Кати Хопкинс
Глезената принцеса (14)

Четиринадесета глава
Коледни подаръци

— Весела Коледа — викна Лин, когато светнаха лампите.

Скочих от леглото.

— Весела Коледа и на теб — отвърнах й и действително го мислех. Чувствах се напълно, абсолютно, невероятно щастлива.

И двете — Лин и Мерилин — метнаха възглавниците си към мен.

— О, я млъквай! — викнаха в един глас.

Прииска ми се да танцувам. И затанцувах ирландска жига върху леглото си.

— Хайде — подканих момичетата, когато вратата се открехна и Марк показа главата си. — Ставайте, Коледа е.

— Но ти не обичаш Коледа, не помниш ли? — рече Мерилин.

Марк влезе в стаята и седна на леглото до Лин, а скоро и Джейк се присъедини към него.

— Аха, да не си се надрусала, Лионора? — попита той.

Чувствах се толкова добре, че сама се прегърнах.

— Не! Надрусала съм се единствено с… живот. Боже, толкова е хубаво да си жив! — застанах на челна стойка. Да, просто да си жив. Когато видях израженията на останалите, прихнах да се смея. Джейк, Марк, Мерилин и Лин седяха и ме зяпаха с отворени уста.

— Извънземните са дошли през нощта и са изпили мозъка й, нали? — попита Джейк.

— Джейк. Джейки, миличък. Джейк, приятелю — обърнах се към него, след което направих циганско колело на пътеката между леглата, завърших брилянтно при леглото на Лин и го прегърнах. — Весела Коледка.

Той ме отблъсна.

— Пфу. Махни се от мен. Плашиш ме.

Отидох при Марк и прегърнах и него. Той също ме отблъсна.

— Стига с тези лиготии, глезена принцесо. Не ги понасям. Къде е уловката? Това да не би да е някакъв нов номер за измъкване оттук? Джейк вече опита да се прави на изперкал. Не върши работа. Няма смисъл да си правиш труда, макар че… трябва да призная, че си много по-убедителна от него.

— Смяташ ли, че трябва да кажем на Марио да извика лекар? — попита Мерилин. — Мисля си, че наистина е превъртяла.

Отново се разсмях.

— Не. Не съм. На този празник трябва да се веселим, а аз това правя. Не е ли прекрасно! Чувствам се добре, не, не добре — страхотно! — Започнах да пея. — О… пеещи звънчета, пеещи звънчета, огласящи навсякъдеее.

Лин забеляза малка купчина пакети край вратата.

— Хей, вижте, подаръци. Сигурно са за нас. — И се втурна натам да провери. И действително на тях бяха написани нашите имената. — Ура! Подаръци. Обожавам подаръци.

Имаше по един за всеки, а за мен бяха два.

Бързо отворих първия и видях, че бе телефон, подобен на онзи, който строших първия ден, когато пристигнах тук — златен, с голям диамант. Всъщност не беше лош, така че този път реших да не го чупя. Във втория пакет беше колието с лъвската глава. Зачудих се откъде се взе. Господин О сигурно го бе намерил и запазил за мен.

Междувременно останалите също разопаковаха своите подаръци. Мерилин получи голяма чаша, на която пишеше Телец (това беше нейната зодия). За Лин имаше розова бейзболна шапка с овен на нея (тя беше зодия Овен) и бутилка с нещо, което приличаше на препарат за премахване на боя. Тя се разсмя, след което нави единия си ръкав и посочи татуировката си.

— Не е истинска. А от онези, които можеш да махнеш с подходящото почистващо средство. Направих си я на пазара. А дори не харесвам татуировки.

— Защо си я направи тогава? — попита я.

— С нея изглеждах по-сурова, но… май няма нужда да се държа вече така.

Отидох и я прегърнах.

— Не, няма нужда. Всички тук сме приятели.

— Държиш се странно — каза тя. — Какво искаш?

— Нищо — отвърнах. — Само да сме приятелки. Нищо повече.

Тя ме изгледа подозрително, а аз й отвърнах с усмивка.

