Кати Хопкинс
Глезената принцеса (6)

Шеста глава
Останалите

— Не, не може да бъде — си казах, когато огледах мрачната и тясна стая, в която Селена ме отведе. Прозорците бяха толкова високо, че за да надникнеш през тях, трябваше да се качиш на стол. Стаята наистина напомняше килия. Къде беше самостоятелната ми стая? Леглото ми? Багажът ми? Единственото, което виждах, беше тази неприветлива обща спалня с три единични легла покрай едната стена. Нямаше картини. Нямаше цветя. Нямаше купа с плодове или телевизор. Нямаше телефон. Нямаше вода „Перони“. Нищо. Само легла, голи стени, боядисани в кремаво, няколко шкафчета и гардероб. Освен това беше влажно. Забелязах конденза по прозорците и отблясъка от влагата по стената под тях.

Селена посочи крайното легло вдясно.

— Ето там ще спиш ти.

— Но… но то дори не е оправено — отвърнах, като повдигнах юргана, калъфа и чаршафа, които бяха сгънати на куп в долния край на леглото. — И къде са възглавниците?

— Тях ще трябва да си ги заслужиш — каза Селена.

— Как…? — Бях толкова сащисана, че не можах да се сетя какво да отвърна. Само като си помислех, че собствените ми родители ме бяха пратили тук. Почувствах гняв, какъвто досега не бях изпитвала, и се усетих как несъзнателно стискам зъби и юмруци. Как смееха? И макар да бях сигурна, че до утре сутринта щях да съм си тръгнала, беше несправедливо да ме оставят тук дори и за една нощ. Това минаваше всякакви граници. Тъпкано щях да им го върна, когато се приберях у дома. Всъщност щях да ги изправя пред съда. Щях да ги съдя за безразсъдно поведение. Щях да продам тъжната си история на таблоидите — на онзи, който предложеше най-много — и щях да стана финансово независима от тях. И тогава щях да ги напусна. Щях да отида да живея с Тигси. Щяха да видят те. Не, може би не. На тях вероятно това щеше да им хареса. Ако не бях край тях, щяха да ме забравят. Смятам, че вече не ме обичат истински, което ще рече, че щяха да се радват да се отърват от мен. Аз непрекъснато им напомнях за Попи и това, което се случи, и вероятно щяха да са доволни, ако заминех. Така че — не. Щях да остана и да им вгорча живота.

— Е, аз ще те оставям — каза Селена. — Може да си оправиш леглото. Останалите скоро ще се върнат от похода и след като вечерят, ще можеш да се запознаеш с тях.

Още не можех да се окопитя. Ощипах се. Вероятно бях заспала в самолета и сънувах кошмар. Не бе възможно това да се случва в действителност. Аз бях Лионора Хедли-Дент, дъщеря на Алекс и Клара Хедли-Дент. Ние бяхме богати и отсядахме на такива места, за които повечето хора само си мечтаеха. Места, които са смятани за най-луксозните, шикозни и първокласни на планетата. А не някакви мизерни дупки в света на неудачниците, като тази кочина. Значи мама и татко не ме харесваха. Голяма работа. Така или иначе винаги ставаше на моето. Ставаше. Ставаше. Ставаше. Ставаше. Ставаше. Невъзможно бе мама и татко да ме мразеха чак толкова. Присегнах се, дръпнах завивките от съседното легло и ги развалих.

— Ъъъ… на Мерилин никак няма да й хареса това — обади се Селена.

— Нищо й няма на Мерилин. Пък и коя е тя? Всъщност не ми казвай! Не ми пука. За днес ми стигат неудачниците, които срещнах. И знаеш ли какво? На Лионора това не й харесва — извиках аз и после издърпах завивките от всички легла, хвърлих ги на пода и започнах да скачам върху тях. Селена не се опита да ме спре. Всъщност тя не изглеждаше никак обезпокоена. Просто ме изчака да свърша и ме попита:

— Така, сега по-добре ли се чувстваш?

— Ни най-малко — изкрещях и се отправих към леглото си, легнах по корем и заблъсках с ръце и крака.

Докато виех с лице в матрака, чух как вратата се отваря и затваря.

— А, ново момиче — произнесе женски глас.

— Да, и виж какво е направила с леглото ми малоумната идиотка — изрече с акцент втори женски глас.

Идиотка — помислих си. — Не чух ли току-що някой да ме нарича идиотка?

Спрях да викам начаса и извърнах глава, за да видя кой бе влязъл. Две момичета стояха отсреща, вторачени в мен. И двете бяха средни на ръст. Едната беше с тъмна, чуплива, дълга до раменете коса и очила, а другата — с дълга руса коса и плътни устни. По-големи са от мен, помислих си. Сигурно са на седемнайсет. Русата носеше тениска без ръкави, макар че в стаята беше студено, и имаше татуировка на дясната си ръка. Татуировките са рокерска отживелица, помислих си, но предполагам тя си мисли, че с нея изглежда по-сурова.

