Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (4)

Четвърта глава
Време е за парти

— Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават — казах на Рут, която стоеше на бюрото си, с глава, забита в някаква книга, както обикновено.

Преди малко вечеряхме и се очакваше да се заемем с домашните си, но аз имах други планове. Оставих учебниците настрана и забодох картичката от татко на дъската за бележки над бюрото ми в стаята ни.

Тук бях вече три дни и освен Рут, засега не се бях сприятелила с никой друг. С нея бяхме единствените нови момичета в осми клас и както бях предвидила, всеки в класа ни вече си имаше компания. Трудно бе да се сближиш с когото и да било. Не че някой — като изключим Сара и нейното обкръжение — се държеше грубо, не, просто нямаха нужда от нови приятели. Така че бяхме само Рут и аз. Аз и Рут. Не че можех да нарека Рут приятелка. Тя бе по-незабележима и от призрак. Никога с никого не общуваше, единствено отговаряше на въпросите на учителите. Усещането, че съм като на лагер, набързо се изпари, тъй като още на следващия ден след пристигането се захванахме сериозно с уроците. Във всички часове Рут обаче се държеше така, сякаш искаше да е невидима. Влизаше в час, правеше това, което трябваше, и после по най-бързия начин се връщаше в леглото с някоя от книгите си. Аз обаче исках нещо повече. Наблюдавах как останалите момичета се събираха в трапезарията или всекидневната, за да поклюкарстват, да си поговорят, да се посмеят, както аз, Джес и останалите ми приятелки правехме преди. Нямах намерение да се предавам. Винаги съм имала приятелки. Та аз съм Близнаци, а Близнаците обичат хората, обожават да са сред тях, казах си аз. Искам да има с кого да си ходим на гости по стаите, да си говорим, да си разказваме истории, шеги, да клюкарстваме. Нямам намерение да се превръщам в отшелник.

— Мисля да си направим среднощно парти — казах. — Само че не в полунощ, понеже ще е твърде късно, а в десет. Парти в десет часа. Ако искаш да имаш приятели, дръж се приятелски, нали! Точно това и ще направя. Всички са ми приятели. Започвам от тази вечер. Написах няколко покани на розова хартия, канейки всички да дойдат и мисля да ги пъхна под вратите им, докато се занимават с домашните по стаите си. Ще стане страхотно. Тази вечер няма нищо особено по телевизията, така че кой ще устои? Имам чипс, сладки, бонбони и всякакви други вкуснотии, които мама ми приготви за срока.

Рут вдигна поглед и забелязах паника в очите й.

— Как ти се струва? — попитах.

— Но… но осветлението се гаси в десет часа.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Зная. Точно това е идеята. Да си направим парти тогава, когато би трябвало вече да сме си легнали.

— Но това е против правилата. Ние… ти ще си навлечеш неприятности.

— Никой няма да разбере. Всичко ще е наред. Но ти съгласна ли си? Все пак тази стая е и твоя и… ами… ти ще е добре да си намериш приятели.

Рут поклати глава.

— Аз? Не, не мисля, че е добра идея. Но не искам да провалям плановете ти за вечерта. Ще… отида в библиотеката.

— О, моля те, Рут, недей така! Освен това библиотеката ще е затворена. Ти не трябва да правиш нищо особено. Остави говоренето на мен. Просто смятам, че аз… ние… е добре да направим първата крачка. Ако не се появиш, хората ще си помислят, че се надуваш или пък че не можеш да ги понасяш, или нещо от сорта.

— Тогава ще отида да си взема душ. Много дълъг душ — отвърна Рут и въздъхна тъжно. — Просто не искам никой да ме закача.

И аз въздъхнах:

— Ясно.

— Съжалявам! — въздъхна пак Рут.

Аз също отново въздъхнах и се разсмях.

— Виж, не можем да изкараме целия срок, въздишайки през минута.

Но Рут вече не ме слушаше, бе започнала да събира нещата си за баня.

— Добре де, няма да те насилвам — казах й аз. — Иска ми се поне ние двете да се разбираме. След като предпочиташ да си вземеш душ, окей. Пробвай шампоана ми с аромат на кокос и ванилия, ако искаш. Страхотен е.

