Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (17)

Седемнадесета глава
Неочаквано посещение

— Май ще е най-добре да започна да си събирам багажа — казах умърлушено и смъкнах куфара си от гардероба.

Рут седна на края на леглото си и ми предложи шоколад. На мен обаче не ми беше до шоколад. Свиваше ме стомаха, като си представях колко ще са разочаровани мама и татко, щом научат за случилото се. Почувствах се толкова виновна. Толкова часове бяха се трудили, за да ми осигурят тази възможност, а сега изглеждаше, сякаш им се присмивах в лицата. Сигурно щяха да си помислят, че съм го направила нарочно.

Когато бях почти готова, седнах на края на леглото и се приготвих да посрещна съдбата си.

— Ще ми липсваш ужасно — каза Рут.

— И ти на мен — отвърнах и се опитах да й се усмихна. — Всъщност съжалявам, че си тръгвам…

— Отвори астрологическия сайт да видим дали Херми казва нещо.

Аз поклатих глава и легнах на леглото.

— Няма смисъл вече.

Но въпреки това, Рут отиде до бюрото, включи компютъра и този път той не заби, когато вкара адреса на сайта.

Докато страницата се зареждаше, чухме тихо почукване на вратата. Рут стана да отвори и остана изненадана.

— О! Здравейте! — каза. — Ъ…

— Е, мога ли да вляза? — попита познат глас.

— Да, разбира се, заповядайте! Джема, виж кой е — каза Рут, когато г-жа Хамилтън влезе и се огледа.

Тя ми се усмихна и отиде до прозореца.

— Ех — каза тя, — това събужда спомени. — Тогава видя куфара ми на земята. — Къде ще ходиш, детето ми?

Сведох поглед.

— У дома, предполагам. Изключена съм.

— Изключена? Защо мислиш така?

— Г-жа Комптън-Грим. Мисля, че в момента е в кабинета на д-р Кронос.

Г-жа Хамилтън седна на леглото и ми даде знак да се присъединя към нея.

— Разкажи ми всичко — каза тя, като ме погали по ръката.

Изслуша търпеливо разказа ми за безумната тъжна история.

— … така че сама виждате — определено ще поискат да напусна — завърших с въздишка аз.

— Абсурд! — каза тя.

— „Абсурд“? Как може да кажете такова нещо? След това, което направих…

Г-жа Хамилтън се усмихна.

— То е нищо в сравнение с това, което аз направих, когато учих тук.

— Но… аз видях г-жа Комптън-Грим да пристига със старшата. И… мисля, че тя е благодетелката на нашето училище и става това, което тя каже… и тя каза… Какво? Вие сте учили тук?

— Да. — Усмихна се г-жа Хамилтън. — И няма значение какво казва г-жа Комптън-Грим, защото аз пристигнах току-що със старшата и аз съм благодетелката на училището. Г-жа Комптън-Грим няма пукната пара. Само се прави на важна.

— Какво… какво ще стане тогава…?

Но г-жа Хамилтън се изправи и седна на бюрото. Беше забелязала сайта на компютъра ми.

— Какво е това? — попита тя.

— Ъ… — започнах аз — това е част от историята, която пропуснах да спомена. Това е… ъ… Това е…

— Това е астрологически сайт — каза Рут.

Г-жа Хамилтън се загледа в екрана за известно време и ме погледна изумена.

— Ти си Момиче на зодиака? Така ли е? — Тя погледна отново към екрана. — О, това обяснява всичко. О, това е прекрасно! По мое време получавах съобщенията си по пощата и ставаше толкова бавно. Но сега, разбира се, интернет…

— По ваше време? — попитах. — Какво имате предвид? Как разбрахте, че съм Момиче на зодиака?

Тя извади изпод блузата си медальон. Беше миниатюрен зодиакален символ от сребро, окачен на верижка, подобен на моя.

— Защото бях такава. — Тя се усмихна широко и ни показа медальона си. — Това е Водоносецът. Аз съм зодия Водолей, така че това е моят символ. И аз бях Момиче на зодиака. О, това е прекрасно! Никога досега не бях срещала друго Момиче на зодиака. Знаех, че има и други, но не знаех къде са.

Кимнах.

— Но… как…?

Г-жа Хамилтън вдигна рамене.

