Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (16)

Шестнадесета глава
Гръм и мълнии

Тъпо, тъпо, тъпо, повтарях си аз отново и отново, докато вървях обратно към училище. Защо ми трябваше да слушам вътрешния си глас? Защо ми трябваше да слушам Херми? Заради него загазвам все повече и повече, още от първия ден. Ще ми се никога да не го бях срещала. И никога да не бях разбирала за този глупав сайт. Ще ми се да не бях Момиче на зодиака. А сега ще ме изключат.

Щом наближих училище, забелязах Рут на прозореца на столовата. Като ме видя, тя ми махна развълнувано и изчезна оттам. Миг по-късно се появи на вратата.

— Къде беше? — попита задъхано, като се приближих. — Търсихме те навсякъде. Няма да повярваш какво стана. Бързо, ела в новата пристройка отзад.

— Защо? Какво става? — попитах. — Някой да не е чул нещо за наказанието ми?

— Не, нищо такова — каза Рут, като ме поведе напред. — Ела на събирането на програмата „В помощ на нуждаещите се“. Скоро ще разбереш.

Когато приближихме сградата, чух викове. Предимно от г-жа Блейн.

Отворих вратата и направо не повярвах на очите си. Вътре беше същинска лудница. Като в зоологическа градина, в която всички животни бяха пощурели. А в центъра на всичко стоеше горката г-жа Блейн и изглеждаше така, сякаш се намираше в най-лошия си кошмар.

Роуз беше там с котката Борис, който отчаяно се опитваше да се измъкне по дървените щори на прозореца, увиснал на една лапа.

Имогена държеше здраво една от училищните кози, която беше започнала да дъвче купчина листи, оставени на учителското бюро.

Грейс беше заета с преследването на двойка кокошки. Те кудкудякаха истерично, опитвайки се да намерят изход. Едната от тях се изцвъка на крака на г-жа Блейн.

Алис Джейкъбс държеше клетка с мишките от изследователската лаборатория, а до нея беше Мари Уилкинсън с кутия, пълна с жаби, също оттам. Те вдигнаха одобрително палци и аплодираха шумно, когато ме видяха да се появявам на вратата.

Хана Морисън дойде забързана с малък аквариум в ръце.

— Донесох попови лъжички — каза. — Ъ, не правят кой знае какво, освен ако не им разлееш водата.

— Аз пък донесох въображаемия си домашен любимец — ухили се до ушите Лусиа Питърс. — Докато разбера за ставащото, не бе останало нищо за мен, така че трябваше да проявя изобретателност.

— Докато разбереш, че става какво? — попитах. Бях изумена. Какво, да му се не види, се случваше тук?

Рут стисна ръката ми.

— Революция! — възкликна тя. — Момичетата се надигнаха.

— Е, това е малко прекалено — казах. — Вярно, че не харесвахме доста от тях в началото, но не исках да се стига толкова далече.

— Момичета, момичета — извиси глас над врявата г-жа Блейн. — Запазете тишина!

Момичетата поутихнаха, но животните продължиха да крякат, мяукат или блеят.

— Така… — опита се да надвика лудницата г-жа Блейн. — Кой ще обясни тази необичайна проява на… на… безобразно поведение?

Рут се изхихика.

— Идеята беше на Таша — прошепна ми тя. — Каза, че трябва да направим нещо, за да ти помогнем.

— Някой ще ми каже ли какво става? — настоя г-жа Блейн.

Таша даде знак на Рут да обясни. Рут цялата се изчерви и пое дълбоко дъх.

— Ако наложите временно отстраняване от училище на Джема — каза тя, — трябва да накажете и нас със същото, защото и ние доведохме животни за програмата „Терапия с животни“, така че Джема не е единствената.

— Да — каза Таша, — ако Джема си тръгне, ние всички си тръгваме.

Аз останах с отворена уста. Както и г-жа Блейн. Както и козата, но поради друга причина. Не мисля, че й допадна вкусът на учебниците, и изглежда, й се гадеше.

Тъмна сянка се появи на вратата. Обърнах се и видях, че д-р Кронос бе застанал там, наблюдавайки случващото се. Имаше вид на буреносен облак.

— Ако накажат Джема, трябва да накажат и нас — повтори Рут, но този път само го прошепна.

— Всички вие — каза д-р Кронос след кратка пауза, — по стаите си. Веднага! И да не съм ви видял пред очите си, докато не решим какво да правим с вас.

О, Божичко!, помислих си, докато излизах заедно с останалите. Ако се разминах с изгонването, когато г-жа Комптън-Грим се оплака, сега, след това малко представление, то не ми мърдаше.

— Не съжалявам — каза по-късно Рут, докато седяхме на перваза на прозореца в стаята ни, зяпайки дърветата навън. — Ако трябва, пак бих го направила.

— Благодаря ти, Рут — казах аз, — но не искам да ти създавам неприятности за нещо, за което само аз съм виновна. Както и на останалите. Аз ще си понеса отговорността.

Рут се разсмя.

— Ама беше забавно, нали! Забеляза ли, че кокошката се изака на г-жа…?

— Божичко! Бързо, слез долу! — извиках, отскочих от перваза и дръпнах Рут със себе си.

— Какво? Какво? — попита тя, когато се озова на пода. — Какво видя?

— Кола — казах аз, застанах на колене и надникнах през прозореца.

Рут застана на колене зад мен.

— Каква кола? Кой?

Посочих надолу към двора, където в същия момент спря един стар Ролс Ройс. На задната седалка можех ясно да различа бялата униформа на старшата и силуета на някого, седнал до нея, някой с бяла коса. Рут се надигна още малко, а аз набързо я светнах за последното си ходене до Чирън Хаус.

— О, боже! — каза тя. — Сега вече загази.

Снижих се още.

— Не искам да ме забележат. Онова със старшата трябва да е г-жа Комптън-Грим. Ти какво виждаш?

— Едната определено е старшата — отвърна тя.

— Излиза от колата, заобикаля и отива от другата страна. Помага на някого да излезе… Някоя от старите дами е. Не мога да видя… — тя бързо се снижи. — Старшата погледна нагоре към прозорците.

— Няма начин това с нея да не е г-жа Комптън-Грим — въздъхнах. — Дошла е да настоява да ме отстранят. Така каза, че ще направи. И ако тя е благодетелката на училището — аз съм обречена.

Рут надникна.

— Не мога да видя — каза. — Отправят се към кабинета на д-р Кронос. Виждам единствено гърбовете им. О! Но… О, съжалявам, Джема!

Обърнах се и се проснах на килима.

— Гръм и мълнии — казах аз. — Свършено е с мен.