Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (10)

Десета глава
Чирън хаус

В неделя, когато половината училище се изнесе за репетиция, Рут и аз се приготвихме да тръгваме към Чирън Хаус за първото ни посещение по програмата „В помощ на нуждаещите се“. Слязохме по стълбите и се присъединихме към останалите доброволци, които чакаха във фоайето. Чувство на ревност ме прониза, когато видях другите момичета, въодушевени на път за репетицията на „Бъгси“.

— Така, искам от вас да се държите възможно най-възпитано — каза г-жа Блейн и ни поведе по училищната алея. — Бъдете изключително учтиви, защото една от дамите е един от най-големите благодетели за училището ни. Не бихме искали да я обидим, нали?

— Не, госпожо — отговорихме всички в хор.

— Никога досега не съм правила нещо такова — каза ми Рут — и не ми е много ясно какво се очаква от мен.

— Всичко ще е наред — отвърнах. — Все едно си при баба си — оставяш я да се наговори за младостта и болежките си. Нищо особено. Просто изслушвай търпеливо, кимай от време на време и най-вероятно няма да ти се налага да казваш каквото и да било. Можеше дори да си вземеш плейъра, едва ли ще се усетят. Чаткаш ли?

Рут ми се усмихна и вдигна палци, но когато Чирън Хаус се появи пред нас, вече не изглеждаше толкова уверена.

— Ей, тук е страхотно — прошепна Рут, когато влязохме в приемната и огледахме тежките драперии, дългите плюшени пътеки в кремаво и множеството цветя, които вероятно струваха почти колкото джобните ми за годината.

— Нали? — прошепнах й аз. — Изглежда като петзвезден хотел, че и по-добре. Не са жалени средства. Явно възрастните жени, които живеят тук, са доста богати.

— Е, нали и г-жа Блейн спомена, че една от тях е много важен благодетел за училището — каза Рут. — Дано само да не се падна при нея. Сигурна съм, че ще оплескам нещо.

В другия край на приемната г-жа Блейн говореше с една мрачна жена в безупречно бяла униформа и с оредяваща светлокестенява коса.

— Прилича на карикатура — казах, побутвайки Рут.

Съквартирантката ми погледна натам и едва сдържа смеха си.

Жената се обърна към нас и ни пусна ледена усмивка.

— Добре дошли, момичета! — каза тя. — Аз съм старшата икономка и моите дами ви очакват. Но преди да отидем при тях, държа да ви запозная с правилата. Първо — тя размаха кокалест пръст и присви очи, — никакво говорене на висок глас по какъвто и да било повод. Второ — още един пръст се размаха заплашително под носовете ни, — никакво тичане наоколо.

Хвърлих бърз поглед към Рут, но тя изглеждаше хипнотизирана от перфектно оформения, лакиран в червено маникюр на двата размахвани точно пред лицето й пръста. В този момент трети пръст разцепи въздуха.

— И трето — не излизайте от всекидневната. Никакво мотаене наоколо под никакъв претекст. Някакви въпроси?

Тя за какви ни мисли, за някакви дечурлига ли?, помислих си.

Смразяващата икономка ме прониза с поглед, сякаш прочете мисълта ми.

— Добре, подредете се в редица тогава — изрева тя и започна педантично да оглежда ръцете ни. — Хм! Изглеждат добре измити — каза, видимо разочарована.

След проверката ни поведе по дълъг коридор, осеян с портрети на супер сериозни жени.

— Дано не срещнем някоя от тях — прошепнах на Рут и тя прихна шумно. Старшата се обърна към нея и я попита дали е добре.

— Добре съм, само леко се задавих — отвърна Рут.

— Бъди по-внимателна. Не искам никой да безпокои моите дами — каза й старшата, повдигайки едната си вежда.

— Чувала съм за снежния човек Йети, за Ледената кралица, а ето я и Смразяващата икономка — прошепнах, разсмивайки отново Рут.

Старшата разтвори крилата на двойната остъклена врата пред нас и ние безмълвно преминахме през нея, за да се срещнем с възрастните дами.

Една от тях ми заприлича на жената, която срещнах за малко в козметичния салон „Пентаграм“. Махнах й и тя ми се усмихна. Имаше още осем жени, които се бяха отпуснали в огромни крепонени кресла, пръснати навсякъде из стаята. Заприличаха ми на стари парцалени кукли. Една от тях плетеше в ъгъла, някои четяха, но повечето просто се бяха вторачили в нищото. Божичко, изглеждат толкова отегчени!, помислих си. Приличат на зомбита в петзвезден затвор.

Старшата започна да ни разпределя.

— Ти иди при г-жа Хамилтън — каза на Рут, сочейки й жената от фризьорския салон. — Ето онази дама в ъгъла.

После дойде ред на Роза, Имогена и Грейс, след което наведе глава и погледна към мен.

— А ти — каза тя, гледайки ме така, сякаш бях безполезно мекотело, — име?

— Джема Уайтинг, госпожо.

— Не съм ти никаква госпожа, млада госпожице — ядоса се тя. — Наричай ме „старша“.

Едва си сдържах смеха, защото си я представих да казва: „Наричай ме «сър»!“.

— Така, госпожице Уайтинг, Вие отивате при г-жа Комптън-Грим — разпореди се тя, посочвайки с глава към дребна закръглена жена. Онази с плетките.

Сигурно има осемдесет и няколко, помислих си, докато оглеждах изтънялата й бяла коса, огромните й жабешки очи и тънките й червени устни.