— Явно съществува от векове…

— Зная, Жана д’Арк, Мария Кюри — казах аз.

— Да, и на мен ми казаха за тях. Само дето те са постигнали повече… от мен. Е? Кой е твоят покровител?

— Аз съм зодия Близнаци, така че е Херми, куриерът с мотоциклета. Херми от Хермес, или Меркурий. Той е внук на д-р Кронос.

Г-жа Хамилтън разклати учудено глава.

— Херми? Не. Не е възможно. Той караше пощата с колелото си, когато учех тук. Беше на около деветнайсет или двайсет и приличаше на гръцки бог. Всички бяхме луди по него, избивахме се за вниманието му и се опитвахме да го придумаме да ни повози на колелото си. За съжаление, на мен никога не ми се случи. Ех, кой знае колко е остарял. Все пак е по-голям е от мен.

— Не, не — каза Рут. — Той и сега изглежда на около двайсет. Чудя се дали е същият човек?

— Смятам, че е той — отвърнах. — Или същото същество. — Погледнах към г-жа Хамилтън. — Сигурно сте го виждали да се мотае нагоре-надолу с мотора си.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не съм. Но в крайна сметка, толкова хора минават покрай Чирън Хаус, без да спрат, сякаш сме невидими. Пък и както знаеш, там съм отскоро. Живеех в собствената си къща, докато… е, докато не стана ясно, че вече не можех да се справям.

— Ние мислим, че д-р Кронос може би е Сатурн. Не вярвам да е бил тук по ваше време — каза Рут.

Г-жа Хамилтън кимна.

— О, напротив, беше. Казвахме му Стария Кронос. Току-що говорих с него. Още от едно време си изглеждаше стар. Преди малко дори си мислех, че е от онези хора, които просто имат архаичен вид. Не знаех обаче, че е дядо на Херми. И идея си нямах! — Тя плесна с ръце. — Но това е толкова вълнуващо! Още едно Момиче на зодиака. Нищо чудно, че толкова неща са ти се случили. И идея си нямам какво ме прихвана, когато аз бях Момиче на зодиака, но се случи нещо, което промени целия ми живот, и няма как някога да го забравя. — После се разсмя. — А и те няма как някога да ме забравят!

— Защо? Какво стана? — попита Рут.

Г-жа Хамилтън се усмихна дяволито.

— Подпалих лабораторията. Нямах такова намерение. Разбира се, че не. Беше Ури. Той бе мой покровител. Ури като Уран. Той управлява зодия Водолей. Бях много срамежливо дете. Плахо като мишле. Той ми каза, че трябва да експериментирам. Едва по-късно осъзнах, че е имал предвид в живота, а не в химическата лаборатория.

Рут и аз зяпнахме.

— Да — продължи г-жа Хамилтън, — Уран предизвиква неочакваното. Един от символите му е мълнията. Това, което направих определено беше неочаквано. Смесих няколко химически елемента в своя изследователски порив, следвайки съвета на Ури, когато бум, тряс и край с лабораторията. За щастие никой не пострада, но мен ме изключиха и ме изпратиха да уча в Швейцария. Ури ми каза, че ще променя много неща и така и стана. Макар и не по начина, по който очаквах. Ето защо по-късно станах благодетелка на това училище. Исках да се реванширам за… ъ… експлозивното си присъствие тук.

Рут и аз се разсмяхме.

— Така че, Джема Уайтинг — продължи г-жа Хамилтън, — всичко, което мога да кажа, е — не се притеснявай. Отне ми известно време, но в крайна сметка оправих нещата. И все още го правя. Без помощта ми, това училище отдавна щеше да е затворено. Това е тайнството на живота — понякога от нещастията се раждат хубави неща. Ако не се чувствах задължена на това училище, никога нямаше да почувствам и потребността да му помогна да продължи да функционира.

— Значи Вие смятате, че вероятно ще ме изключат и евентуално по-късно, когато стана богата или известна, ще се върна, за да им дам малко пари.

Г-жа Хамилтън прихна да се смее.

— Не. Нищо подобно. Всеки от нас следва своя път. Не. Не мисля, че на теб ще ти отнеме толкова време, за да разбереш какво е твоето призвание.

Онова дяволито пламъче се появи отново в погледа й. Олеле!, помислих си. Тя е взривила лабораторията. Какво, за бога, си мисли, че ще направя!?