Марк получи малък лаптоп и няколко компютърни игри с бележката: „За следващия път, когато ти доскучае“. Изглеждаше много доволен от подаръка си.

— А ти какво получи, Джейк? — попита Лин.

— Същото като Марк. Малък лаптоп и компютърна игра с коли. Има и бележка към нея: „По-безопасно е да отмъкваш тези коли, вместо истински“. Хм, сигурно е така. А ти какво имаш, Лионора?

Показах им телефона и колието и момичетата изпаднаха във възторг. Представям си ги, ако видеха колекцията ми у дома — помислих си. Единият от мобилните ми телефони бе направен от истински диаманти.

Господин О се появи на вратата.

— Е, разменихте ли си подаръци помежду си? — попита той.

Джейк изсумтя възмутено:

— Какви по-точно? От рода на вмирисан чорап ли?

— Или картоф? — попита Лин. — Няма какво да си подарим, или не си обърнал внимание?

— Лионора… — рече господин О и ми хвърли същия изпитателен поглед, с който ме гледаше предната нощ при лагерния огън.

— Какво? — попитах аз. — Какво бих могла да дам? — Сложих ръка на шията си. — Не и медальона ми. Това е единственото нещо, което си имам тук.

— Никой не ти иска тъпия медальон — подметна подигравателно Мерилин.

Господин О въздъхна.

— Лионора, сънищата ти, неочакваната ти среща с Плутон и Нептун. Не научи ли нещо от тях?

— Аз… аз… — Бях толкова щастлива да се събудя и да осъзная, че сънищата ми са били само сънища, че не се замислих повече върху тях. Но господин О се бе вторачил в мен така, сякаш пропусках нещо.

— Имате пет минути — рече той и подаде на всички ни по лист и химикал. — Реших, че по случай Коледа, бихте искали да пратите съобщения на родителите си. Ако им пишете, Херми ще се постарае те да получат писмата още днес. — И отправяйки още един от онези пронизващи погледи към мен, той излезе.

Седнах на леглото и си припомних сънищата си, чудейки се какво господин О смяташе, че можех да сторя. Тогава взех да схващам някои неща и започнах писмото си.

Скъпи мамо и татко,

Страшно съжалявам за всички главоболия, които ви причиних през последните няколко години. Трябваше да се държа по-добре. Попи беше не само моя сестра, но и ваша дъщеря и естествено на вас ви липсва толкова, колкото и на мен. Съжалявам, че бях такава егоистка. Това беше моят начин да се справя със случилото се и аз се отдалечих от вас. Ще ми простите ли, че се държах така отвратително?

Остава ми още една седмица тук и донякъде нямам нищо против. Наистина. Имам какво да уча тук. И още повече — да направя.

Обичам ви и ви обещавам, че когато се прибера у дома, ще се държа добре. Както преди. Вече не съм момичето, което изпратихте тук. Променила съм се.

С много любов и целувки,

Ваша дъщеря — Лионора

След десет минути господин О се върна в стаята и започна да събира писмата ни. Погледнах го и той ми кимна.

— Готова ли си, Лионора? — попита той.

Поех дълбоко дъх и му кимнах утвърдително. Знаех какво трябваше да направя.

— Моля за внимание. Господин О бе прав преди малко. Аз имам подаръци, които бих желала да ви раздам. Първо на теб, Джейк. Весела Коледа! Бих искала да дам пари за малкия ти брат, за да получи най-доброто лечение, от което има нужда. Но само ако ми позволиш.

Лицето на Джейк помръкна.

— Не се шегувай, Лионора — рече той. — Не е смешно.

— Не се шегувам. Наистина, Джейк. Аз имам пари. Много. А не ми трябват толкова много, а и… ами… по-малката ми сестра беше болна и… и… умря. Нищо не можех да направя за нея. Но на теб мога да помогна, естествено ако ми позволиш.

Джейк огледа останалите наоколо, опитвайки се да разбере какво се случва, но те изглеждаха точно толкова озадачени, колкото и той.

— Ти сериозно ли? — попита Джейк.

— Сериозно. Имаш тържественото ми обещание. Да пукна, ако лъжа. Честно.

