Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (18)

Осемнадесета глава
Отличия

Беше вечерта преди последния ден на първия срок и всички бяха готови за представянето на „Бъгси“. Училището беше украсено по случай Коледа. Във фоайето имаше висока елха, украсена с червени панделки и играчки, а коридорите бяха обсипани с бръшлян, имел и гирлянди. Някои от единайсетокласничките бяха направили декорации от канелени пръчици, карамфил и портокалови кори и ги бяха провесили от тавана, така че навсякъде ухаеше толкова празнично, колкото и изглеждаше.

Представлението щеше да започне в седем и половина, но ученици, родители и всякакви гости бяха помолени да заемат местата си в кинозалата в седем часа заради кратка церемония по раздаване на награди.

— Е, доживяхме края на срока — казах на Рут, докато се придвижвахме и заемахме местата, които Таша ни бе запазила в лявата страна на залата.

— Аха! — каза тя. — А ти беше сигурна, че старият Кронос ще те изключи. Имам чувството, че това се случи преди цяла вечност.

— Нали! Знаеш ли кое беше най-странното обаче? Той така и не спомена нищо повече по въпроса.

— Може би г-жа Хамилтън е казала добра дума за теб — предположи Рут.

— Може би. Но дори и да го е направила, не ми се вярва, че Кронос би се вслушал. Знаеш какъв е. Може би е решил да ме остави до края на срока и след това: „Весела Коледа и а, да, между другото — изключена си“.

— Неее! Не мисля, че би постъпил толкова гадно — каза Рут и помаха на мама и татко, които бяха седнали по-назад, на местата, отредени за гостите. Тя доста се сближи с тях през срока. Освен това щеше да прекара коледните празници с нас, тъй като родителите й още бяха в чужбина, а другият вариант беше да остане в училище с д-р Кронос и останалите възпитаници, чиито родители бяха извън страната. На реда зад мама и татко стояха Херми, Неса и Джо. Херми ме видя и вдигна палци окуражително.

— Забеляза ли Сара как се е надула? — попита Рут, като огледа участниците в представлението, които бяха настанени на първите редове в залата, така че да може бързо да отидат зад сцената, когато раздаването на наградите приключи. — Сигурно се надява на едно от отличията тази вечер, но те са само три, както спомена г-жа Блейн, така че ще е голяма късметлийка, ако получи нещо…

Погледнах натам, накъдето гледаше Рут. За първи път всички участници в представлението бяха напълно облечени в костюмите си, макар миналата седмица да беше генералната им репетиция. Г-жа Удс бе суеверна по отношение на носенето на костюмите преди самото представление, така че не би допуснала никой да ги облече, опасявайки се да не се случи нещо лошо. Всички изглеждаха страхотно, особено Сара. Признавам, че почувствах завист. Косата й бе пригладена назад на кок, а на челото й беше оставена една малка къдрица, точно като на Джоди Фостър във филма. Беше със страхотен грим, носеше прекрасна прилепнала по тялото й рокля от сива коприна, а около врата си имаше увит шал от пера. Забеляза, че я гледах, прати ми въздушна целувка и ми се усмихна фалшиво. Аз също й отговорих с усмивка. Не ми пукаше вече за ужасното й отношение. Най-важното бе, че най-после си имах истински приятелки.

Д-р Кронос се запъти към сцената и цялата зала затаи дъх в очакване.

— Бих желал да поздравя с добре дошли всички — каза д-р Кронос, като огледа редиците хора пред себе си. Радвам се да видя, че толкова много от вас са дошли за нашето представление по случай края на срока, така че ще бъда кратък. Бих желал да спомена, че имаме честта наш гост тази вечер да е една изключително уважавана дама. Тя е била и продължава да е огромна подкрепа за училището ни, така че ще ви помоля да приветствате бурно уважаваната г-жа Хамилтън.

Почти се изкикотих. Не можех да си представя д-р Кронос да приветства бурно когото и да било, както и да е щастлив да ни види всички тук. И от сцената изглеждаше все така строг.

Минута по-късно видяхме Фльор да помага на г-жа Хамилтън да се качи по стълбите, за да се присъедини към директора. Тя застана на подиума и се огледа наоколо.

