Клайв Къслър
Златото на инките (52)

50

За Сандекър дръзкият план да се влезе през задната врата на Серо ел Капироте в отчаян опит да се спаси Лорън Смит и Руди Гън не бе нищо друго, освен чисто самоубийство. Той знаеше причините поради които Пит рискуваше живота си. Да спаси любимата си и приятеля си от смъртта, да разчисти сметките си с двама убийци и да спаси едно чудно съкровище от ръцете на крадците. Това биха били основанията за оправдание на повечето хора. Но не и на Пит. Неговата мотивация бе много по-дълбока. Да предизвика неизвестното, да се надсмее над дявола и да дръзне да се изправи срещу съдбата — това бяха неговите стимуланти.

Що се отнасяше до Джордино, приятелят на Пит от детството, Сандекър и за миг не се съмняваше, че якият и набит италианец щеше да последва Пит и в море от стопена лава.

Ако искаше, Сандекър можеше да ги спре. Но той не бе създал това, което се смяташе от мнозина за най-добрата, най-продуктивната и най-рентабилната държавна агенция, без сам да поеме част от нейните рисковани начинания. Склонността му да не върви в крак с официален Вашингтон го бе превърнала в обект на уважение, както и на завист. Другите директори на национални агенции никога не биха дръзнали да поемат ръководството на някой опасен проект, който би могъл да им навлече критика от страна на Конгреса и да ги принуди да си подадат оставката чрез заповед на президента. Единственото, за което Сандекър съжаляваше, бе, че не можеше лично да поведе групата в това приключение.

Той спря за малко, за да си почине, след като бе пренесъл товар с водолазно оборудване от стария шевролет надолу по тръбовидния тунел и погледна към Питър Дънкан, който бе седнал край кладенеца и налагаше една прозрачна топографска карта върху хидрографска схема на известните подземни потоци.

Двете карти бяха уголемени в един и същ мащаб, което даваше възможност на Дънкан да проследи приблизителния курс на подземната река. Около него останалите от групата подреждаха водолазните апарати и оборудването за плаване.

— По права линия — каза Дънкан, без да се обръща конкретно към някого — разстоянието между Кладенеца на Сатаната и Серо ел Капироте излиза някъде около тридесет километра.

Сандекър погледна надолу към водата в отвесната шахта.

— Що за каприз на природата е този речен канал?

— Преди около шестдесет милиона години — отговори Дънкан — е имало разместване на земните пластове, което довело до образуването на разлом във варовика. През този разлом започнала да се процежда вода, която издълбала серия от свързани една към друга пещери.

Адмиралът се обърна към Пит.

— За колко време смяташ, че ще стигнеш дотам?

— Като се носим по течение със скорост девет възела — каза Пит, — трябва да стигнем до пещерата за три часа.

Дънкан изглеждаше изпълнен със съмнение.

— Никога не съм виждал река, която да не прави завои. Ако бях на твое място, бих добавил още два часа към изчисленото от мен време на пристигане.

— „Подскачащият мях“ ще ги навакса — каза уверено Джордино, докато си сваляше дрехите.

— Само ако имате свободен път за плаване пред себе си. Вие влизате в неизвестното. Никой не може да предположи какви трудности биха могли да ви се изпречат по пътя. Подводни участъци с дължина десет километра и повече, водопади с височина на десететажно здание или непреодолими бързеи между скали. Състезателите по кану-каяк имат поговорка, която казва, че дори и един-единствен водовъртеж в реката — и ти си вече в средата му.

— Нещо друго? — ухили се Джордино, когото мрачната прогноза на Дънкан не успя ни най-малко да смути. — Може би вампири или лакоми чудовища с шест реда зъби на баракуда, които ни причакват в тъмното, за да обядват с нас?

— Опитвам се само да ви подготвя за неочакваното — каза Дънкан. — Най-добрата теория, която мога да ви предложа и която може да ви даде известно чувство за сигурност, е, че основната част на речната система тече през разлом в земните пластове. Ако се окажа прав, тогава каналът ще има завои и извивки, но ще следва горе-долу едно ниво на дълбочина.

Пит го потупа по рамото.

