Кати Хопкинс
Глезената принцеса (2)

Втора глава
Правила за живот

Правило номер едно: започвам диета. Истинска. Всъщност няма да хапна нищичко, докато не започна да нося дрехи двайсет и втори размер, като Лоти. Или… Хммм… Може пък да съществува някакво магическо хапче за стопяване на мазнини, което мама ще ми набави. Ами да. Сигурно има. Или да се подложа на липосукция? Касиди Пул от последното ми училище си коригира по този начин дупето през великденската ваканция. Но пък след това не можеше да сяда в продължение на седмици, така че май не е добър вариант. Никак не понасям да ме боли.

Правило номер две: никой от персонала ни не бива да ме вижда, докато не отслабна до двайсет и втори размер.

Правило номер три: на Ширла да й се забрани да използва парфюма си. Мирише на ванилия и какао и от него ми се дояжда шоколад.

Правило номер четири: Ширла задължително трябва да дойде с мен в Париж, защото в момента е единственият човек, когото мога да търпя около себе си (стига да не ползва парфюма си).

Бях готова за пътуването си. Седях във вътрешния двор заедно с Коко и чаках колата да дойде и да ме откара до самолета.

Използвах времето, за да измисля няколко правила, с които да направя живота си по-поносим. Не че на някого му пукаше, като изключим Коко, която ме обожаваше. Всички бяха твърде заети със собственото си съществуване. Татко дори не се обади тази сутрин, за да ми каже „чао“. Твърде зает е да трупа милиони. Е, предполагам все някой трябва да прави това. Работата му е свързана с банки и макар няколко пъти да се опита да ми обясни с какво точно се занимава, пак не съм наясно. Нещо свързано с борси и дялови участия и с покачването и спадането на курсовете. Както и да е. Кой го е грижа? Имаме предостатъчно. Това е важното. Имам си своя собствена банкова сметка със стотици хиляди в нея.

Мама беше с Ширла в кухнята, заета с изготвянето на коледното меню. Тази година бе поканила сума ти скучни съседи. Появи се във вътрешния двор, натоварена с готварски книги. Мен темата въобще не ме вълнуваше — ами така де, Коледа на Карибите? Нещо не се връзва. Трябва да има сняг. Макар че и в Европа не е валяло с години за Коледа.

— Готова ли си, съкровище?

Кимнах едва забележимо. Още не можех да преглътна безсърдечните й думи за моите няколко килограма в повече. Сега, като се замислих, не ме беше попитала какво искам за коледната вечеря, както прави обикновено. Не че вече имаше някакво значение, понеже щях да съм на маруля с преварена вода и парче лимон. Това беше всичко, което Мадисън Питърс яде в продължение на цял един срок в последното ми училище, и стана слаба като скелет. Същинска окаяница. Но в крайна сметка и аз бих се превърнала в такава, ако ядях само това седмици наред. Май започнах да се отказвам от идеята си за диета. За момент ми стана тъжно, когато си спомних за последното ми училище. Беше петото училище, от което ме изключваха за две години. Там се запознах с Тигси. Щеше да ми е мъчно да започна без нея в ново училище. Разбира се, при условие че мама и татко намереха такова, в което да не са ме включили в черния си списък. Както и да е. Предполагам, че винаги бих могла да започна частни уроци у дома. Толкова деца го правят, макар да съм чувала, че на частните ученици понякога им куца общуването, понеже не се срещат с много хора. Не исках това да се случи и с мен. Последното, което бих искала, е да ме смятат за необщителна и опърничава. Не и мен.

— И благодаря, че попита какво искам за коледната вечеря — казах хапливо на мама.

— О, нима не те попитах? А си мислех да го направя. Сигурна ли си, че не съм? Хм… — засуети се мама, видимо смутена от факта, че бе забравила да попита. Реших да й спестя неудобството.

— Е, всъщност няма да ти се наложи да ме включваш в бройката за което и да било от коледните ястия, защото няма да ям от тях.

Тя изглеждаше стъписана.

— За какво говориш, Лионора?

— За диета. Днес започнах диета. Няма да сложа нищо в устата си поне месец.

Ширла се появи иззад нея и неволно дочу казаното от мен. Носеше чинията с пържените ми картофки.

— О, в такъв случай няма искате тези?