— Така, запознайте се — намеси се Селена въодушевено.

Наистина нещо й хлопа, помислих си. Защо си мисли, че искам да се запозная с тези двете.

— Това са Мерилин Брокълхърст и Лин Бейли. Момичета, запознайте се с Лионора Хедли-Дент.

Тъмнокосото момиче на име Мерилин ме погледна намръщено.

— Едли Бент, нали така? Ей, ти, префърцунената! Ти ли развали леглото ми?

Приятелката й се изкиска и зачака да види какво щях да направя. Обърнах се настрани.

— Ей, Едли Бент — повтори Мерилин, — искам да си легна.

Реших да им покажа, че не ме е страх от тях, така че седнах в леглото и ги заоглеждах.

— Ами извикай някого от персонала да го оправи — рекох.

Лин се изсмя, а Селена видях да се измъква, затваряйки вратата след себе си. Божичко, помислих си, тя ме остави сама с тези. Мерилин впи поглед в мен, сви юмруци и тръгна насреща ми. Аз поех дълбоко дъх и се приготвих за схватка. Но когато приближи, тя се просна на съседното легло.

— За какво си тук? — попита.

Почувствах се раздвоена. Част от мен не искаше да говори с никого. Докато другата част искаше да узнае какво става на това място. Къде се намирах? Каква беше тази програма? Втората половина надделя.

— За нищо. Станала е огромна грешка. Утре сутрин си тръгвам.

И двете момичета прихнаха да се смеят, сякаш бях казала най-забавното нещо на света. Лин се приближи и седна до Мерилин.

— Същото казвахме и ние, когато се озовахме тук — рече тя. — Станала е голяма грешка.

— Добре де, вие за какво сте тук тогава? — попитах.

Мерилин присви очи и издаде напред брадичката си.

— Аз съм за убийство. Не харесвах един от учителите си, така че му видях сметката една нощ в една тясна уличка.

Превих се от смях.

— Да бе. Тия ги разправяй на баба си. Да ти приличам на вчерашна?

Мерилин, изглежда, се ядоса.

— Всъщност, да. И същото ще сполети и теб, ако не внимаваш.

Отново се разсмях, което, както забелязах, изнерви Мерилин още повече. Но бях сигурна, че тя само се опитваше да ме изплаши, а аз нямах ни най-малко намерение да се издам, че бях уплашена.

— Та за какво в действителност си тук?

— Не е твоя работа. Задаваш твърде много въпроси — рече Мерилин, стана от леглото и бавно се отдалечи.

— Ами ти? — попитах Лин.

— „Ами ти?“ — изимитира ме иззад нея Мерилин с предвзет глас. Не й обърнах внимание.

— Да. Аз също. Ъъъ… за убийство — рече Лин.

Завъртях отегчено очи.

— Не можеш ли да си измислиш свой собствен тъп отговор? — отвърнах.

— Добре де. Тук съм заради пиячката.

— Пиячката?

— Ами да. Сайдер, ликьор, мента. Обичам да пия. Коледните ликьори са ми любимите, но… те предупреждавам, че понякога ми действат по странен начин. Не зная какви ги върша. От тях ме прихващат едни… — Тя направи знак за куку и кръстоса поглед. — Казват, че са като опиат, но на кого му пука.

Мерилин се подсмихна зад нея.

— Да, разбира се — рекох отегчено, сякаш хиляди пъти бях чувала за това. — Опиат. На кого му пука.

Мерилин отново започна да ме имитира.

— „Да, разбира се. Опиааат“ — изрече тя със супер дразнещ предвзет глас.

— Не говоря като кралицата — казах.

— „Ни гуворя като кралицата“ — повтори тя.

Станах от леглото и се преместих. Вече ми се искаше да бях задържала зодиакалния си телефон. Добре де, можех да звънна единствено на господин О, но дори той беше по-добър от тези две психарки. Освен това ми беше ясно, че не бяха убили никого, а само се правеха на отворени. Не бях сигурна каква беше истинската им история, така че реших да не ги предизвиквам, докато не станеше ясно. Особено като се имаше предвид, че бяхме две срещу една.

— Да, наистина говориш надменно — рече Лин. — Само помни, че когато не харесваме някого, ние го премахваме. Така че по-добре внимавай, Смедли Пент.

Извърнах се обратно към тях.

— Хедли-Дент — рекох. — Ако ще произнасяш името ми, изговаряй го правилно. И никак не ме е страх от вас. Хайде де, посегнете ми. Да видим какво ще стане.

