Клайв Къслър
Златото на инките (32)

30

Гаскил лежеше проснат върху леглото до малката масичка, на която имаше чаша студено кафе и наполовина изяден сандвич с наденица. Одеялото, което топлеше огромното му туловище, бе осеяно с написани на пишеща машина страници. Той вдигна чашката и сръбна от кафето, преди да продължи да чете следващата страница от ръкописа, който бе с дължината на цяла книга. Заглавието му бе „Крадецът, когото никога не заловиха“. Това бе документален разказ за издирването на Призрака, написан от един пенсиониран инспектор от Скотланд Ярд на име Нейтън Пемброук. Инспекторът бе прекарал почти пет десетилетия в ровене из международните полицейски архиви, като в своето неуморно издирване бе преследвал докрай всяка една следа, независимо от това колко малка бе тя.

Дочул за интереса на Гаскил към неуловимия крадец на предмети на изкуството от двадесетте и тридесетте години на двадесети век, Пемброук му изпрати пожълтелите, с прегънати краища страници на ръкописа, който той така усърдно бе съставял и който бе отхвърлян от повече от тридесет редактора в продължение на също толкова години. Гаскил просто не можеше да откъсне очи от него. Той бе изцяло погълнат от професионалната работа по разследването, извършена от Пемброук, който сега наближаваше деветдесетте. Англичанинът бе ръководил разследването по последното известно престъпление на Призрака, извършено в Лондон през 1939 година. Откраднатите произведения на изкуството бяха една картина на Джошуа Рейнолдс, две на Констабъл и три на Търнър. Подобно на останалите брилянтно извършени кражби от Призрака, случаят не бе никога решен и нито една от картините не бе намерена. Пемброук, който упорито настояваше, че няма такова нещо като перфектно извършено престъпление, бе завладян от манията да открие самоличността на Призрака.

В продължение на половин век тази негова фиксидея никога не отслабна и той дори и не помисляше да се откаже от преследването. Само няколко месеца преди здравето му да се разклати и той да бъде принуден да отиде в старчески дом, Пемброук направи пробив, който му помогна да напише „Край“ на великолепно написания разказ.

Колко жалко мислеше си Гаскил, че нито един редактор не е оценил достойнствата му, за да го публикува. Тай можеше да се сети за поне десет прочути кражби на произведения на изкуството, които можеха да бъдат разкрити, ако „Крадецът, когото никога не заловиха“ бе отпечатан и пуснат на пазара.

Гаскил завърши последната страница малко преди разсъмване. Той лежеше върху възглавницата си, втренчил поглед в тавана, и подреждаше парчетата на мозайката, слагайки всяко едно на мястото му, докато слънчевите лъчи не се плъзнаха нагоре по перваза на прозореца на неговата спалня в град Цицерон в покрайнините на Чикаго. Внезапно той се почувства така, сякаш един бент от дървесни трупи се бе разкъсал и водите на реката се бяха втурнали необуздано надолу по течението й.

Гаскил се усмихна като човек, който държи печеливш билет от лотарията и се пресегна към телефона. Той набра един номер по памет и надигна възглавницата така, че да може да седи изправен, докато чакаше да му отговорят.

Един много сънен глас изскърца в слушалката.

— Френсис Рагсдейл на телефона.

— Аз съм, Гаскил.

— Господи, Дейв. Защо толкова рано?

— Кой е? — От слушалката дойде провлеченият глас на съпругата на Рагсдейл.

— Дейв Гаскил.

— Той не знае ли, че е неделя?

— Съжалявам, че те събудих — каза Гаскил, — но имам добри новини, които не могат да чакат.

— Добре — промърмори Рагсдейл, прозявайки се. — Нека ги чуя.

— Мога да ти кажа името на Призрака.

— На кого?

— Нашият любим крадец на произведения на изкуството.

Рагсдейл се събуди напълно.

— Призрака? Идентифицирал си го?

— Не аз. Един пенсиониран инспектор от Скотланд Ярд.

— Един англичанин го е открил?

— Той посветил живота си на това и написал цяла книга за Призрака. Част от нея са догадки, но е успял да събере няколко доста убедителни доказателства.

— Какво е открил?

Гаскил се изкашля за ефект.

— Името на най-големия крадец на произведения на изкуството в историята е било Мансфийлд Золар.

— Повтори отново?

— Мансфийлд Золар. Говори ли ти нещо?

— Будалкаш ме.

— Кълна се в значката си.

— Страхувам се да попитам.

— Не се притеснявай — прекъсна го Гаскил, — знам какво мислиш. Той е бил бащата.

— Боже господи, „Золар Интернешънъл“. Това е като да намериш последното парче мозайка, което е паднало върху килим със същите шарки. Фамилията Золар или с каквито там откачени имена се наричат. Всичко започва да съвпада.

— Като две и две четири.

— Ти се оказа прав на обяда оня ден. Призрака наистина е оставил след себе династия от негодници, които са продължили традицията.

— Ние сме поставяли „Золар Интернешънъл“ под наблюдение в поне четири случая, доколкото мога да си спомня, но те винаги излизаха чисти. Никога не съм предполагал за някаква връзка с легендарния Призрак.