— Разбираме това и сме ти благодарни. Но на този етап всичкото, което Джордино и аз можем да направим, е да се надяваме за най-доброто, да очакваме най-лошото и да сме готови за всичко по средата.

— Когато изплувахте от страничния приток в реката — Сандекър попита Дънкан, — там имаше ли въздушен джоб?

— Да, скалният таван се издигаше на цели десет метра над повърхността на реката.

— Докъде се простираше той?

— Тъй като драгоценният ни живот се крепеше единствено на осигурителното ни въже в бурния поток, ние успяхме да хвърлим само един бърз поглед. Аз бързо обходих с лъча на фенерчето си празното пространство, но не успях да видя края на галерията.

— При късмет те ще имат въздушен тунел през цялото си пътуване.

— При много късмет — каза скептично Дънкан, все още забол поглед в поставените една върху друга карти. — В сравнение с другите подземни реки тази тук е огромна. Дори да вземем само дължината й, тя трябва да е най-дългата неизследвана подземна река през поле от карст.

Джордино, който връзваше на едната си ръка малко табло, съдържащо манометри, компас и дълбокомер, преустанови за малко заниманието си.

— Какво имаш предвид под карст?

— Карст е термин за варовиков пояс, прорязан от системи от потоци, тунели и пещери.

— Човек може само да се чуди колко ли още неизвестни реки текат под земята — каза Пит.

— Историята за Лий Хънт и неговия речен каньон със злато, постоянен обект на шеги от страна на хидролозите от щата Калифорния и Невада, сега вече изглежда много по-правдоподобна — призна Дънкан. — Гарантирам, че това, което открихте тук, ще накара скептиците да променят мнението си.

— Може би ще мога да дам своя принос за каузата — каза Пит, като вдигна един малък водонепроницаем компютър, преди да го завърже на ръката си. — Ще се опитам да програмирам една карта, която ще попълвам с данни за течението на реката, докато плаваме надолу.

— Ще бъда благодарен за всички научни данни, които можеш да донесеш оттам — с признателност отвърна Дънкан. — Откриването на златно съкровище под Серо ел Капироте може да разпали въображението, но в действителност то е от второстепенно значение в сравнение с откриването на воден източник, който може да превърне милиони акри пустиня в продуктивна земя за земеделие и скотовъдство.

— Златото би могло да бъде използвано за финансиране на помпените системи и тръбопроводите за един такъв проект — каза Пит.

— Да, това е наистина една мечта, която заслужава внимание — добави Сандекър.

Джордино вдигна с ръка един фотоапарат за подводно снимане.

— Ще ти донеса няколко снимки.

— Благодаря — каза с признателност Дънкан. — Бих искал да помоля и за още една услуга.

Пит се усмихна.

— Кажи я.

Той подаде на Пит едно пластмасово пакетче с формата на баскетболна топка, но с два пъти по-малък размер.

— Багрилен индикатор, наречен „Флуоресцеин Йелоу“ с оптически блясъкообразувател^[1]. Ще те поканя на най-добрата мексиканска вечеря в Югозапада, ако го хвърлиш в реката, когато стигнеш до пещерата със съкровището. Това е всичко. Докато се носи надолу по реката, контейнерът автоматично ще изпуска багрило на равни интервали.

— Искаш да маркираш мястото, където реката се влива в Залива.

Дънкан кимна.

— Това ще ни даде важна хидроложка връзка.

Той възнамеряваше да попита Пит и Джордино дали можеха да вземат и проби от водата, но след като поразмисли малко, се отказа. Той и без това вече ги бе натоварил с толкова много задачи. Ако те успееха да се спуснат по течението на реката и стигнат до кухата сърцевина на Серо ел Капироте, тогава на базата на данните, набавени от Пит и Джордино, той и неговите колеги учени можеха да организират следващи научни експедиции.

През следващите десет минути Пит и Джордино приготвиха водолазните си апарати и прегледаха плановете за пътуването си. Те се бяха гмуркали заедно безброй пъти при стотици различни атмосферни и подводни условия, но никога преди не бяха се спускали на такава дълбочина в земните недра. Подобно на лекари, които обсъждат сложна мозъчна операция, те не оставиха нито една подробност на случайността. От това зависеше самото им оцеляване.

