Кати Хопкинс
Глезената принцеса (7)

Седма глава
Събуждането

„Тан-та-дааам!“

Имах чувството, че бях затворила очи само за миг, когато в спалнята гръмна ужасен звук. Сякаш някой здраво надуваше тромпет само на сантиметър от дясното ми ухо. Събудих се объркана. Не бях сигурна къде се намирам. За една блажена секунда си представих, че бях в стаята си в Сейнт Кийтс, с Коко, свита на кълбо в краката ми. А персоналът беше отвън, на разположение, готов да задоволи всяка моя прищявка. Но, уви. В стаята беше тъмно и аз се смутих. Не миришеше като у дома, а на… запържен лук, белина и мента.

Включиха осветлението. Лампата беше страшно ярка и точно над главата ми. Всички мои илюзии се изпариха, когато ме връхлетя споменът за предишния ден. Намирах се в ада, с група идиоти, а похитителите ни бяха психари, които се мислеха за въплъщения на планетите.

— Боже мой — изстенах аз. — Невъзможно е това наистина да се случва.

— Възможно е и се случва, така че млъквай, глезло — скастри ме Мерилин, докато приклепваше сънено от съседното легло. — Тук е достатъчно кофти и без твоето хленчене.

До нея Лин изпъшка.

— Мразя сутрините — измърмори тя.

Мерилин се измъкна от леглото, олюлявайки се и навъсена. Погледнах часовника си и видях, че беше пет и половина сутринта. Никога през живота си не бях ставала толкова рано. Сгуших се още повече в леглото. Трябваше да ме измъкнат насила, ако искаха да стана. Първо — в стаята беше толкова студено, че от устата ми излизаше пара. И второ — сега, след като починах малко, бойният ми дух се възвърна и беше време да измисля план за действие.

Моите съквартирантки се измъкнаха от леглата си и излязоха от стаята, което ме изненада, защото снощи не ми се сториха никак изпълнителни.

— Къде отивате? — подвикнах на Лин.

— Първо в банята, после на закуска, а след това по задачи.

— Хм. Звучи забавно. Или пък не. Ха! Да стана и да дойда с вас или да не стана? Хм! Трудно решение. Ъъъ… Лин, изключи осветлението, като излизаш, и кажи на един от онези психари да ми донесе чаша чай след няколко часа.

Лин се поклони.

— Добре, Ваше кралско височество — каза тя. — А да ги помоля ли да усилят парното?

— Ами да. Ако обичаш? Чудя се как не замръзнахме от студ тази нощ!

Обърнах се на другата страна и когато тя не изгаси осветлението, дръпнах завивката, за да покрия главата си. Тогава забелязах светложълта бележка да се приземява на пода. Вдигнах я и зачетох.

В момента Марс е в Козирог, а Сатурн — във Водолей (това са Марио и доктор Кронос, в случай че не си внимавала вчера, Лионора). Денят ще започне със сериозно спречкване, от което би могла да извлечеш поука. Отстъпи, ако имаш здрав разум. А Луната може би ще ти припомни някои болезнени спомени. Запомни, че колкото и да се опитваш да избегнеш нещо, няма да можеш. Чао засега. Целувки.

Твоят покровител: господин О (или още познат като Слънцето).

— Спречкването започва с теб, некадърнико — казах, като скъсах бележката на малки парченца. — И нямам намерение да отстъпвам.

Няколко минути по-късно чух стъпки и някой отметна завивката ми. Беше Марио. Стоеше на единия край на леглото ми, леко разкрачен и с ръце на кръста.

— Хей, ако обичаш — сопнах му се и грабнах края на юргана, опитвайки се отново да се завия. — Тук е като в хладилник.

Марио погледна часовника си.

— Имаш десет секунди, госпожице.

— Да, да. Щом казваш — отвърнах, като легнах отново и се обърнах на другата страна.

— Десет… девет… осем… седем… шест… по-добре ставай от леглото, госпожичке… четири…

— Или какво?

— Или няма да закусваш.

— О, направо ме уплаши — отвърнах, но всъщност бях раздвоена, защото бях гладна. От друга страна обаче, не исках да се давам толкова лесно.