Джейк ме изгледа продължително, сякаш се опитваше да разбере дали не се занасях с него, след което се удари с длан по челото.

— Ама, разбира се. Искаш да кажеш, че ще ми заемеш пари и ще си ги искаш обратно с лихвите?

— Не. Не. Честно. Никакви лихви. Този подарък не те ангажира по никакъв начин. Моля те. За мен би означавало страшно много. — Бях ужасена от реакцията му и от липсата на каквото и да било доверие в мен.

Джейк ме погледна право в очите.

— Защо?

— Искам да помогна… и искам да бъдем приятели.

— Нали знаеш, че не всичко можеш да купиш с пари? — попита Джейк. — Особено приятели?

— Знам, разбира се. Прав си. Съжалявам. Добре де, забрави за парите. Съжалявам. Не исках да те засегна. Повярвай ми, не исках, но… така или иначе бих искала да си ми приятел. Би означавало много за мен.

Джейк бавно кимна.

— Добре. Все пак е Коледа и макар че си една бодлива крава, си и доста забавна. Ще ти бъда приятел.

Мерилин се обади, възмутена:

— О, за бога, Джейк — намеси се тя. — Вземи парите. Семейството ти се нуждае от тях, а и виждаш, че за първи път в живота си тя е откровена.

— Така е, но изборът си е твой, Джейк — казах. — Предложението все още важи, ако го приемаш.

Докато Джейк обмисляше предложението, в стаята настъпи тишина. След малко той пое дълбоко дъх, прокашля се и кимна в знак на съгласие.

— Добре тогава. Така да бъде. Разбрахме се.

— Разбрахме се — потвърдих.

Господин О грейна от щастие, озарявайки цялата стая.

— Добре, кой е следващият?

— Можеш да ми дадеш куп банкноти, ако искаш — рече Марк. — Не страдам от предразсъдъци.

Спомних си семейството му в снощния си сън. Угрижените погледи на родителите му.

— Какво ще кажеш да ти дам нещо друго, вместо пари?

— Не, не. Парите ще свършат работа. И ако искаш, също мога да съм твой приятел.

— Какво ще кажеш, ако вместо да ти дам пари, купя на семейството ти къща.

Марк въздъхна и погледна разочаровано.

— Добре де, сега вече ми е ясно, че се гаргариш. Каква къща, макет ли? Подиграваш ми се, нали?

Обърнах се към господин О:

— Кажи му, кажи му, че съм сериозна.

Господин О кимна в знак на потвърждение.

— Тя говори сериозно.

— Така е — рекох аз. — Виж. Зная, че откакто съм стъпила тук, съм непоносима и се държа като глезена принцеса, но… ами… няколко неща ми се изясниха — като например кое има значение. Семейството е едното. Да имаш дом и приятели е другото. Така че, Марк, бих искала да помогна като на приятел, ако ми позволиш. Бих искала да купя на семейството ти къща. Истинска. Е, няма да е палат, но все пак ще е къща. Дом, от който не могат да ви изгонят.

Лицето на Марк изглеждаше така обнадеждено, че нямаше как да го разочаровам.

— Говоря съвсем сериозно, нали господин О? Кажи му.

Господин О кимна в моя подкрепа.

— Така е. И може да си го позволи. И смятам, че ще го направи.

Марк се отпусна с широка усмивка обратно на леглото.

— Мама и татко направо ще… лелеее! Това е невероятно! Все едно съм спечелил от лотарията. Най-страхотният коледен подарък.

Лин се примъкна боязливо към мен.

— Ами аз? — попита тя с въздишка. — Аз нямам нужда от къща. Нито пък от медицинска помощ. Какво ще ми дадеш, принцесо?

Вече знаех какво исках да подаря на Лин. Бях го решила вече от няколко дни. Още преди сънищата и неочакваната среща със Сатурн, Нептун и Плутон. Исках да й дам някакъв подарък, защото от всички тук, по свой особен начин, тя бе най-приятелски настроена към мен.

— Помниш какво искаше? — попитах я аз.

Тя поклати отрицателно глава.