Съгласуваха помежду си сигналите за връзка, начините за дишане от една бутилка в случай на загуба на въздух, действията при напомпване и изпускане на въздуха от „Подскачащия мях“, кой с кое оборудване щеше да работи — всичките процедури бяха разгледани и взаимно съгласувани.

— Виждам, че не носите сухи водолазни костюми под въздушно налягане — отбеляза Сандекър, докато Пит обличаше един мокър водолазен костюм.

— Температурата на водата е с няколко градуса по-хладна от нормалното, но е достатъчно топла, за да се притесняваме от хипотермия. Един мокър костюм ни дава по-голяма свобода на движенията, отколкото един сух, който се нагнетява с въздух от бутилки. Това ще се окаже от жизнена необходимост, ако се озовем във водата, борейки се да изправим „Подскачащия мях“, след като е бил обърнат с дъното нагоре от бесните бързеи.

Вместо стандартното положение върху гърба, Пит закрепи с ремъци бутилките с въздух към бедрата си, за да може по-лесно да преминава през тесни участъци. Около себе си той бе омотал също така и регулатори за дишане, маркучи за въздух, които водеха към колектори с двойни клапани, както и манометри и една малка резервна бутилка, пълна с чист кислород за декомпресия. След това идваха коланите с тежести и плавателните компенсатори.

— Без смесен газ? — попита Сандекър.

— Ще дишаме въздух — отвърна Пит, докато проверяваше регулаторите си.

— Ами опасността от азотна наркоза?

— Щом веднъж излезем от дъното на кладенеца и долната част на притока, откъдето той започва да се изкачва нагоре към реката, ще бягаме като чумави от всякакви по-нататъшни гмуркания на голяма дълбочина.

— Просто гледайте да сте доста над прага — предупреди го Сандекър — и не се спускайте под тридесет метра. А след като заплавате по реката, отваряйте си широко очите за подводни камъни.

Това бяха думите, които адмиралът каза. Това, което той не каза, бе: „Ако нещо се обърка и вие имате нужда от незабавна помощ, считайте, че все едно сте на третия пръстен на Сатурн“. С други думи, отникъде не можеше да дойде спасение или евакуиране.

За последен път Пит и Джордино си провериха един на друг водолазните апарати край езерцето и изпробваха катарамите и закопчалките за бързото им освобождаване, които осигуряваха бързо сваляне на апаратите при опасни ситуации. Вместо водолазни качулки те поставиха на главите си каски на строителни работници, към които отпред бяха прикрепени по две херметични миньорски лампи. След това те застанаха на ръба на кладенеца и се плъзнаха във водата.

Сандекър и Дънкан вдигнаха един дълъг, херметично запечатан алуминиев контейнер и с усилие потопиха единия му край в кладенеца. Контейнерът, широк един метър и дълъг четири, бе съчленен в средата с цел по-лесно маневриране в тесни участъци. Тежък и трудно подвижен на сушата от оловните тежести, необходими за осигуряването на нулевата му подемна сила, контейнерът лесно можеше да се движи от водолаз под водата.

Джордино захапа мундщука си, нагласи маската си и хвана ръкохватката в предния край на контейнера. Той махна за последен път, докато бавно потъваше заедно с контейнера под повърхността на водата. Пит вдигна очи от водата и се ръкува с Дънкан.

— Каквото и да правиш — предупреди го Дънкан, — внимавай течението да не те отнесе отвъд пещерата със съкровището. От тази точка до мястото, където реката се появява в залива, трябва да има повече от сто и двадесет километра.

— Не се безпокой, няма да прекараме долу повече, отколкото е необходимо.

— Нека господ да се гмурне с теб — каза Дънкан.

— Цялата небесна компания ще бъде сърдечно приета — каза искрено Пит. След това той сграбчи ръката на Сандекър. — Пази една текила с лед за мен, адмирале.

— Така ми се искаше да има друг път към вътрешността на планината.

Пит поклати глава.

— Това може да бъде сторено само чрез гмуркане и плаване по подземната река.

— Върни обратно Лорън и Руди — отвърна Сандекър, като се мъчеше да овладее надигналите се в него чувства.

— Скоро ще ги видиш — обеща Пит.

В следващия миг той се потопи и изчезна.