— Добър вечер! — каза. — Като бивша възпитаничка на това училище, не мога да ви опиша удоволствието от това да съм отново тук. Това винаги събужда у мен много прекрасни спомени, както и много… много, ако мога така да се изразя, не чак толкова прекрасни. Животът в училище е като увеселително влакче за всички ни. Има си и хубавите, и лошите моменти. Но не съм дошла тук, за да ви отегчавам със своето минало. Тук съм, за да говоря за бъдещето. Както ви е известно, училището реализира множество проекти, за да умножи средствата си. Училищната пиеса…

В този момент забелязах, че Сара седеше по-изпъната, сякаш в очакване да я споменат в речта. Освен това се присегна и здраво се почеса по врата, при което част от косата й отзад се измъкна от фибата.

Рут трябва също да я бе забелязала, защото ме бутна с лакът.

— Май шалът от пера на Сара има бълхи — захихика се тя. — Не е спряла да се чеше, откакто е седнала.

— … очаквам с нетърпение да я видя след малко, така че няма да отнемам много време — продължи г-жа Хамилтън. — Нека, разбира се, не забравяме и програмата „В помощ на нуждаещите се“.

Рут ме сбута, когато Сара се обърна и се подсмихна подигравателно.

— Да, програмата, вярвам, имаше… как да се изразя? Необичаен старт, но плановете са тя да продължи да се развива и се надявам, че много от вас ще пожелаят да се включат в нея. А сега да започнем с наградите. Традиция на „Авбъри“ е да поощрява този, който заслужава, да окуражава този, който има нужда и да поучава този, когото е необходимо. Нямам думи да опиша какво удоволствие е за мен да присъствам тук тази година и лично да раздам тези отличия — едно от предимствата на това да си училищен благодетел. И така, да започваме. Първата награда се присъжда на тази, която се е справила най-добре с учението дотук, и това е Софи Джонсън от единайсети клас. Поздравления! Ела тук, Софи!

Тъмнокосо момиче, което не познавах, излезе на сцената и получи голяма кутия с шоколади и мини-айпод.

— Браво на теб! — каза г-жа Хамилтън, когато стисна ръката на Софи. — А сега се усмихни и живни, за бога. Разпусни малко. Щастливият живот е равновесие между упоритата работа и удоволствието.

Всички се спогледаха удивени. Особено родителите. Раздаването на отличия тук нямаше нищо общо с това в старото ми училище.

— Следва — каза г-жа Хамилтън — наградата за най-мързеливото момиче в училището. Мейси Пикфорд, ела насам.

Мейси Пикфорд стана червена като божур, но излезе на сцената, където й дадоха цял куп книги.

— А ти, млада госпожице, имаш достатъчно ум — каза г-жа Хамилтън. — Използвай го!

Няколко момичета от десети клас се разсмяха.

— Така, кой следва? — попита г-жа Хамилтън. — А, да. Следващата награда е за най-обещаващата за срока възпитаничка.

Отпред Сара приглади косата си и се почеса още веднъж.

— Това е отличието, което мисля, че Сара си е заплюла — прошепна Рут.

— И победителката е… Джема Уайтинг — извика г-жа Хамилтън.

— Божичко! — възкликнах. — Та това съм аз!

Рут засия насреща ми, избута ме от стола ми към сцената, където миг по-късно се качих и застанах до усмихнатата г-жа Хамилтън.

— Избрах Джема, защото това е първият й срок тук и като изключим трудностите й в началото, тя постигна невероятен прогрес, но не благодарение на повечето от присъстващите в тази зала, според казаното от г-жа Блейн и някои други преподаватели. Не е лесно да постъпиш в ново училище след седми клас, когато всички вече са се опознали. Ще ви помоля в бъдеще да бъдете по-внимателни към тези около вас, които са нови или не са така добре запознати с правилата. Това се отнася и за родителите, и за приятелите тук тази вечер. В каквото и положение да сте, не бъдете егоисти. Подайте приятелска ръка или в противен случай… ще се разправяте с мен. Аз може и да съм стара, но съм жилава.

Отдясно някой аплодира. Обърнах се и видях, че беше Херми, който се бе ухилил до ушите към г-жа Хамилтън.

Тя също му се усмихна.

— Както знаете, голяма част от парите, събрани тази година, ще бъдат използвани за построяването на нова лаборатория. Но си мислех, че има още нещо, което бих искала да се развие тук. Ще построя ново крило за програмата „В помощ на нуждаещите се“, където всеки, който желае, би могъл да ходи в петък следобед, за да усвоява различни умения. Ще поканя всички водещи в своите области специалисти да дойдат на събеседване с вас. Може да се научите да разкрасявате, така че да използвате тези си умения в болниците и по домовете… освен това — в този момент тя ми се усмихна широко, — ще трябва да поканя и някои експерти от програмите за терапия с животни, за да се научиш как се обучават домашни любимци.