Рут се усмихна едва забележимо.

— Благодаря ти — каза тя, а аз продължих да се занимавам с поканите си, поръсвайки по малко брокат в пликовете. Когато приключих, ги разнесох по всички стаи на нашия етаж, дори и тези на Сара Дженкинс и приятелките й Мерседес, Таша и Луис, защото не исках някой да се почувства пренебрегнат. Щеше да е страхотно. Всички можеха да дойдат, пък и какво друго имаше да се прави? Щяха да са така доволни, че са били поканени. Освен това, моето парти щеше да е първото за срока.

Когато пъхнах и последната покана, се върнах обратно в стаята си и извадих всички запаси: газирано, чипс и шоколадови бисквити. Пет минути преди десет Рут се приготви да тръгва към банята, но преди да излезе, отвори шкафчето до леглото си и извади оттам огромен млечен шоколад.

— Заповядай, това е за твоето парти в десет часа — каза тя и излезе набързо, преди да успея да я помоля да остане. Начупих шоколада на парченца и го сложих в чинийка при останалите лакомства и зачаках.

Чаках.

Чаках.

Вадех новия си мобилен телефон сигурно за десети път, откакто го получих, за да проверя дали този, който ми го бе пратил, не бе оставил съобщение или още по-добре, не ми бе заредил карта с предплатени минути за разговор, които можех да използвам със старите си приятелки. Нямаше нищо. Нито странното лице на онова зелено чудовище, което се държа грубо със Сара, нито лицето на Херми, още по-малко пък инструкции или някакво съобщение. Каква е тая история?, запитах се наум, докато го прибирах обратно в чекмеджето.

Беше десет и пет. Стана десет и десет, след това — десет и петнайсет. Никой.

Отворих вратата да проверя дали случайно номерът двайсет и две на стаята не беше паднал. Не, беше си на мястото. Десет и двайсет. Все още никой. Къде бяха всички?

Отворих вратата, за да видя дали някой не се задаваше, но в коридора нямаше жива душа. Слязох долу до всекидневната да се уверя, че не гледаха нещо по телевизията, но там бяха единствено две единайсетокласнички — Фльор и приятелката й Софи.

Може пък да са си легнали!, помислих си. Като се връщах обратно към етажа ни обаче, долових смехове от противоположния на стаята ми край на коридора. Тръгнах по посока на звука.

Идваше от стаята на Сара и Мерседес. Отвътре чух гласа на Сара, а после и този на Луис. Сигурно и те са решили да си направят парти в десет, предположих. Вече се бяха наложили като най-готините момичета на випуска и не се заблуждавах, че ще дойдат в стаята ми. За тях би било под нивото им да движат с ново момиче, което не е доказало, че е готино като тях. Понякога си мисля, че има неписано правило, което гласи: „Ако си от готините момичета в класа, в никакъв случай не се занимавай с по-малко готини от теб съученички, особено с грамадански пъпки на челата им“. Но след това дочух глас, който звучеше като този на Имогена, а тя не им беше приятелка. И живееше с Роза Уотсън в съседната на нашата стая. Опрях ухо на вратата. Вътре определено беше пълно с хора и по всичко личеше, че си прекарваха страхотно.

Неочаквано вратата на стаята се отвори и Роза излетя навън.

— Ух! — каза тя, блъскайки се в мен. — О, Джема! Извинявай! Не те забелязах.

Тогава видях, че всички от етажа бяха вътре. Всички, с изключение на Рут и мен.

— О! — възкликна Мерседес, ставайки от леглото си. — Джема.

Идеше ми да потъна в земята.

— Да. Извинете. Ъ…

Таша също се изправи и застана до Мерседес.

— Здравей, Джема! Ъ, да… Не те поканихме, защото… защото…

Мерседес довърши:

— Защото знаехме, че ти самата организираш парти.

— Всъщност оттам се роди и идеята ни — добави Луис с изкуствена усмивка.