— Три… две…

Скочих на крака.

— Добре де, добре. Спокойно!

— „Спокойно, сър“. Оттук насетне ще се обръщаш към мен със „сър“.

— Сигурно се майтапиш. Никога през живота си не съм наричала някого „сър“ и нямам намерение да го правя сега.

— Сигурен съм, че тук ще ти се случат много неща, които никога не си преживявала досега. Като начало — ставане в пет и половина.

— Да, да. Сър. Та какво стана с брата Слънце, сестрата Луна и всички тези глупости?

— Това е за останалите. Аз предпочитам да ме наричаш „сър“.

— О, я се осъзнай, войниче. Кажи ми сега къде да отида да закуся?

По лицето на Марио се изписа раздразнение и забелязах как стисна устни, за да се сдържи да не каже това, което действително му се искаше.

— Ще ти обясня къде да отидеш, но първо трябва да ми покажеш малко уважение, момиче.

Заподскачах около леглото, подобно на рапърите, които бях виждала по телевизията, след което посочих към пода с показалец и среден пръст.

— Окей, пич. Успокой топката! Йо! Респект — израпирах с възможно най-добрия си уличен акцент.

Марио нито се впечатли, нито се накефи.

— Нали си наясно кой съм, момиче?

Кимнах утвърдително и козирувах подигравателно.

— Планетата Марс. Тук на земята. В човешки облик, сър! — И тогава не се сдържах и се разкисках. Та това си беше пълен абсурд. Ако Тигси беше тук, щяхме вече да се търкаляме по пода от смях.

Марио смръщи вежди.

— Според хороскопа ти съм тук, за да те науча на малко уважение към другите, госпожице Хедли-Дент.

Аз отново започнах да танцувам рап около него.

— Йо, споко…

— Край, това преля чашата — рече той. — Оставаш без закуска.

Изправих се и се нацупих.

— Да ти изглеждам притеснена?

— Ще се притесниш.

Тогава му се изплезих.

— Сама си го изпроси… оставаш и без обяд.

Отново му се изплезих.

Той се обърна да си ходи и посочи към вратата.

— Ще се научиш. Банята е отвън вдясно.

След като излезе от стаята, се втурнах към прозореца, за да видя дали не бих могла да се ориентирам къде се намирам, но вън все още беше тъмно.

Страшно много ми се ходеше до тоалетната, така че излязох да я потърся. Лесно я намерих, защото чух шум от вода. И писък.

— Какво става? — попитах, след като отворих вратата и видях Мерилин на мивката.

Тя посочи с глава към една врата.

— Студен душ. Лин изгуби вчера правото си на топла вода за къпане, защото се правеше на отворена.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Трябва да си заслужиш топла вода?

— Ти го каза, принцесо.

— Но това е нечовешко!

— Нали? Опитай се да го обясниш на Марио — отвърна тя.

Край, това беше — помислих си. — Не ми пука, че навън е все още тъмно. Скоро ще съмне. Бързо отидох до тоалетната. Втурнах се обратно в спалнята, обух си маратонките, грабнах юргана и се увих в него. Щеше да ми пази топло навън. Тръгвах си и никой не можеше да ме спре.

Излязох на пръсти по коридора и се запромъквах към входа. Чудо на чудесата, вратата беше отключена.

Хвърлих един поглед назад. Нямаше никого, така че отворих вратата и се измъкнах навън. Имах чувството, че съм отворила вратата на хладилник. Вън беше смразяващо и тъмно, а високо в небето виждах луната. Когато очите ми свикнаха с мрака, успях да видя къде вървя. Замислих се за това, което Селена ми каза снощи за думата „луна“ във връзка с лунатиците. Мда, сигурно съм се смахнала, за да правя това, но какво пък, явно открих лунатика в себе си — помислих си.

