенията, които бе подхвърлил на тримата си сътрудници в понеделник следобед.

— Едно нещо обаче е сигурно — каза той решително и бодро. — Независимо кой е убиецът, той не е бил някоя отрепка. Вестниците изопачиха цялата история. Но в такава бъркотия всеки изопачава. Няма никаква логика в това, че е действувал обикновен хулиган. Може да е бил и професионалист. Проучил е предварително обстановката. Работил е с ръкавици или е заличил всички следи. До този момент не сме открили нито един отпечатък из цялата къща. Изглежда, че след като я е убил, е изгубил самообладание. Не е било нужно да й разбива главата. Не е професионално. Но подобни случаи са известни.

— Каква е била целта му?

— А вие как мислите? — рязко попита Брайърс.

— Нямам ни най-малка представа.

— Засега и ние нямаме.

Те все още не бяха установили какви произведения на изкуството е притежавала лейди Ашбрук и кои от тях са били взети. Единственият източник на информация засега беше Мария. Изчезнали бяха няколко сребърни вещи. Картините си стояха по местата.

— В това отношение е проявил разум. Нали после няма как да ги продаде. Впрочем колко ценни са тези картини?

— Мога само да предположа. Ще трябва да извикаме експерт. — Хъмфри не можа да устои на слабостта си към словесен педантизъм: думата означаваше точно това. Дразнеше го английската склонност да се усвояват чужди думи и след това да се използуват напълно погрешно. — Вероятно има две, които струват десет или двадесет хиляди лири, а може би и повече.

— Няма смисъл. Той не би могъл да ги продаде — каза Брайърс.

До този момент Хъмфри не беше сигурен дали приятелят му премълчава някои свои мисли, нито предполагаше какви са те. Брайърс имаше способността да разговаря напълно откровено и същевременно да заобикаля същността на въпроса. Той каза на Хъмфри, че в гостната на лейди Ашбрук били намерени триста лири в банкноти и че тя, както се разправяло, плащала сметките си в брой. Хъмфри го прекъсна.

— Мисля, че тя беше много пестелива. Може би болезнено пестелива.

Брайърс внесе тази информация в електронната си памет и продължи:

— Ако печалбата е възлизала на триста лири и няколко сребърни предмета, не си е струвало да я убиват. Или, ако предпочитате, да слагат край на страданията й.

— Не — каза Хъмфри. — Тя по своему, съвсем по своему обичаше живота.

Работата била вече в ход, съобщи Брайърс на Хъмфри и повече не бе нужно да му обяснява. Хъмфри бе наясно по въпроса за професионалните престъпници, добре известни на полицията — това означаваше да се използуват агенти из целия подземен свят на Лондон, да се проверяват слуховете сред затворниците, да се следи кой в момента е в затвора и кой е на свобода. Това приличаше на своеобразно и изтощително научно изследване. Приличаше също и на дейността, която развиваше старата служба на Хъмфри. Във всяка професия само онези, които се занимават с практическата работа, знаят колко много часове от служебното ежедневие преминават в извършване на еднообразни, досадни операции.

През последните четири дни били постъпили няколко сведения. Според Брайърс нито едно от тях нямало да се окаже полезно. Едното било от някакъв мошеник, безделник, който се опитвал да направи добро впечатление на полицията. Другото било от един съвсем загубен младеж, който искал да покаже, че върши нещо полезно. Брайърс не се доверяваше на сведенията, дадени от хора, които висяха по кръчмите и по баровете. Единствените полезни осведомители на полицията се оказвали разни кротки старци, които му се обаждали по телефона, канели го в някоя почтена къщичка някъде из Клапам и го черпели чаша чай.

На масата пред Брайърс лежаха папки, някои от които бяха направени от дебел картон. Той не ги беше погледнал, но сега шумно затвори една от тях.

— И така, Хъмфри, това е положението на нещата днес, на тридесети юли. Но въпреки всичко на мен ми се иска разследването да приключи до една-две седмици.

— А ще приключи ли?

— На ваше място не бих хранил надежди — повтори Брайърс.

Преди да се разделят, и двамата изказаха желание отново да се видят. Брайърс обясни, че докато не получи ново нареждане, всеки следобед ще бъде в същия този кабинет. И Хъмфри винаги е добре дошъл. Хъмфри от своя страна каза, че живее наблизо. (Брайърс: „Да не мислите, че не знаем?“) Някоя вечер, когато Брайърс се освободи от работа, може да пийнат по чашка.