— Именно — неуверено допълни Таша. — Затова не те поканихме, защото ъ…

Ясно виждах, че с всички сили се опитваше да се сети за някакво извинение, но нещо не можеше да го измисли. Все едно, поне за разлика от Сара и Мерседес, тя изглеждаше смутена. Реших, че сигурно бе по-свястна от приятелките си. Понякога я улавях, че ме гледаше, а веднъж дори ми се и усмихна.

— Мислехме, че се грижиш за мишката си — разсмя се Сара от леглото си, където се бе свила като котка.

Всички се разкискаха. В известен смисъл не можех да ги виня, защото първия ден си бях помислила същото за Рут. Тя приличаше на мишка. Сладка, но все пак мишка.

— Няма значение — отвърнах, като заотстъпвах назад по коридора. — Ъ, просто ми се стори, че чух нещо. Както и да е.

Мерседес хлопна вратата и за момент настъпи пълна тишина. После всички прихнаха заедно в луд смях.

Довлякох се до стаята си и затворих вратата. Цялата наизвадена храна изглеждаше направо покъртително, а шоколадът на Рут бе започнал да се топи. Чувствах се толкова зле, сякаш някой ме бе сритал в стомаха. Легнах на леглото си и се свих на кълбо до стената. Ако Бърти беше с мен, щях да се почувствам по-добре. Той никога не би ме пренебрегнал, нито пък би организирал кучешко парти без да ме покани. Кучетата не бяха такива. Те бяха предани. Момичетата можеха да бъдат толкова гадни. В старото ми училище беше пълно с такива, но там никога не ми се бе случвало да съм жертва на коварството им. Освен това Хло, Джес, Ели, Шарлот и аз се защитавахме една друга. За първи път се запитах дали и там е имало момичета като Рут, а и като мен сега. Бях така захласната да си прекарвам готино с приятелките, че никога не бях забелязвала, нито пък се бях оглеждала за такива.

Страшно ми се искаше да си поговоря с Джес, но беше почти единайсет. Майка й щеше да ме убие. Пък и ако говорех с нея, щях да се почувствам по-зле. В понеделник вечер тя ми се обади от дома на Ели. Цялата тайфа беше там, предаваха си слушалката една на друга, за да ми кажат колко много им липсвах. Обаче по нищо не личеше да е така. По-скоро си прекарваха страхотно. Снощи се обадих на всяка от тях поотделно и докато ме информират за клюките от старото ми училище, половината ми ваучер замина. Аз почти не говорих, понеже не ми се искаше да призная, че първата седмица в училище бях аутсайдер и се чувствах отвратително.

Хрумна ми да се обадя на мама. Трябваше вече да се е прибрала от учителските си курсове във вечерното училище, но реших да не го правя. Не ми се искаше да я тревожа, а и вероятно би ме помислила за глезла за това, че още първата седмица се чувствах така. Остава ми едно-единствено нещо, казах си и шоколадът в чинията ме погледна съблазнително с тъмна, кадифена усмивка.

Бях го преполовила, когато дочух плахо почукване на вратата. Седнах и си оправих косата. Може би някой бе осъзнал колко жестоко се отнесоха с мен, като не ме поканиха, и бе дошъл да се извини.

— Влез — извиках.

Вратата се открехна и оттам се показа главата на Рут.

— Дали мога вече да се прибера? — попита тя.

— А, да — отвърнах и се обърнах към стената.

— Всички тръгнаха ли си вече? — попита тя и се шмугна вътре.

— Не, така и никой не се появи.

— О-о-о!

— Ами да, о-о-о!

Чух как Рут се движеше с тихи стъпки в своята част на стаята и как леглото й изскърца, като си легна в него. Надникнах през рамото си и видях, че бе заела същата поза като моята преди малко. И ето ни: и двете отхвърлени, лежахме в леглата си, всяка с лице към своята стена.

Обърнах се по гръб и се загледах в тавана. Идеше ми да се разплача.

— Рут, винаги ли си толкова мълчалива?

— Ами, май да.

— Но защо? Не ти ли се иска понякога да си поговориш с някого, да кажеш как се чувстваш, да разбереш как се чувства той?

