Клайв Къслър
Златото на инките (41)

39

Те поеха курс с „Алхамбра“ на север, преминаха покрай Пунта Сан Фелипе и хвърлиха котва, когато веслените колела започнаха да оставят следи от червеникава тиня във водната диря след кораба. Няколко километра пред тях на хоризонта, широко и плитко, зееше устието на река Колорадо. От двете страни на тъмните, поели сол от залива води на реката, се простираха пустите, напълно лишени от растителност, блатисти низини. Малко планети във вселената можеха да изглеждат толкова нещастни и мъртви.

Пит бе втренчил поглед в суровия пейзаж през предното стъкло на хеликоптера, докато ръцете му нагласяваха предпазните колани. Шанън бе настанена на седалката на втория пилот със здраво стегнати ремъци, докато Джордино и Роджърс седнаха отзад в пътническата част на кабината. Пит махна на Гън, който вдигна два пръста в знака на победата и на Лорън, която на свой ред му изпрати въздушна целувка.

Ръцете му затанцуваха по лостовете за задаване ъгъл на лопатките, витлата се завъртяха, набирайки обороти, и след малко целият фюзелаж започна да вибрира. „Алхамбра“ започна да се отдалечава и той плъзна хеликоптера косо над водата подобно на лист, носен от вятъра. След като се отдалечи на безопасно разстояние от ферибота, той леко бутна напред лоста за увеличаване на подемния ъгъл на въртящите се лопатки и летателният апарат започна да се изкачва диагонално в северна посока. На 500 метра височина (1640 фута) Пит нагласи лостовете за управление и пое хоризонтален курс.

Той летя в продължение на десет минути над сивите води на горната част на залива, преди да пресече бреговата ивица и да се озове над мочурищата на Лагуна Салада. Огромната част от низината бе наводнена от падналите наскоро дъждове и мъртвите клони на мескитите се издигаха над пропитата със сол вода подобно на ръце на скелети, протегнати нагоре в търсене на спасение.

Гигантското блато скоро остана назад и Пит направи вираж с хеликоптера над пясъчните дюни, които се простираха от планините до ръба на Лагуна Салада. Сега повърхността под хеликоптера заприлича на лунен пейзаж в избелели кафяви тонове. Неравният скалист терен изглеждаше страховит. Красив за окото, но смъртоносен за тялото, което трудно би оцеляло долу под изгарящия блясък на слънцето.

— Има асфалтов път — съобщи Шанън, сочейки надолу.

— Магистрала номер пет — каза Пит. — Тя върви от Сан Фелипе до Мексикали.

— Това част от пустинята Колорадо ли е? — попита Роджърс.

— Пустинята на север от границата е наречена така заради река Колорадо. Всъщност всичко това е част от пустинята Сонора.

— Доста негостоприемна страна. Не бих желал да вървя през нея.

— Тези, които не обичат пустинята, умират в нея — каза замислено Пит. — Онези, които я почитат, намират, че тя е непреодолимо привлекателна като място за живеене.

— Долу наистина ли живеят хора? — попита Шанън с изненада.

— Главно индианци — отвърна Пит. — Пустинята Сонора е може би най-красивата от всички пустини на света, въпреки че гражданите на централно Мексико я смятат за техните Озарки^[1].

Джордино се показа навън през един страничен прозорец, за да получи по-добър изглед и се взря в далечината през своя верен бинокъл. Той потупа Пит по рамото.

— Твоето страхотно местенце се появи вляво.

Пит кимна, въведе незначителна промяна в курса и се взря в самотната планина, която се издигаше от повърхността на пустинята точно пред тях. Името й, Серо ел Капироте, бе подходящо избрано. Въпреки че не бе напълно конична по форма, тя леко наподобяваше островърхата шапка, слагана за наказание на главите на ленивите ученици, като върха й тук бе леко сплескан.

— Струва ми се, че най-отгоре, на върха й, мога да различа скулптура, наподобяваща животно — отбеляза Джордино.

— Ще се снижа и ще направя кръг над нея — отвърна му Пит.

Той намали скоростта и направи завой към върха на планината. Приближи се и започна да кръжи предпазливо, като следеше за внезапни низходящи течения. След това доближи хеликоптера до гротескното каменно изображение и застана почти лице в лице с него. Със зяпнала уста, то сякаш ги гледаше с войнственото изражение на гладно куче, охраняващо складове за отпадно желязо.

— Насам, насам, народе — започна да вика Пит, сякаш бе викач на някой панаир, който иска да привлече повече посетители на представлението, — ела насам и виж смразяващия демон на подземния свят, който размесва карти с носа си и ги раздава с пръстите на краката си.