При споменаването на думата „животни“ се чу тихо изпъшкване от първия ред. Погледнах надолу и останах с впечатление, че звукът дойде от Сара. Тя определено изглеждаше недоволна.

— Джема определено беше права, че животните могат да са източник на невероятен уют за възрастните, немощните и самотните — продължи г-жа Хамилтън. — Всъщност вече наех експерт в тази област, който ще е тук в началото на следващия срок. Всичко това беше вдъхновено от момичето, което стои пред вас. Тя искаше да постигне нещо. Ето защо ще нарека проекта „Проект Джема Уайтинг“. Бих искала всички да се поучите от нея.

Усетих как цялата се изчервявам, но г-жа Хамилтън не беше приключила:

— Така. Зная, че съм възрастна и вероятно си мислите, че нещо ми хлопа, но ще ви кажа едно: няма нищо по-ужасно на този свят от това да се чувстваш самотен и изоставен. Хората се сблъскват с това в училище, на работа, когато остареят. Имайте го предвид и правете каквото ви е по силите. Спрете за малко да мислите само за себе си. Светът е пълен с мъка и част от нея е някъде близо до вас. Обръщайте внимание на това, което се случва около вас, пред вратата ви, в дома ви, във вашия квартал, в училището ви.

Всички в залата се спогледаха, обърнаха се отново към сцената и тогава се чуха аплодисменти, този път от единайсети клас на задните редове. Скоро цялата зала се присъедини към тях. Роза, Грейс, Имогена, Рут и Таша се бяха ухилили идиотски и ми вдигаха окуражително палци. Не можех да повярвам, че всичко това се случваше.

— Би ли желала да кажеш нещо, Джема? — попита ме г-жа Хамилтън.

Аз поклатих отрицателно глава, но тя ме побутна напред. Поех дълбоко дъх и погледнах към океана от лица пред себе си.

— Аз… аз първоначално не исках да идвам тук — казах. — И действително първите ми няколко седмици бяха много трудни. Целият първи месец всъщност, но… но ако има нещо, което научих, откакто съм тук, това е, че, както г-жа Хамилтън каза, животът е като увеселително влакче. Движим се нагоре и надолу към нови предизвикателства и нови трудности. Научих се никога да не се предавам, защото никога не знаеш какво ти предстои в бъдеще и какво ще ти донесе следващият ден. Иии това е всичко, мисля.

В дъното на залата отново избухнаха аплодисменти. Огледах се наоколо и видях редици усмихнати лица, с изключение на това на Сара. Тя изглеждаше ужасно странно. Сякаш някой я беше напомпал с въздух. Устните й бяха подути, очите й бяха подпухнали, а лицето й бе покрито с отвратителни червени петна и пот. Съвършената й прическа беше развалена и кичури стърчаха на всички страни като антени. И не спираше да си трие лицето, като че ли цялото гореше.

— О, боже! Майчице мила! Ужас! — изрева г-жа Удс, скачайки на крака, когато видя Сара да пада на колене, стенейки. — Бързо! Някой да извика старшата! Извикайте лекар!

Всичко след това протече светкавично. Обадиха се на лекаря и старшата и ги доведоха по най-бързия начин. Някой донесе купа с вода и започна да пръска лицето на Сара. Аз слязох от сцената и се върнах обратно при Рут. Повикаха бърза помощ. Гостите бяха отведени в столовата за по питие преди представлението, а г-жа Удс се опитваше да събере останалите участници в пиесата зад кулисите, подскачайки нагоре-надолу, като че ли имаше таралеж в гащите си.

Донесоха носилка от медицинския кабинет и четири момичета от единайсети клас вдигнаха Сара и я поставиха легнала в нея. Понесоха я по пътеката, а лекарят и старшата ги последваха. Когато стигнаха до мен, Рут и Таша, Сара се вторачи в мен с ококорени като на жаба очи. Изглеждаше ужасно. Нямаше нищо общо с красивото момиче, което беше преди. Приличаше на чудовище. Вдигна подпухналия си показалец и го насочи към мен.

— Ти си виновна — изстена тя, докато я отнасяха.

— Аз? Че какво съм направила? — попитах останалите.