С гръб към стената, запристъпвах напред, докато не стигнах до някакъв прозорец. Тогава се наведох, за да не ме забележат, в случай че някой гледаше навън. Запълзях през някакви храсталаци — не беше лесно с глупавия юрган — и залазих към пътека, която водеше към гората. Докато пълзях, усетих, че си счупих нокът. Страхотно, няма що, помислих си. Едва ли може да стане по-зле от това? Само се моля никой от хората, които познавам, никога да не разбере за това. След като стигнах пътеката, се изправих и се огледах. Не забелязах никакви светлини наоколо или пък какъвто и да било признак на живот. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само черните силуети на дървета и хълмове. Господин О каза, че мястото е отдалечено, но ако не спирах да вървя, със сигурност щях да стигна донякъде. При всички случаи.

Хвърлих бърз поглед назад, за да се уверя, че не ме следяха, и се отправих към дърветата.

Тичах около петнайсет минути, паралелно на пътеката, в обратната на трудововъзпитателното училище посока, като се стараех да използвам прикритието на дърветата. Слава богу, че има лунна светлина, помислих си, докато се движех все така успоредно на пътеката, което сякаш продължи цяла вечност, без да ме отвежда където и да било. Яд ме беше, че вчера пристигнахме по тъмно. Ако беше светло, сигурно щях да успея да преценя на какво разстояние съм от някое населено място. И от спасението.

Продължавах да бягам. От време на време спирах да си поема дъх. Не забелязах някой да ме преследва, затова намалих темпото. Така ми се искаше да бях изяла снощи онзи сандвич и ябълката. Бях зверски гладна. Сигурно скоро ще умра от глад, казах си. И тогава на всички ще им е мъчно.

Прегладняла и със счупени нокти. Страшно ви благодаря, мамо и татко — изкрещях към небето и тогава си дадох сметка, че това може би не беше много добра идея. Някой можеше да ме чуе. Сетих се за всичките шоколади, които бях скрила в куфара си, и устата ми се напълни със слюнка. Бях страшно гладна и жадна. На лицето ми капна. После още една капка. И още една. И заваля проливен дъжд. О, колко забавно, Господи! Ами да, какво чакаш, украси картинката с малко дъжд!? — помислих си, като се втурнах към най-гъстите клони, които видях, за подслон. Но от това нямаше особена полза, защото беше декември и дърветата бяха голи. Юрганът, с който се бях увила, не беше непромокаем и скоро прогизна от вода. Обзе ме гняв. Бях измръзнала, жадна и гладна в мрака, а сега и мокра. Как можаха мама и татко да ми причинят такова нещо? Щях да умра. Бях сигурна. Бях в гората, изгубена насред пустошта. Също като малката Червена шапчица. О, боже, дано да няма вълци наоколо, мина ми през ума. О, боже! О, боже! Сигурно ще ме изядат дивите животни, а след това ще долетят гарваните и ще кълват от мъртвото ми тяло. И на никого няма да му стане мъчно, докато не бъде твърде късно. Мама и татко си мислят, че съм в общата спалня в трудововъзпитателното училище, а не изгубена насред нищото. О, боже! Ще прочетат за смъртта ми от вестниците. Ха! И тогава страшно ще съжаляват. Точно така!

В съзнанието ми изникна картина от погребението ми. Разбира се, Тигси щеше да бъде там, облечена великолепно и с големи черни очила. Коко щеше да я следва, с козина, боядисана в черно, в тон със събитието. Малката ми Коко. Толкова щеше да ми липсва. Ох, какво да правя? — запитах се наум. Погледнах наляво, след това — надясно. После — направо. Накъде ли да тръгна? В коя посока? Колко дълго всъщност човек би могъл да оцелее без пържени картофки, млечен шейк и приличен маникюр?

Проснах се на земята. Така ми се искаше да можех да си поговоря с Тигси. Или Попи. При мисълта за Попи ме обзе невъобразима тъга. Тя толкова ме обичаше. Истински. Следваше ме навсякъде, още от първия си ден. Аз бях по-голямата й сестра. Нейният идол. И когато най-много имаше нужда от мен, аз я изоставих. Изправих се и потърках ръцете си, за да ги стопля. Не бива да мисля за нея. Не бива. Не бива. Твърде болезнено е. И тогава се зачудих дали това не бяха болезнените чувства, за които господин О ме предупреди в бележката си, че Луната ще ми припомни. Не. Не беше възможно. Той нямаше как да знае за сестра ми, нито пък какво точно чувствах дълбоко в себе си.