Тя топна едно голямо картофче в киселия сос и го лапна. Устата ми се напълни със слюнка, като я гледах как облизва устните си. Толкова обичам да ям. Това е едно от малкото удоволствия в живота ми. Толкова е жалко, че ще трябва да се измъчвам и да потискам същността си само за да изглеждам добре в джинсите си. Едва ли имаше нещо по-вярно от това, че красотата изисква жертви. Но пък… можех да започна и от утре. Не. Щеше да е супер кофти да пазя диета, докато съм в Париж, и то в такъв луксозен хотел. Най-подходящият момент да започна щеше да е, когато се върна. Или на Нова година. Ами да. Това винаги е бил прекрасен момент за започване на диети. Нали казват Нова година — нов късмет, и други неща от този сорт.

— Ъъъ… ами няма да е зле да сложа нещо в стомаха преди тръгване — рекох. — Пък и Мейсън доста се потруди, за да ги приготви, Ширла. (Да не съм чула да се говори, че не ценя това, което хората правят за мен. Ценя го и още как.)

Ширла се обърна и се накани да излезе.

— Няма проблеми, мила. Аз също обича пържени картофки. Ммм, много е вкусни.

Поех си дълбоко дъх.

— Ширла, дай ми веднага тази чиния — наредих. — А ти по-добре върви и си приготви багажа. Реших, че искам да ме придружиш в Европа.

Ширла спря и погледна учудено към мама.

— Но нали Хенри тръгва с теб? Всичко е вече организирано — рече мама.

— Не ме интересува — отвърнах. — Искам Ширла. Става въпрос само за два дни.

Ширла поклати отрицателно глава.

— Аз не отива в Европа. О, не, слънце. Има работи върши, госпожа Хедли-Дент. Моята малка Мария участва утре вечер в коледната пиеса за Рождество Христово. Играе камила. Не мога пропусна това. За нищо на вселена.

— На света — рекох. — Казва се „за нищо на света“. Освен това в пиесата няма никаква камила, а магаре.

Ширла се засмя.

— Само знам неин костюм на четириного. А с него определено прилича на камила. И аз в никакъв случай няма изпусне представление. Нито зарад Вас, нито зарад никой. Стига й, че не получи роля, която искаше — таз на ангел вестител, — така че няма начин да го пропусна. В никакъв случай, госпожичке.

Защо ли не се учудвам!, помислих си. Както обикновено, всеки мисли за себе си.

Мама пак гледаше като подплашен заек.

— Да, всичко вече е организирано — потвърди тя.

В този момент се чу шум в двора на вилата и мама се втурна да види кой беше.

Обърнах се към Ширла.

— Ще дойдеш с мен — казах, — мога да те принудя.

Ширла се засмя, повдигна едната си вежда, хвърли ми перфектния смразяващ поглед и ме заплаши с пръст.

— Само опитай, захарче. Само опитай. Внучка ми участва първи път в коледна пиеса за Рождество. Няма я пропусна.

— Е, това си е твой проблем, Ширла. Не го превръщай в мой. А, и между другото… миналата седмица ти заех сто долара. Сигурна съм, че на мама няма да й стане приятно, ако разбере за тях. Персоналът взема пари назаем?

— Не забравила — отвърна Ширла. Бръкна в джоба на престилката си и извади десет банкноти от по десет долара.

— Ъъъ… да си ги нямаме такива. Искам лихва на сумата — заинатих се. В последното училище имахме часове по икономика. Наясно бях с даването и вземането на пари назаем. Учителят ни каза, че само глупак не би поискал лихва.

За момент Ширла изглеждаше така, сякаш й се искаше да ме замери с чинията, но се сдържа и пъхна парите си обратно в джоба.

— Добре, госпожичке, колко ти е лихва?

— Пет процента.

Ширла поклати глава, цъкна недоволно с език и ми подаде пържените картофки.

— Ха! — рече тя, като се заклатушка обратно към кухнята. — Вие определено безценна, мадам. Аха, вие.

— Къде е моята принцеса? — екна глас отпред.

Секунда по-късно се появи татко. Дори не си направих труда да погледна нагоре, макар да забелязах с периферното си зрение, че бе изтупан с елегантния си бизнес костюм, така че най-вероятно бе дошъл от офиса си.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Дойдох да изпратя момичето си — отвърна той.

— Но аз ще отсъствам само няколко дни — рекох. — Никога не си се връщал у дома, за да ме изпратиш.

Мама му хвърли бърз поглед, все едно ги бях разкрила. Намислили са нещо, казах си аз. Вероятно да ми вземат тайно коледен подарък. Да се надяваме, че няма да е още един кон. Ако ли пък е, дано този път да е в подходящия цвят. Взеха ми бял за рождения ден и трябваше да го върнем, тъй като конят на Мерседес Бърншоу също беше бял. Нямаше да допусна да ме обвинят, че копирам тази загубенячка.