— Той съществува — извика Шанън, почервеняла от вълнение, както и всички останали. — Той наистина съществува.

— Прилича на похабена от времето готическа скулптура на водолей — каза Джордино, като успешно овладя емоциите си.

— Трябва да кацнеш — нареди му Роджърс. — Трябва да го погледнем по-отблизо.

— Има твърде много високи скали около скулптурата — каза Пит. — Ще трябва да намеря някое равно място, където да се приземя.

— Има една малка площадка без камъни на около четиридесет метра отвъд демона — каза Джордино, като посочи през предното стъкло над рамото на Пит.

Пит кимна и направи вираж около извисяващата се в небето скална скулптура, за да може да се приближи, следвайки вятъра, който духаше през планината от запад. Той намали скорост и дръпна назад лоста за ъгъла на лопатките. Тюркоазният хеликоптер увисна за момент във въздуха, след което кацна на единственото открито пространство върху каменния връх на Серо ел Капироте.

Пръв слезе Джордино, носейки укрепителни въжета, които завърза за хеликоптера и уви около близките големи камъни. Когато привърши тази операция, той отиде пред кабината на хеликоптера и прекара хоризонтално длан през гърлото си. Пит изключи двигателя. Въртящите се витла забавиха обороти и спряха.

Роджърс скочи долу и предложи ръка на Шанън. Едва стъпила на земята, тя се втурна през неравния терен към каменното изображение. Последен от хеликоптера слезе Пит, но не последва останалите. Той небрежно вдигна бинокъла си и започна да разглежда небето в посоката, от която долиташе едва доловим шум на самолетен двигател. Самолетът представляваше само една малка сребърна точица на фона на синия небосвод. В стремежа си да остане незабелязан пилотът поддържаше височина от 2000 метра (6500 фута). Но Пит не можеше да бъде заблуден. Интуицията му подсказваше, че някой бе започнал да ги следи от момента, в който те бяха излетели от „Алхамбра“. Това, че сега бе съзрял врага, само потвърди подозренията му.

Преди да се присъедини към останалите, които вече се бяха събрали около каменния звяр, той пристъпи за момент до ръба на скалистата планина и погледна надолу. Изпита облекчение, че не му се бе наложило да изкачва върха оттам. Откритата панорама на пустинята бе изумителна. Октомврийското слънце обагряше скалите и пясъка в ярки цветове, които през горещото лято се превръщаха в безизразно сиви. На юг проблясваха водите на Залива, а планинските вериги от двете страни на мочурливата низина на Лагуна Салада се издигаха величествено, обгърнати от лека мараня.

Вътре в себе си той почувства удовлетворение. Предположението му се бе оказало вярно. Древните наистина бяха избрали внушително място, където да скрият съкровището си.

Когато той най-сетне се приближи до огромното каменно животно, Шанън извършваше подробни измервания на тялото на ягуара, докато Роджърс непрекъснато щракаше с фотоапарата си и сменяше лента след лента. Джордино внимателно изследваше пиедестала за следи от входа към тунела, който водеше надолу във вътрешността на планината.

— Породата му от очаквания вид ли е? — попита Пит.

— Определено има чачапойско влияние — каза Шанън, с пламнало от възбуда лице. — Изключителен образец на тяхното изкуство. — Тя отстъпи назад, сякаш се любуваше на картина, окачена в някоя галерия. — Виж как мотивите върху люспите са повтарят с най-малки подробности. Те напълно съвпадат с онези върху скулптурите на животните в Пуебло де лос Муертос.

— Техниката е същата?

— Почти еднаква.

— Тогава може би същият скулптор е издялал и тази тук.

— Възможно е. — Шанън вдигна ръка, доколкото позволяваше ръстът й, и погали долната част на покритата с люспи змийска шия. — Не е било необичайно за инките да наемат чачапойски скулптори.

— Древните трябва да са имали странно чувство за хумор, за да създадат бог, чийто външен вид би могъл да накара млякото да се пресече.

— Легендата е неясна, но твърди, че един кондор снесъл яйце, което било глътнато и повърнато след това от ягуар. От изхвърленото обратно яйце се излюпила змия и се плъзнала вътре в морето, където била покрита с люспи като риба. В останалата част от този мит се разказва, че тъй като животното било толкова грозно и отбягвано от другите богове, които водели цветущ живот под слънцето, то живеело под земята, където накрая станало пазител на света на мъртвите.

— Оригиналът на приказката за грозното патенце.

— Отвратителен е — каза сериозно Шанън, — но въпреки това не мога да скрия дълбоката тъга, която изпитвам към него. Не знам дали мога правилно да го обясня, но скалата като че ли има свой собствен живот.