И тогава чух боботенето от… Какво беше това? Тътен на гръмотевица? О, не! Където имаше гръмотевици, имаше и светкавици. Ако бурята се приближеше, можеше да ме улучи някоя. Но не. Не беше гръмотевица. А беше… Виждах някаква светлина да приближава по пътя. Беше мотоциклет. Бързо взех решение. Не можех да остана и минута повече тук, на открито, във време като това. Трябваше да премина към план Б за бягство. Друг беше въпросът, че липсваше план Б. Щях да измисля такъв, когато му дойдеше времето. За момента обаче трябваше да се изсуша.

Изскочих от гората и замахах към мотора. Мотоциклетистът намали и спря. Като приближих, забелязах, че това беше готиното момче с миловидната физиономия, куриерът Херми.

— Да не би да си избягала? — попита той.

Кимнах утвърдително.

— Отличен за наблюдателност.

Той не обърна внимание на сарказма в тона ми.

— Искаш ли да се върнеш?

Вадичка от дъждовна вода се стече по челото ми и надолу по носа, когато отново кимнах утвърдително.

— Скачай тогава — рече той.

Точно така и направих и миг по-късно, тъкмо когато Херми изфорсира мотора, някакъв мъж излезе иззад едно дърво.

— Олеле! — Направо се изприщих от ужас и тогава видях, че това бил ония идиот от снощи, който мисли себе си за Слънцето.

— Добро утро, господин О. — рече Херми.

— Добро утро — отвърна господин О. Изглеждаше супериздокаран, с великолепно дълго, черно кожено палто и черна бейзболна шапка. Направо като излязъл от „Матрицата“ — помислих си, като си спомних костюмите от филма. Трябваше да призная, че макар и безспорно изкукал, господин О определено притежаваше усет за мода. Не че имах намерение да му го кажа де. Той, и без да му правя комплименти, си имаше достатъчно голямо самочувствие.

— Аз… аз… Ти си бил там, зад мен, през цялото време? Въобще не съм те чула — смотолевих.

На лицето му грейна усмивка.

— Изпълнявах роля. Не забравяй, че съм актьор.

— И каква точно бе ролята? На дърво?

Господин О, изглежда, се засегна.

— Разбира се, че не на дърво. Бях Невидимия. И мисля, че се справих доста добре.

— Но… защо не ми даде знак, че си там, или не се опита да ме спреш?

— Трябваше да те оставя сама да преминеш през това изпитание, Лионора. Ти си зодия Лъв. Огнен знак. Те никога не се примиряват с обстоятелствата. Така че бе повече от ясно, че ще се опиташ да избягаш поне веднъж.

— Не думай? А защо ме следваше?

Той посочи себе си, а след това — мен.

— Аз съм покровителят, а ти — Момичето на зодиака. Забрави ли? Що за покровител бих бил?

— О, я не започвай пак с тази история за Момичето на зодиака!

— Няма как иначе. Аз съм тук, за да те наглеждам. Подобно на слънцето, греещо над градина с цветя, готови да разцъфнат.

— Пфу! Извини ме, налага се да повърна — казах. — Не си прави труда. Нямам нужда от теб.

Херми пое дълбоко дъх, сякаш си бях позволила прекалено много, и хвърли поглед на господин О. Забелязах, че веничката на челото му отново пулсираше. Той погледна към Херми.

— Малко, костеливо орехче, а? — рече той. — Лъвче, лъвче, великолепно лъвче. — Той няколко пъти пое дълбоко дъх и се обърна към мен с престорена усмивка.

— Добре, млада госпожице. Хайде, тръгвай. Връщай се обратно и се изсуши, а през това време аз… ще отида да разпръсна малко светлина наоколо. Да, така ще направя.

С тези думи, той се обърна, тръгна по пътеката и се изгуби между дърветата, мърморейки си нещо от сорта на „никога не съм виждал такова нещо през живота си. Неблагодарна малка гос…“ Малко по-късно се движехме шумно обратно по пътя, а слънцето изгря зад нас. Връщаме се в адския хотел — мислех си, прегърнала здраво Херми през кръста.