— Хайде де, прегърни стария си баща — разтвори татко обятия.

Чух, че колата ми най-после пристигна, станах и го изблъсках от пътя си.

— Я се осъзнай. Вече съм твърде голяма за гушкане — казах в момента, в който той изгуби равновесие и падна в цветната леха.

Час по-късно бях в самолета, готова за път. Какво облекчение, мислих си, вдишвайки аромата на скъпата кожена тапицерия, докато се издигахме в небето. Мама и татко се държаха наистина странно — сякаш бяха пили любовен еликсир или нещо от сорта. Мама ме глезеше повече от обичайното. Все повтаряше: „О, съкровището ми!“, и галеше косата ми. Пфу. Никак не си падам по сълзливи сцени (с изключение на тези с Коко, беше ми много тъжно да я оставя). Освен това с мама и татко беше неловко, защото в хангара имаше някакъв висок, добре изглеждащ мъж със загоряло лице и буйна тъмна коса, който ме наблюдаваше. Сякаш не можеше да откъсне поглед от мен. Добре де, беше си доста старичък за гадже, дори достатъчно възрастен, за да ми бъде баща, но у него имаше нещо загадъчно. Вероятно и аз му изглеждах загадъчна и виждаше у мен сродна душа. Сигурно беше някаква известна личност. Изглеждаше ми познат — навярно бе актьор, който бях гледала по телевизията. Щях да имам с какво да се перча в училище след празниците, при условие че си имах училище и приятелки, пред които да се хваля. Много отдавна сестра ми Попи и аз имахме страшно много приятелки и къщата ни винаги беше пълна с хора. Но не исках да си спомням за това време. Щеше да ми стане гадно. Преглътнах напиращите да бликнат сълзи и се взех в ръце. Миналото си е минало. Край.

Докато самолетът летеше сред облаците, се замислих какво ли му ставаше на татко. Обикновено той се държеше като мен — самата Сдържаност. А сега ме прегърна така силно (след като излезе от лехата), сякаш наистина щях да му липсвам. Сигурно двамата с мама са се притеснили, че самолетът може да катастрофира или нещо от сорта. Както и да е. Не че откликнах на сълзливото им сбогуване. Ами така де, защо да се преструвам, че ще ми липсват? Не мисля, че на тях действително им пукаше за мен. Ако беше така, щяха да заставят Ширла да ме придружи. Поисках нещо толкова незначително. Харесвах Ширла. Тя е супер свястна и я уважавам за това, но нямах никакво намерение да й го казвам. Няма смисъл да си развалям настроението с тази история — реших и загърбих всички мисли за Сейнт Кийтс. Погледнах през прозореца. Като изключим началото, всъщност се очертаваше денят да е добър. Тигси беше много забавна. Е, разбира се, не беше Попи, но щяхме да си прекараме страхотно в Париж.

За да убия времето, докато траеше полетът, направих някои изчисления кой какво ми дължи.

Ширла — сто долара.

Хенри — двеста и петдесет долара.

Мейсън — двеста долара.

Плюс лихва от пет процента. Сметнах ги на малкия си розов калкулатор. Марков, естествено. Толкова е готин. Струва цяло състояние. За да пресметнеш колко са пет процента, трябва да умножиш сумата по нула цяло и пет. Яко. А ако не ми върнат парите до януари, ще увелича лихвата с още пет процента. Мама и татко биха били страшно доволни, че обучението ми не е било напразно — помислих си и сложих тетрадката си настрана.

Оставаха ми още няколко часа път, така че прелистих няколко списания, гледах DVD, подремнах малко и изядох няколко от хапките, които Мейсън беше приготвил преди тръгването ни. Наложи се да изпратя обратно някои от тях — ами така де, кога ще запомнят, че не обичам авокадо! Не си падам по гадории. Хиляда пъти повторих на Хенри. Като наказание за това, че той дойде с мен, вместо Ширла, го накарах да ми направи маникюра. Когато приключи, му заявих, че цветът на лака ме дразни и сама си лакирах ноктите наново. След това гледах още един филм, после отново подремнах и когато се събудих, усетих напрежение в ушите си. Аха, сигурно вече се приземяваме — помислих си и надникнах през илюминатора. И друг път бях летяла до Париж и един от любимите ми моменти беше, когато виждах града от самолета.

— Затегнете коланите си, тъй като след малко започваме приземяването — прозвуча по интеркома гласът на Пит, пилота на самолета.