— Ъ, не.

Последва тишина. Продължих да се взирам в тавана. Рут започна да чете. Е, както и да е!, помислих си аз и извадих от нощното си шкафче книгата за Хари Потър. Хари също имаше неприятности в новото си училище с Драко Малфой. Може би в книгата щях да намеря добри съвети как да се справям с подли момичета. Сигурно би ми свършила работа, ако бях магьосница като Хари, заключих, след като прочетох няколко страници. Нямаше да е лошо, ако вместо безполезен телефон, ми бяха подарили магическа пръчка. Можех да превърна Сара, Мерседес, Луис и Таша в жаби или маймуни, или пък в нещо слузесто и зелено. Или щях да направя така, че целите им чела да се окосмят и да им изникнат циреи отзад, а също и да им опадат хубавите коси и на тяхно място да поникнат други — разчорлени и рижави. Полежах така известно време, наслаждавайки се на фантазията какво щях да направя, ако имах магически сили, но не след дълго въображението ми започна да пресъхва откъм идеи и нямаше как да отрека, че не бях в едно училище с Хари Потър — момчето, което преживяваше страхотни приключения. Бях в едно училище с Рут Паркър — момичето, което не желаеше да си подаде носа вън от стаята, освен ако не й се налагаше. Не бях магьосница. Бях себе си. Едно съвсем обикновено момиче на стотици мили от дома си, захвърлено в някакво общежитие, без абсолютно никакви приятели. Отврат.

— Рут?

— Да.

— Някога въобще имала ли си приятели?

Рут се извърна, погледна ме с големите си тъжни очи и кимна.

— Имах една приятелка. Казваше се Наоми, но замина с родителите си за Австралия.

— А след нея?

— Не съвсем. Семейството ми непрекъснато се местеше, така че все бях новото момиче. След известно време спрях да правя опити.

— Но защо? Всеки има нужда от приятели. С тях животът е къде-къде по-хубав.

Рут поклати глава.

— След заминаването на Наоми ми вдигнаха мерника. Най-добре е да си кротуваш. Най-сигурният начин да оцелееш, е да не закачаш никого. Пък и не се разочароваш. Ако не се бе опитала да организираш това среднощно парти, нямаше да си тъжна сега. Виж колко си разстроена.

Това беше най-дългото изказване, което бях чула от нейната уста, откакто пристигна. И беше права. Дотук с идеята ми: „Ако искаш да намериш приятели, дръж се приятелски“. На никого не му бе притрябвало да ме познава. Никой не дойде да провери дали бях добре, или бях разстроена. Върнах се обратно към книгата си. Сигурно щях да се превърна в книжен плъх и да напредна в училище. Останалото щях да наваксам с приятелките си през ваканцията. Заех се да преброя оставащите до срочната ваканция дни. Доста време си беше. Ден след ден, без никакви приятели. И само седем дни с тях през ваканцията. Не ми звучеше кой знае колко забавно.

Опитах се отново да почета, но не можах да се концентрирам. Не исках да прекарам живота си без никакви приятели.

— Не, няма да се откажа — заявих на тавана и се обърнах към Рут в очакване да каже нещо, но тя не ме чу, защото си бе сложила слушалките. Пфу, как се оказах в една стая с теб?!, помислих си. Не е честно! Ти не искаш приятели, но аз искам. С друга съквартирантка сигурно щях да се чувствам по-добре. Толкова е нечестно. Ако не внимавам, има опасност да се превърна в дребно свито нещо, което се плаши да опита каквото и да било, като теб. А това няма да съм аз. Сигурно просто съм в лош период. Най-тъмно е преди съмване, нали така! Иска ми се някой да ме успокои, че всичко ще е наред.