— Разбирам. Аз също усещам нещо повече от една студена скала. — Пит се загледа надолу в едно от крилата, което се бе откъснало от тялото и се бе счупило на няколко парчета. — Бедният той. Изглежда доста трудни времена е преживял.

Шанън кимна тъжно към каменната скулптура и белезите от куршуми по него.

— Жалкото е, че местните археолози никога не са разпознали истинската същност на този звяр — това, че той представлява забележително произведение на изкуството на две култури, които са процъфтявали на хиляди километри оттук…

Пит я прекъсна, като внезапно вдигна ръка за мълчание.

— Чу ли нещо? Някакъв странен звук, сякаш някой плаче?

Тя наостри слух и се заслуша, след което поклати глава.

— Чувам само затвора и механизма за автоматично пренавиване на фотоапарата на Майлс.

Тайнственият звук, който се бе счул на Пит, изчезна. Той се усмихна.

— Сигурно е от вятъра.

— Или от онези, които Демонио дел Муертос пази.

— Смятах, че той им е гарантирал да почиват във вечен покой.

Шанън се усмихна.

— Ние знаем много малко за религиозните обреди на инките и чачапойците. Нашият каменен приятел тук може да не е бил толкова милосърден, за какъвто го смятаме.

Пит остави Шанън и Майлс да работят и се приближи към Джордино, който почукваше с миньорска кирка по скалата около пиедестала на звяра.

— Виждаш ли някакви следи от тунел? — попита Пит.

— Не, освен ако древните не са открили метод за стопяване на скали — отвърна Джордино. — Този голям водолей е издялан от огромна плоча масивен гранит, който образува сърцето на планината. Не мога да намеря никаква издайническа пукнатина около основата на статуята. Ако има проход, то той трябва да е някъде другаде в планината.

Пит наклони глава, слушайки.

— Ето го отново.

— Имаш предвид онзи вой на таласъм?

— Ти чу ли го? — попита изненадан Пит.

— Сметнах, че е просто вятърът, който свири през скалите.

— Няма дори и полъх на вятър.

През лицето на Джордино премина странно изражение. Той навлажни с езика си единия показалец и опита въздуха.

— Прав си. Пълно мъртвило е.

— Звукът не е постоянен — каза Пит. — Чувам го само на интервали.

— Този и аз го чух. Звучи като лека въздишка и трае около десет секунди, след което изчезва за близо минута.

Пит кимна, щастлив.

— Възможно ли е в момента да чуваме някакъв звук от отдушник на пещера?

— Да видим дали можем да го открием — предложи нетърпеливо Джордино.

— По-добре ще бъде да изчакаме той да дойде до нас. — Пит намери един камък, който изглеждаше като излят за седалището му и се настани удобно върху него. Той бавно почисти едно петънце от едното стъкло на слънчевите си очила, избърса челото си с цветната носна кърпичка, която висеше от джоба му, сви ръце на фуния до ушите си и започна да върти глава като радарна антена.

Като часовник, странният вой се появяваше и изчезваше. Пит изчака, докато го чу три пъти последователно. След това махна на Джордино да тръгне по северната страна на върха. Отговор не бе нужен, нямаше и размяна на думи. Те бяха близки приятели още от деца и бяха поддържали близки отношения през годините, прекарани заедно във военновъздушните сили. Когато преди дванадесет години Пит постъпи в НЮМА по молба на адмирал Сандекър, Джордино го последва. С течение на времето те се бяха научили да общуват помежду си без ненужни разговори.

Джордино се спусна на около 20 метра (65 фута) надолу по един стръмен склон, след което спря. Той застана неподвижно и се заслуша, докато очакваше следващия знак от Пит. При него печалният вой се чуваше по-силно, отколкото при Пит. Но той знаеше, че звукът отекваше от скалите и се изкривяваше. Затова не се поколеба, когато Пит му направи знак да се отдалечи от мястото, където звукът бе най-силен, и му посочи едно място, където склонът на планината внезапно пропадаше надолу в един тесен улей с дълбочина 10 метра (33 фута).

Докато Джордино лежеше по корем и разсъждаваше как да се спусне в дъното на улея, Пит се приближи, сви се до него и протегна ръка с дланта надолу.

Воят се чу отново и Пит кимна, усмихвайки се със затворена уста.

— Чувствам течение. Нещо вътре дълбоко в планината кара въздуха да излиза от някакъв отдушник.

— Ще взема въже и фенерче от хеликоптера — каза Джордино, като скочи на крака и се понесе в тръст към летателния апарат. След две минути той се върна с Шанън и Майлс.

Очите й искряха от очакване.

— Ал казва, че си намерил път към вътрешността на планината.

Пит кимна.

— Ще узнаем това след малко.

Джордино върза единия край на найлоновото въже, което бе донесъл, около една голяма скала.