— Нищо — отвърна Таша, пристъпи към мен и хвана ръката ми. — Не й обръщай внимание. Мисля, че зная истинската причина за това. Тя е алергична към животни. Онзи шал около шията й беше от истински щраусови пера.

— Алергична към животните? — повтори Рут. — О, Боже! Бърти!

— Бърти? — попитах аз. — Той какво общо има с това?

— Спомняш ли си онзи път, когато баща ти го доведе и аз го намерих?

— Да. Е, и?

— Спомняш ли си къде го намерих?

— Ъ… О, да! В театралната зала!

— При костюмите, ако трябва да бъда съвсем точна. Сега си спомням, че се беше разположил удобно върху светлорозовия шал.

— Като се замисля, котаракът Борис също обича да се промъква там и да си подремва. Виждала съм го няколко пъти. Близо е до стаята с парното и е топличко. Пера, кучешка и котешка козина. Нищо чудно, че получи алергична реакция.

— Дали ще се оправи? — попитах. — Изглеждаше ужасно.

Таша кимна с глава.

— Ще й сложат инжекция против алергията и ще се оправи, но не и навреме за представлението. Подобно нещо се случи миналото лято, когато дойде у нас за няколко дни. Един следобед излязохме, котката ми си поспала на възглавницата й и по-късно същата вечер, когато си легнахме, Сара се наду като балон.

Рут се изкиска.

— Какво е толкова смешно? — попитах.

— Тя каза, че ти си виновна. Е… ти си повелителката на животните — отвърна Рут и си преправи гласа да звучи зловещо. — Пази се от повелителката на животните! Мощта й не бива никога да бъде предизвиквана, защото тя ще пусне кучето си след теб.

Таша също се разсмя.

— Тя наистина изглеждаше ужасно, нали? — попита. — Знам, че не бива да се присмивам, но тя ще се оправи. Сериозно, скоро ще е добре. Но за момента, вместо божествено, изглежда идиотски. Така й се пада! Надявам се някой да я е снимал.

В този момент г-жа Удс пристигна забързана в залата и се огледа отчаяно наоколо.

— Джема, Джема — повика ме тя.

Аз отидох при нея.

— На сцената! Имаш пет минути. О, Боже! Майчице мила! Ужас! Шоуто трябва да продължи.

— Аз? На сцената? Защо?

— За да играеш Талула, разбира се! — отвърна г-жа Удс и ми даде знак да тръгвам натам. — Ти си единствената, която знае репликите, като изключим Сара.

Зад нея забелязах Херми, който се бе подпрял на една колона. Погледна ме и ми смигна.

И така изиграх ролята на мечтите си. Оказа се, че всички онези дни, когато учех изпълненията на Талула и побърквах нашите, в крайна сметка не са били напразно, защото получих главната роля. Пиесата мина страхотно. Дадох най-доброто от себе си и се забавлявах повече от когато и да било. Всички казаха, че това представление било едно от най-добрите, които училището някога е поставяло. Докато се преобличах в своите дрехи, г-жа Удс ме дръпна настрана и ми сподели, че съм спасила положението.

След края на представлението гостите започнаха да се изнасят към паркинга. Аз придружих г-жа Хамилтън до входа, за да й благодаря и да я изпратя.

— Къде е колата Ви? — попитах, като огледах двора за нейния Ролс Ройс.

— О, освободих я — отвърна тя, когато позната фигура изръмжа с мотора си нагоре по пътя.

Няколко секунди по-късно Херми спря до нас и ми намигна.

— Добре ли изкара тази вечер? — попита той, широко усмихнат.

— Повече от добре — усмихнах се в отговор и аз.

Тогава Херми извади една каска от багажника на мотоциклета. Помислих си, че ще я подаде на мен с предложението да ме повози, но той я подаде на г-жа Хамилтън.

— Каретата Ви очаква, госпожо! — каза той.

Тя се изчерви и за миг заприлича на свенлива тийнейджърка. Сложи каската, качи се отзад на мотора с изненадваща пъргавина и обгърна с ръце кръста му.

— Не се отказвай, Момиче на зодиака! — Усмихна ми се тя.

— Ти също, Момиче на зодиака! — отвърнах с усмивка.

— Ще те наблюдавам — каза Херми и форсира мотора си. — Само не забравяй, че магията е навсякъде, Джема. В теб и около теб. Използвай я! От теб зависи какво ще направиш с нея. Но засега това е всичко.

— Да, господине — отдадох чест аз.

След това те полетяха надолу по пътя и се изгубиха от поглед.