Мерилин вдигна едната си вежда, върна се обратно между леглата и завря лицето си направо в моето, подобно на Марио преди това, когато отказвах да си сваля бижутата. Усетих, че миришеше на мента. Само че сега не затворих очи, а се вторачих в нея. За миг стиснах зъби, защото този път си помислих, че наистина щеше да ми удари един. Но не го направи.

— По-късно — рече тя и се върна в другия край на стаята.

По-късно какво? Да не би да се кани да ме убие, докато спя? — чудех се, когато вратата се отвори и в стаята влязоха две момчета. Едното беше мургаво и високо като върлина, с виснали рамене и изпито лице. Другото момче беше ниско, с рижа коса, вързана на опашка, и дружелюбно излъчване. Те огледаха бъркотията по пода, след което ме погледнаха укорително. Заех предизвикателна поза, за да им покажа, че съм опасна и че не трябва да ме закачат.

— Само не ми казвай, че делим стаята с момчета? — обърнах се към Лин.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Те, слава богу, са в съседната обща спалня. Марк и Джейк, запознайте се с новата ни принцеса.

Помахах им по царски, за да им покажа, че и те не ме плашеха. Тъмнокосото момче вдигна рамене и се обърна, докато това с рижата коса коленичи на пода и започна да вие като куче.

— Стига толкова, Джейк — рече Мерилин, — не е нужно да продължаваш с театъра си, когато сме сами.

Този кошмар става все по-ужасен — помислих си аз, като погледнах Лин, надявайки се на някакво обяснение.

— Джейк се прави на откачен — обясни тя.

— На откачен?

— Да. Надява се, че като се прави на смахнат, ще го изпратят обратно у дома.

Страхотна идея, Джейк — помислих си. — Как не се сетих за това? Погледнах към Марк, който се беше отдалечил до прозореца и се взираше през него в непрогледната нощ.

— А Марк се е зарекъл да не говори — продължи Лин. — Не е обелвал дума вече цяла седмица.

— Цяла седмица? Вие сте тук от цяла седмица?

Лин кимна утвърдително.

До прозореца Марк бе извадил една малка тетрадка от джоба си и пишеше нещо в нея. Когато приключи, се приближи и ми показа написаното.

„Стой далеч от мен и аз няма да те закачам. В противен случай — с теб е свършено“.

— О, колко мило, поредната смъртна заплаха! — възкликнах. — На мен също ми е приятно да се запознаем… неудачник такъв. — И му се изплезих. Той сбръчка вежди и се върна обратно до прозореца.

Селена надникна през вратата.

— След пет минути гасим осветлението. Момчета, връщайте се в своето спално помещение — подкани тя и отново изчезна.

— Но аз не съм яла нищо и умирам от глад — викнах след нея.

Ръката на Селена се подаде от вратата и пусна една хартиена кесия на пода. Беше кесията с ябълката и сандвича, която ми предлагаше по-рано.

— Как ли пък не — изкрещях. — Не говоря ли достатъчно ясно?

Марк, Джейк, Лин и Мерилин си умряха от кеф, когато същата ръка отново се подаде през вратата, но този път малко по-ниско, и прибра кесията.

— Що за глупост! — възкликна Мерилин. — Аз бих я взела.

Момчетата си тръгнаха и две минути по-късно светлините изгаснаха. Седях в тъмното и слушах как Лин и Мерилин се приготвят за лягане.

— Ъъъ… момичета — продумах. — Ъъъ… някой да ви е казвал, че сте момичета на зодиака или да ви е споменавал за планети, които са тук в човешки облик…? — попитах плахо, защото звучеше налудничаво.

— Не. Защо? — попита Лин. — Това как ти хрумна, откачалке?

— А, нищо, нищо. Не ми обръщайте внимание — отвърнах. Сигурно историята с планетите е специално мъчение, което прилагат само на мен — реших аз, като опипом стигнах до края на леглото, дръпнах юргана и се пъхнах под него. Останах облечена с отвратителните дрехи, защото беше студено като в хладилник.

Докато лежах така и се взирах в тъмната стая, си припомних отново последните няколко часа. Беше направо нереална цялата тая история, че съм Момиче на зодиака. Каква цел имаше всичко това? — зачудих се, а стомахът ми изкъркори. Господин О спомена няколко пъти, че било голяма чест. Да бе! Рядката привилегия да те подложат на подобно унижение, и то без вечеря. Ако на това му викат голяма чест, то аз се отказвам от нея. Това сигурно е вторият най-ужасен ден в живота ми.

Затворих очи и се опитах да не мисля за лоши неща. Умирах от глад и никога не се бях чувствала толкова самотна. Освен това започнах да подозирам, че нямаше рум сървиз и никой нямаше да ми донесе моите пържени картофки и шоколад.