— Кой ще има честта?

— Ще хвърляме ези-тура — каза Пит.

— Ези.

Пит подхвърли една четвъртдоларова монета и наблюдаваше как тя с дрънчене се търколи до една малка плоска повърхност между два масивни камъка и спря.

— Тура, ти губиш.

Джордино сви рамене, без да се оплаква, направи една примка, надяна я на Пит и го стегна под раменете.

— Не си прави труда да ме впечатляваш с алпинистка техника. Аз ще те спусна и аз ще те изтегля.

Пит прие факта, че силата на приятеля му бе по-голяма от неговата. Тялото на Джордино може и да изглеждаше ниско, но раменете му бяха широки като тези на всеки мъж, а мускулестите му ръце бяха досущ като на професионален борец. Всеки, който се опитваше да хвърли Джордино, включително каратисти с черен колан, изпитваха усещането, че са хванати от зъбните колела на някаква машина, от които спасение нямаше.

— Внимавай да не претриеш въжето — предупреди го Пит.

— А ти внимавай да не счупиш някой крак, защото ще те оставя на водолея — каза Джордино, като подаваше фенерчето на Пит. След това той започна бавно да отпуска въжето, като спускаше Пит между стените на тесния улей.

Когато краката на Пит докоснаха дъното, той погледна нагоре.

— Окей, долу съм.

— Какво виждаш?

— Малък процеп в скалата, колкото да пропълзи човек. Влизам вътре.

— Не сваляй въжето. Може да има отвесен участък непосредствено след входа.

Пит легна върху стомаха си и започна да пълзи, извивайки тяло през тясната пукнатина. Труднопроходимият участък продължи 3 метра (10 фута), след което входът се разшири дотолкова, че Пит успя да се изправи. Той запали фенерчето и започна да опипва с лъча му стените. Светлината му показа, че се намира в началото на един проход, който изглежда водеше надолу към вътрешността на планината. Подът бе гладък, като на всеки няколко крачки имаше стъпала, изсечени в скалата.

Край него премина полъх влажен въздух като пара от дъха на великан. Той прокара пръсти по стените на скалата. Те се намокриха от влажната повърхност. Воден от любопитство, Пит тръгна надолу по прохода, докато найлоновото въже не се изопна и му попречи да продължи по-нататък. Той насочи светлината напред в тъмнината. Изведнъж почувства как ледената ръка на страха го сграбчва за врата, когато пред него светнаха чифт очи.

Там, на пиедестал от черна скала, издялан очевидно от същите ръце, сътворили демона на планинския връх над тях, със свиреп поглед, отправен към входа на прохода, стоеше още един, по-малък Демонио дел Муертос. Този бе инкрустиран с тюркоазни камъни и имаше зъби от бял полиран кварц и червени скъпоценни камъни за очи.

Пит сериозно се размисли дали да не хвърли въжето и да види какво има по-нататък, но почувства, че няма да бъде честно спрямо другите. Всички трябваше да бъдат вътре в пещерата, за да открият заедно съкровището. Неохотно той се върна до процепа в стената, провря се през него и излезе отново на дневна светлина.

Когато Джордино му помогна да се прехвърли през ръба на улея, Шанън и Роджърс го чакаха с мълчалива надежда в очите.

— Какво видя? — изстреля бързо Шанън, неспособна да сдържи вълнението си. — Кажи ни какво откри!

Пит я погледна за миг с безизразно изражение на лицето, след което се ухили ликуващо:

— Входът към пещерата се пази от още един демон, но иначе пътят изглежда чист.

Всички нададоха вик на въодушевление. Шанън и Роджърс се прегърнаха и целунаха. Джордино тупна така яко Пит по гърба, че кътниците му затракаха. Силно любопитство ги обзе, когато те надзърнаха през ръба на улея и отправиха поглед към малкия отвор, който водеше навътре в планината. Никой от тях не виждаше черен тунел, който да води надолу. Погледът им минаваше през скалата, сякаш тя бе прозрачна, и всички виждаха златното съкровище дълбоко долу, в недрата на планината.

Поне така им се струваше, че го виждат. Но не и на Пит. Очите му претърсваха небето. Дали от предчувствие, интуиция, или може би просто суеверие, той бе получил внезапно видение как хидропланът, който ги бе проследил до демона, се бе впуснал да атакува „Алхамбра“. За момент той го виждаше така ясно, сякаш гледаше телевизия. Гледката определено не бе приятна.

Шанън забеляза мълчанието и замисленото изражение на Пит.

— Какво има? Изглеждаш така, сякаш току-що си загубил най-добрата си приятелка.

— Възможно е — каза мрачно Пит. — Твърде е възможно.