— Здравейте! — поздравих я с усмивка, когато приближих. — Аз съм Джема — добавих и се огледах къде да седна.

Тя дори не ме погледна.

— Ъ… мога ли да Ви помогна с нещо?

— Да. Пръждосвай се оттук! — каза тя и изтрака гневно с куките си.

— Моля?! — попитах, защото не повярвах на ушите си.

— Чу ме много добре. Пръждосвай се оттук. Не искам никого около себе си, особено досадни разглезени дребосъци като теб.

Как реши, че съм досадна още преди да съм казала каквото и да било!, запитах се. И идея нямах какво да кажа или да направя оттук нататък. Огледах се наоколо, за да видя дали някой друг имаше подобни проблеми. Нищо такова. Всички, изглежда, се разбираха прекрасно. А г-жа Хамилтън и Рут дори се смееха.

— Ъ… — започнах отначало.

— Какво? Ама още ли си тук? — тросна ми се г-жа Комптън-Грим, вдигайки най-после очи. — Не виждаш ли, че съм заета.

— Ъ, да… аз дойдох… аз съм към…

— Езика ли си глътна? Не ви ли учат как да се изказвате във вашето училище? — изръмжа тя.

— Да. Искам да кажа…

— Защо, да му се не види, си се домъкнала да нарушаваш мира и спокойствието в този дом?

— Това е част от програмата „В помощ на нуждаещите се“ на училището ни. Посещаваме различни хора. Помагаме им. Такива работи.

— Защо? — попита тя, вторачвайки се в мен изпод големите си кръгли очила.

Добър въпрос!, помислих си. Май трябваше да приема ролята на погребален агент в „Бъгси“. Бих се чувствала сто пъти по-добре, отколкото тук.

Г-жа Блейн забеляза, че нещо се случваше при мен, и набързо дотича.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Не, не е — отговори г-жа Комптън-Грим. — Това ужасно дете тук ми лази по нервите. Моля Ви, отведете го!

Аз погледнах г-жа Блейн безпомощно.

— Но… но… — запънах се аз.

— Казах Ви, махнете я от очите ми! Веднага!

Виковете привлякоха вниманието на старшата. Тя погледна към нас и се намръщи.

— Хайде, Джема — обърна се към мен г-жа Блейн, — на г-жа Комптън-Грим явно не й е до посещения днес. Защо не се присъединиш към Рут и г-жа Хамилтън?

Буквално изхвърчах към другия край на стаята. Всичко оплесках!, помислих си. Като гледах как г-жа Блейн се въртеше около г-жа Комптън-Грим и й се извиняваше, бях готова да се обзаложа, че тя бе благодетелката на училището.

Г-жа Хамилтън ми се усмихна. Тя измъкна една от възглавничките, иззад себе си и я метна на пода.

— Скачай отгоре — каза тя. — Съжалявам, че нямаме достатъчно кресла тук, но ти си млада, не ти е проблем да седиш на килима.

Аз доволно се разположих край нея, близо до Рут. Тогава тя се наведе към ухото ми.

— Не й се връзвай на тази стара драка — прошепна.

— Каза, че съм била досадна — започнах аз, — а едва си бях отворила устата.

— Глупава стара крава — каза г-жа Хамилтън, посягайки към златна кутийка, намираща се до креслото й. — Това, че е по-възрастна, не я прави по-мъдра. Ето, деца, вземете си бонбони. Някои неща никога не се променят. Както при вас в училище има невъзпитани момичета, така има и при нас. Добрите, лошите и грозните са навсякъде.

— На мен ли го казвате! — въздъхнах и си взех от белгийските бонбони с карамелов пълнеж.

Оказа се страшно забавна. Разказа ни за всички „наематели“, както тя ги наричаше. За това как една от тях имала навика да си оставя през нощта ченето в хладилника, за да е изстудено, когато си го поставя сутрин. Друга пък ходела насън и все трябвало да я спасяват от розовите храсти в градината. А една вечер тръгнала към рибарника. Трета, милата, смятала старшата за дъщеря си и непрекъснато я питала дали не е яла нещо развалено, тъй като все изглеждала мрачна. Освен това наричала старшата Бети. Това, разбира се, никак не се нравело на старшата, защото името й било Марджъри.

След половин час забавни истории, г-жа Хамилтън каза:

— Сега е ваш ред. Разкажете ми за училище.

Направо я засипахме с истории за чалнати учители, гадната училищна храна, както и за особеностите на някои съученички. Дори й разказах за Сара и нейните приятелки и колко подли могат да бъдат. А също и как няколко пъти им се противопоставих. На г-жа Хамилтън всичко много й хареса и се заливаше шумно от смях толкова често, че старшата дойде да провери дали бе добре. Когато стана време да си тръгваме, имах чувството, че бяхме стари приятелки.

— Елате отново — каза тя, стискайки ръката ми, когато станах да си ходя. — Беше ми много приятно днес. Радвам се, че се запознах с теб и Рут. Тук съм едва от миналата седмица, а вече съм отегчена до смърт. Обожавам да се забавлявам, но за съжаление приятелите, които ми останаха, са далеч. — След което смигна и каза: — Е, предполагам, проблемът е, че тук е пълно с възрастни хора.

— С изключение на теб — казах аз и също намигнах.

— Има ли нещо, което би искала да ти донесем следващия път? — попита Рут.

— О, всичко, което би оживило това място. Сигурна съм, че ще измислите нещо. Не сме умрели още, но понякога се държат с нас така, все едно сме вече мъртъвци.