— Но ти ми го каза, Лин. Приятел. Животно. Домашните любимци са най-добрите приятели, защото никога не те критикуват и разочароват. Помниш ли кучето ми Коко, за което ти разказах? Предлагам следващата седмица да отидем и да ти вземем каквото поискаш. Заек, куче, котка, риба. Каквото кажеш.

Лин изсумтя и направи физиономия тип „не съм никак впечатлена“.

— Аха. Добре. Готино. Ами може би ще е питбул. Или пираня — нали се сещаш, това е онази риба, която налита на месо… или отровен паяк, или пък боа. Какво ще кажеш?

Вероятно съм изглеждала доста шокирана. И идея си нямах, че би искала опасни животни, но тогава тя се усмихна.

— Занасям се с теб, Лио. Няколко сладки котенца ще свършат прекрасна работа.

— Ами Мерилин? — попита господин О.

— Аз нищо не искам — отвърна нацупено Мерилин. — Не желая нищо от нея.

— О, я стига, Мерилин — рекох. — Не бих те пренебрегнала. И макар че не се сприятелихме кой знае колко, преживяхме доста неща заедно тук. Моля те, нека и на теб да подаря нещо.

— Не знам дали искам да сме приятелки. Мен не можеш да ме купиш така лесно, както останалите.

— Не се опитвам да те купя. Опитвам се да се държа добре, за разнообразие… — Още малко и щях да избухна. Боже мили, помислих си. Аз се опитвам да направя нещо свястно, а те така да усложняват нещата. Обърнах се към господин О и го погледнах умолително. — Опитвам се да бъда добра, а единственото, което получавам в отговор, е неблагодарност и подозрителност.

Господин О се покашля.

— Е, хайде, Лионора, не може да се каже, че беше идеална, докато беше тук. Не можеш да ги обвиняваш, че се отнасят подозрително към мотивите ти?

Огледах другите и си дадох сметка, че не бяха видели нищо добро от мен.

— Добре де, добре. Съжалявам. Не че трябва да си ми приятелка, Мерилин, ако не искаш. Просто си мислех да те почерпя с едно ходене на пазар. Това, което аз самата мислех да направя, преди да се окажа тук. Всъщност ако искаш, ще дойда с теб. Винаги е по-забавно, ако си с приятелка… не че е задължително да си ми приятелка… не, искам да кажа, че е по-забавно да си с някого. О, както и да е. Виж. Знам всички най-добри бутици в Париж, а и не че имам нужда от повече дрехи, така че можеш да ползваш и моята част от парите за покупки. Аз вече съм си накупила предостатъчно. Е, добре де, почти предостатъчно. Може би се нуждая само от няколко чифта обувки и чанта и… всъщност… може би имам нужда от изцяло нов гардероб, предвид това, че в момента съм хиляда пъти по-слаба, отколкото преди да дойда тук. Май като се замисля, имам нужда от страшно много неща. Да. Ще трябва да дойда с теб.

Господин О и момчетата прихнаха да се смеят и за миг видях себе си през техните очи.

— Опа, пак започнах със старото аз, аз, аз, нали? Съжалявам. Старите навици… Както и да е. Ти и аз отиваме на пазар в Париж. Навита ли си, Мерилин?

Мерилин вдигна рамене.

— Аха, може би — отвърна. — Ако внимаваш и не се държиш като глезена принцеса. Ще дойда с теб, ако бъдеш себе си. Истинската Лионора. Но и не е нужно изведнъж да се преобразяваш в милосърдна сестра. Не и за мен.

— Дадено — съгласих се.

— И мога ли да ти кажа нещо, след като така и така сме на тема мода? — продължи Мерилин.

Кимнах.

— Изглеждаш много по-добре с къдрава коса. Напълно пасва на непокорния ти характер. Сякаш е външен израз на същността ти.

— Аха, а и очите ти са по-готини кафяви — добави Лин. — Отиват ти повече.

— Така е — отвърнаха в хор Джейк и Марк.

— Хм — рекох аз. Погледнах ги с досада. — Сякаш пък ще се вслушам за моден съвет в думите на банда загубеняци като вас.