„Днес е щастливият ти ден!“, ми каза в понеделник онзи глупав куриер. Какво ли знаеше той!, помислих си. Но защо ми даде телефона? Може би нещо ми убягваше. Нещо, което не бях натиснала. Станах от леглото и извадих телефона от чекмеджето на бюрото. Включих го и тъкмо се канех да пробвам различни бутони, когато изпищя, че има съобщение за мен. Беше толкова неочаквано, че направо ми изкара ума. Запратих го на леглото си, в случай че с него се случеше нещо странно, после седнах и го гледах известно време. Нищо особено не се случи. Телефонът просто си лежеше невинно на леглото, така че го взех, за да прочета съобщението. „Отиди на компютъра си и зареди сайта!“, гласеше то. Потърсих продължение. Нямаше такова. Какъв сайт?, зачудих се. Тогава си спомних картичката, която Херми ми даде. Беше за някакъв астрологически сайт. Как можах да я изхвърля само за да се харесам на момичетата от горните класове, като им демонстрирам, че не се интересувам от момчета? Може би този Хермет или Херми, или както се казваше там, се опитваше да ми каже нещо. Сигурно звездите не бяха в благоприятна за мен позиция, но тази фаза щеше да отмине.

Грабнах набързо якето си, изхвърчах от стаята и заслизах незабелязано по стълбите. Навсякъде цареше гробна тишина. Централното осветление беше изключено. Само от фоайето долу идваше приглушена светлина от нощното осветление. Нямаше да е лошо да си бях взела фенерче, помислих си, притичах на пръсти до всекидневната, прекосих я и се запътих към кухнята, молейки се задната врата да е отворена. Училищната котка Борис дремеше на един от прозорците в дъното на кухнята. Лениво отвори едното си око и отново задряма. „Добро коте, добър Борис!“, прошепнах и се опитах да отворя вратата. Естествено, беше залостена с две огромни резета. Едно отгоре и едно отдолу. Изтеглих долното и придърпах един стол, за да изтегля и горното. Минута по-късно бях навън.

В момента, в който излязох, нощните лампи автоматично се включиха и осветиха двора. Скрих се зад единия от контейнерите на колела, където се изкисках на себе си. Не че имаше нещо смешно, просто бях нервна. И макар да се шегувах с училището, че е като затвор, в момента бях точно като в един от онези филми, в които някой затворник се опитваше да се измъкне. Всеки момент сирените ще се включат и учителите ще се появят на прозорците въоръжени, казах си. Погледнах нагоре, но прозорците бяха тъмни. Всичко беше наред!

Вдясно от кухненската врата имаше три огромни контейнера на колела. Така, в кой точно хвърлих картичката?, зачудих се аз. И какво въобще правя тук? Това е безумие. Защо просто не пратя съобщение на Херми, че съм изгубила картичката? Не, по-добре — не, реших. Можеше да се почувства пренебрегнат, а аз най-добре знаех, след случилото се тази вечер, колко ужасно бе това усещане.

Добре, смелчаците никога не се отказват, спомних си аз, докато се катерех по една камара кашони и се заврях в първия контейнер. Слава богу, че нощното осветление остана включено, че без него нищо нямаше да мога да видя, помислих си.

Следващите пет минути прекарах в ровене из торби, пълни със зеленчукови обелки, загнили плодове, разни хартии, престояло месо и развалени яйца. Вонята беше нечовешка.

И тогава я забелязах. Беше залепнала отстрани на коша, горе вдясно. Изтеглих я и се закатерих обратно.

Внезапно един от прозорците на първия етаж се отвори и оттам се показа Сара, а малко след това и Мерседес.

— Има ли някого вън? — извика Мерседес.

Сара се огледа наоколо, а аз се снижих, но твърде късно, тя ме видя. Чух я как избухна в смях.

— Та това е Джема Уайтинг. Ето там, в боклука.

Мерседес погледна накъдето й посочи и също прихна да се смее.

— О, Джема, да не би да не ти стигна вечерята? Гладничка ли си още?

— Не е, просто някой я е изхвърлил заедно с боклука — изкикоти се Сара.

— Нищо подобно — отвърнах, измъквайки се обратно, колкото може по-елегантно, което не беше лесно, предвид това, че трябваше да вдигна крак и да се преметна от другата страна. — Всъщност търсех нещо.

След това се изправих, опитвайки се да стоя с достойнство. Трудна работа, с бананова обелка на главата ми и зелево листо, залепнало на лявото ми ухо.