— Също и Бюрото — каза Рагсдейл. — Винаги сме подозирали, че те стоят зад почти всяка седемцифрена по стойност кражба на произведения на изкуството и на ценни исторически находки, но досега не сме успели да намерим достатъчно доказателства, за да обвиним който и да е от тях.

— Съчувствам ти. Никакви доказателства за откраднати стоки, никакви заповеди за обиск или арест.

— Цяло чудо е как един подмолен бизнес с огромни мащаби, какъвто е бизнесът на фамилията Золар, може да действа в такъв широк мащаб и никога да не оставя следи.

— Те не правят грешки — каза Гаскил.

— Опитвали ли сте да вкарвате вътре агенти под прикритие? — попита Рагсдейл.

— Два пъти. Почти веднага ги разкриха. Ако не бях сигурен, че хората ми са стабилни, бих се заклел, че ония са били предварително предупредени.

— Ние също никога не успяхме да проникнем там. А и колекционерите, които купуват от тях ценните произведения на изкуството са като риби, почти толкова предпазливи и мълчаливи.

— Но въпреки това и двамата знаем, че фамилията Золар извършва пране на откраднати исторически предмети, също както търговците на наркотици перат пари.

Няколко мига Рагсдейл не проговори. Накрая каза:

— Мисля, че е време да спрем да се срещаме за обяд, където си разменяме бележки, и да започнем съвместна работа на пълен работен ден.

— Харесвам стила ти — призна Гаскил. — Ще дам ход на нещата от моя страна, като представя на моя началник едно предложение за общ работен екип, веднага щом пристигна в службата.

— Ще сторя същото и от моя страна.

— Защо не организираме една обща среща на нашите екипи, да речем в четвъртък сутринта.

— Звучи превъзходно.

— Това ще ни даде време да положим основите на съвместната ни работа.

— Като говорим за Призрака, успя ли да проследиш пътя на откраднатите произведения на Диего Ривера? Ти спомена на обяд, че има вероятност да получиш някаква насочваща информация за тях.

— Все още работя по случая — отвърна Гаскил, — но изглежда, че творбите на Ривера са заминали за Япония и пътят им е завършил в нечия частна колекция.

— На какво искаш да се обзаложим, че Золар са тези, които са уредили покупката?

— Ако са те, няма да има следи. Те използват много подставени организации и посредници, за да извършат продажбата. Тук говорим за суперпрестъпници. От времето, когато старият Мансфийлд Золар е направил първия си успешен обир, нито един от семейството не е бил никога докосван от вас, от нас или от която и да е друга правоохранителна институция в света. Те никога не са виждали как изглежда отвътре една съдебна зала. Толкова са чисти и невинни, че чак ти се повдига.

— Този път ще ги пипнем — каза окуражаващо Рагсдейл.

— Те не са от хората, които допускат грешки, за да можем да ги използваме като наше предимство — каза Гаскил.

— Може би да, може би не. Но винаги съм имал чувството, че ще се появи някакъв външен човек, някой, който не е свързан пряко с теб, мен или със Золар, и ще предизвика късо съединение в тяхната система.

— Който и да е този човек, надявам се да се появи в най-скоро време. Ще ми бъде крайно неприятно да видя фамилията Золар да се оттегля в Бразилия, преди да можем да стоварим брадвата върху главите им.

— Сега, когато вече знаем, че татенцето е бил основоположник на операцията и как е действал, ще имаме по-добра представа какво да търсим.

— Преди да затворим — каза Рагсдейл, — кажи ми, изчезвал ли е от полезрението ти преводач експерт, когото можеш да свържеш със златните одежди на мумията?

Гаскил трепна. Не обичаше да му напомнят.

— Всички известни експерти по такива релефни фигури са налице, с изключение на двама. Двойка антрополози от Харвард, д-р Хенри Мур и съпругата му. Изчезнали са. Нито един от техните колеги или съседи няма представа къде могат да бъдат те.

Рагсдейл се засмя.

— Как ще се радвам, ако ги хванем, че играят комбина с някой от фамилията Золар.

— Работя по това.

— Късмет.

— До скоро — каза Гаскил.

— Ще ти се обадя по-късно тази сутрин.

— Нека да е следобед. Трябва да проведа един разпит, който започва в девет часа.

— Още по-добре — каза Рагсдейл. — Ти ми се обади, когато имаш нещо готово за общото събиране.

— Ще го направя.

Гаскил затвори телефона, като се усмихваше. Той нямаше намерение да ходи на работа тази сутрин. Получаването на одобрение от агенцията за съставяне на общ работен екип с ФБР бе по-трудно от страна на Рагсдейл, отколкото от тази на Гаскил. След като бе чел цяла нощ, той възнамеряваше да се наслади на един хубав, успокоителен сън.

Той обичаше когато един случай, приключен поради липса на доказателства, изведнъж да се съживи отново. Гаскил започна да вижда нещата по-ясно. Мисълта, че владее положението, го изпълваше с приятно чувство. Мотивация, стимулирана от стремеж за успех, е чудесно нещо.

Къде бе чул това, зачуди се той. По време на лекция на Дейл Карнеги? От инструктор по политиката на митническите служби. Преди да успее да си спомни, той вече бе дълбоко заспал.