За миг те направо онемяха.

— Майтап, бе — продължих. Всъщност харесвах новия си външен вид. И сама виждах, че изглеждам къде-къде по-добре. В много по-добра форма. Пъпките бяха изчезнали. И беше истинско облекчение, че не ми се налагаше всяка сутрин да губя часове в изправяне на косата си.

— Знаеш ли какво, принцесо? — рече Лин. — Бива си те! Ще вземеш да се впишеш в групата в крайна сметка! Нали, Мерилин?

Мерилин кимна.

— Аха. И… е… ние също имаме да ти кажем нещо. Преметнахме те за убийствата и другите измишльотини.

Разсмях се високо.

— Знаех си. Не може да сте толкова жестоки.

— Нито пък ти — усмихна се Мерилин. — Знаеш ли, мисля си, че в крайна сметка не сме чак толкова различни. И двете залагаме на преиграването. И на двете родителите ни са обладани от безумната идея, че ако ни вкарат тук, ще ни направят по-добри.

— Да бе — подкрепи я Лин.

— Именно — каза Мерилин. За миг, изглежда, се почувства неловко. — В последното ми училище ме бъзикаха заради семейството ми, ето защо се правех на тежка тук — за да не може никой да си позволи да се гаври с мен.

— Няма нужда от това — отвърнах. — Ние няма да те тормозим.

— В никакъв случай — включи се Марк.

— Ами ти, Лионора? — попита господин О. — Има ли нещо, което ти искаш?

— Ъъъ… дали е възможно да получа обратно кредитните си карти?

Господин О кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че това можем да го уредим. Но мисля, че знам какво си намислила и смятам, че няма да са ти необходими, понеже Юпитер е…

— Ще организираш измъкването ни оттук с частен самолет? — прекъсна го Джейк.

Поклатих отрицателно глава.

— Не. Още не… защото, ако ми позволят, бих искала да се включа в организирането на коледния празник. Тук. Ако ми позволите де… — погледнах към господин О и той кимна одобрително. — Супер, ще си направим коледен празник с най-готините закуска и обяд на всички времена. И с буйни огньове във всички камини. Много игри, подаръци и шоколадови бонбони. И…

— И сняг — изпищя Лин.

Кимнах.

— Е, това би било готино, но не мисля, че може да се поръча сняг с кредитна карта…

Лин посочи към прозореца. Беше започнало да вали сняг. Втурнах се към прозореца и видях, че небето бе покрито със сиви облаци, а белите снежинки се сипеха по ливадата, дърветата и храстите. Навън изглеждаше вълшебно — лъчите на изгряващото слънце осветяваха снежинките и те сияеха като безброй малки звездички.

— Ихааа — викна Джейк. — Джо се върна!

— Точно това се опитвах да ви обясня — че няма да ви се наложи да чакате дълго коледната закуска — намеси се господин О.

Вън, до кухненската врата, видяхме човекът от деликатесния ресторант — Джо. Беше преоблечен като Дядо Коледа и разтоварваше най-вкусните неща за закуска, които бях виждала през живота си. Когато забеляза, че го гледаме, ни се усмихна широко и ни даде знак да отидем в кухнята.

Останалите се втурнаха натам, но аз се спрях за момент.

— Няма ли да се присъединиш към останалите? — попита господин О.

— След малко — отвърнах. — Исках само да ти благодаря, който и да си — планета, покровител или нещо друго. Беше невероятен и дори на такова мрачно място, си личеше, че си истинска звезда.

Господин О поруменя от задоволство.

— Ти също, Лионора. Ти също — след което той се покашля свенливо й ми предложи да го хвана под ръка. — А сега, нека да отидем да се стоплим и да похапнем. Но преди това, нека ти кажа нещо, понеже прие това, което ти се случваше тук, за мъчение. Уверявам те, че мизерните и студени места определено не са ми по вкуса. Така че хайде да отидем и да запалим камините, да организираме угощението и да отпразнуваме Коледа както се полага.

— С най-голямо удоволствие — отвърнах с широка усмивка и го хванах под ръка.