И тогава съвсем естествено и между другото Брайърс каза:

— О, една дреболия. Какво знаете за лорд Лузби?

Може би въпросът беше естествен и затова прозвуча така, но съвсем не беше зададен между другото.

Доколкото Хъмфри бе забелязал, Брайърс не задаваше въпроси между другото, нито в служебно, нито в извънслужебно време.

— Виждаме се от време на време, познавам го от дете. Това е горе-долу всичко.

— Имате ли някаква представа къде е бил миналата събота?

— Колкото и да е странно, той самият ми каза къде е бил. — Хъмфри, бившият специалист по водене на разпити, се усмихна на другия, действуващия специалист по водене на разпити. — И колкото и да е странно, аз го изпратих да говори с вашите хора.

— О, да, това ни е известно. Изпратихте го да дойде тук във вторник. Ние знаехме.

— Така ли? — На Хъмфри, който някога бе давал нареждания да се следят други хора, му се стори неприлично, че той самият е бил следен.

— Аз лично не съм го виждал. Може би ще трябва да се срещна с него. Но имайте предвид, че не гледам на това сериозно. Разбира се, прочетох показанията на Лузби. Предполагам, че знаете какво е написал.

— Ако е същото, което каза на мен…

— Е, намерил си оправдание да се позабавлява. Уж дошъл да види баба си. А всъщност си поживял, както той си знае. Това е казал. Дали е вярно?

— Откъде мога да знам. Същото каза и на мен.

— Нашите момчета провериха, каквото можаха. Засега всичко се потвърждава. Но това няма голямо значение. Имал е достатъчно време, за да си осигури алиби.

— С кого е бил?

След думите си, че не приема тази история насериозно, Брайърс побърза да се извини:

— Съжалявам, Хъмфри, но мисля, че нямам право да ви кажа. В случая обстоятелствата са по-особени. Включително и това къде е бил през онази нощ и през цялата събота и неделя. Ако може да се вярва на думите му.

— Твърденията му звучат правдоподобно — каза Хъмфри.

— Да, така е — отговори Брайърс и неочаквано попита: — Всъщност що за човек е той?

Хъмфри отново се усмихна с разбиране. Това беше стар прийом — рязкото преминаване от доброжелателно бъбрене към опипване на почвата.

— Нали говорехте за професионални престъпници. За Лузби може да се каже, че е професионален чаровник.

— Такива не ми допадат много.

— И не е нужно.

— Бихте ли му се доверили?

— Това е много елементарен въпрос за вас, Франк. Знаете, че е така. За какво да му се доверявам? Мисля, че бих му се доверил, ако сме заедно на война. Мисля, че не бих му се доверил за пари — не бих му дал назаем много пари, ако искам да си ги получа обратно. Не бих му се доверил и за някое момиче, което ми е симпатично. Не бих му се доверил за най-различни неща.

Брайърс вече не гледаше строго, а открито и приятелски.

— Имате право.

— И все още не сте ме попитали вярвам ли, че може да е убил баба си?

— Не съм, но бих могъл да ви попитам смятате ли, че има смисъл да си губя времето с него.

— Питайте направо — каза Хъмфри. — Ще отговоря на въпроса, който не ми зададохте, макар че не знам дали ще имате полза от това. Не вярвам, че е могъл да я убие. Би могъл да извърши всякакви други неща, но това — не. — Хъмфри сякаш се замисли и след малко продължи: — Може ли да приемем, че мъжете убиват бабите си в много редки случаи?

Брайърс се разсмя. Въпросът прозвуча неестествено теоретично, съвсем не в стила на Хъмфри.

— Аз самият не си спомням да съм се натъквал на такъв случай. Но сигурно има. Защото едва ли има родствени връзки, при които убийството се изключва.

Хъмфри прекъсна разсъжденията си и каза:

— Не вярвам, че Лузби би могъл да направи такова нещо. Но лошото при тези объркани случаи е, че всичко изглежда възможно. И колкото повече неща човек е виждал в живота си, толкова по-възможно изглежда.

— Лошото е, че и двамата сме видели прекалено много. Съгласен съм с вас, че е трудно да се сложи край на предположенията.

Брайърс отвори един шкаф, извади бутилка и двамата пийнаха. Повече не се върнаха към тази тема. Може би беше неочаквано дори и за тях самите, двама уравновесени, опитни мъже да си признаят, че понякога — въпреки разума и логиката — е трудно да не повярваш на някои неща.