Все още бяхме над облаците, така че нямаше нищо за гледане, но аз продължих да наблюдавам и когато най-после пред погледа ми се изясни, видях земята. Ъъъ? Обширни зелени полета. Какво става тук? Къде отиде Айфеловата кула? Сигурно навлизаме в града от някоя друга страна — реших аз, след като усетих спускането на колесниците за приземяване. И идея си нямах, че около Париж има толкова много полета.

— Самолетът започва приземяване, моля персоналът да заеме местата си — чу се гласът на Пит.

Хенри излезе от кухнята, зае мястото си в другия край на салона и си сложи колана. Аз продължих да гледам през прозореца.

— Ей, Хенри, да не би да са ни пренасочили към друга аерогара, извън Париж?

Хенри заби поглед в пода.

— Хенри?

Той сякаш се беше паникьосал и не знаеше накъде да погледне. Въртеше очи във всички посоки — от обувките си към тавана, нагоре-надолу, наляво и надясно, но не ме поглеждаше в очите.

— Е? — попитах отново.

— Ами. Да. Мисля, че са ни пренасочили. Малко. Да…

— Мислиш? Но защо? И защо никой нищо не ми е казал?

— Спяхте — измънка Хенри. — Вие спяхте.

— Спокойно, Хенри, няма да избухвам, просто обичам да ме държите в течение. Да не би времето да е лошо? Мъгла ли има? Или сняг? Какво става?

Хенри изглеждаше много особено.

— Ъъъ, не. Студено е, но няма сняг.

Може летенето да не му понася, реших аз. Но и друг път съм летяла с него и никога не се е държал така.

— Добре ли си, Хенри?

— А, да — отвърна Хенри, но определено не беше.

Надникнах отново през прозореца и изпитах странното усещане, че дори не бяхме във Франция. Полята под нас удивително напомняха на… на Англия. Познавах този пейзаж твърде добре, защото три от училищата, в които бях учила, бяха в Англия. Чувство на паника сви стомаха ми. Става нещо, за което Хенри не ми казва. О, Боже, самолетът се спуска надолу. Сигурно има проблем с двигателя. Защо иначе ще се приземяваме на това място? Боже мили, ето защо Хенри изглежда паникьосан. Той е наясно какво се случва. Дали ще оцелеем? О, Боже! Твърде млада съм, за да умирам.

Хванах се здраво за седалката.

— Кажи ми, Хенри, кажи ми истината! Ще се разбием, нали? Безнадеждно ли е положението?

Хенри остана вторачен напред. Все така не смееше да ме погледне. Трябва да е доста сериозно — помислих си.

— Хенри, отговори ми!

Вече бях истински изплашена и на прага на избухването. Но успях да се овладея. Моментът не е подходящ, помислих си и отново надникнах през прозореца. Приземявахме се на някаква малка аерогара. Определено не беше „Шарл дьо Гол^[1]“. Категорично, не. Била съм там. И това тук нямаше нищо общо. Залагах си главата. Това по-скоро приличаше на частно летище. Къде ли се намирахме?

Самолетът се приземи на пистата с леко друсване, спирачките заскърцаха, убивайки скоростта, и се насочихме към някакъв хангар и малка сглобяема сграда. Е, май не се разбихме, помислих си. Може би само един от двигателите е в неизправност и се е наложило да се приземим преждевременно, а Хенри не е искал да ме тревожи. Всичко е наред. Въздъхнах с облекчение.

— Вече съм добре, Хенри. Само държа да зная какво става тук? Не искам чак толкова много, нали?

Хенри поклати глава, разкопча колана си, изправи се и мина покрай мен.

— Съжалявам — измънка той и излезе от салона.

— Съжаляваш? Съжаляваш за какво?

От уплахата превключих на бързи обороти. На секундата извадих телефона си и го включих с намерението да звънна на Тигси, а след това на мама. Но преди да успея да набера номера на Тигси, вратата на салона се отвори и пред мен застана загадъчният мъж, който ме наблюдаваше в Сейнт Кийтс. Той пък как се озова на борда? — зачудих се, а той ми се усмихна с двайсет и четири каратова усмивка, откривайки редица снежнобели зъби. И тогава ми светна. Аха, отвлекли са ме. Ето какво било. И Хенри е съучастник. Никога не съм му имала доверие. Може би са го подмамили с пари. Все беше на червено. Постоянно вземаше назаем и никога не връщаше. О, боже, пълен кошмар.

— Там, където отиваш, няма да имаш нужда от това, госпожице — каза странният мъж, доближи, пресегна се и взе телефона ми. — А сега, ако обичаш, стани и ме последвай.