Клайв Къслър
Златото на инките (29)

27

Високо върху конусовидния връх на самотна планина, която се издига като надгробен паметник насред пясъчна пустиня, се намира огромен каменен демон.

Той стои там от незапомнени времена, присвил крака, сякаш готов за скок, впил ноктести лапи в масивната базалтова скала, от която е изсечен. Из пустинната мозайка в краката му си дават среща призраци от древността и призраци от настоящето. Над него се реят лешояди, между краката му подскачат зайци, върху гигантските му лапи пробягват гущери.

От пиедестала на върха, пред змийските очи на звяра се разкрива панорамен изглед от пясъчни дюни, каменисти хълмове и планини и бляскавата лента на река Колорадо, която се разделя на потоци из затлачената си от наноси делта, преди да се влее в Морето на Кортес.

Изложена на влиянието на природните стихии на върха на планината, за която се говори, че е загадъчна и омагьосана, много от прецизно изваяните детайли на скулптурата са се заличили. В тяло тя прилича на ягуар или на огромна котка с крила и змийска глава. Едното крило все още стърчи над рамото, но другото отдавна е паднало върху твърдата скалиста повърхност край звяра и се е строшило. Вандалите също са взели своя дан, като са изкъртили зъбите от зиналите челюсти и са издълбали имената си върху хълбоците и гърдите му.

Тежащ няколко тона и висок колкото слон самец, крилатият ягуар със змийската глава е една от едва четирите познати скулптури, изваяни от неизвестни култури преди появата на испанските мисионери в началото на шестнадесети век.

Останалите три представляват застинали в статично положение лъвове в един национален парк в Ню Мексико, изработката на които е много по-примитивна.

Археолозите, изкачвали стръмните скали, се губеха в догадки за нейното минало. Те не можеха да определят възрастта й, нито кой беше изсякъл звяра от един-единствен огромен скален къс. Стилът и оформлението рязко се различаваха от всички известни творения на човешката ръка на древните цивилизации от американския Югозапад. Възникнаха безброй теории, бяха изказани много мнения, ала загадката за предназначението на скулптурата си оставаше забулена в нейното минало.

Разправяха, че хората от древността се бояли от страховития каменен звяр и вярвали, че той е пазител на подземното царство, но сегашните старейшини на племената кахуила, кечан и монтоло, които живеят по тези места, не могат да си спомнят нито една значима традиция или специален ритуал, свързани със скулптурата. Тъй като до тях не бяха достигнали разкази, предавани от поколение на поколение, те просто си бяха създали свой собствен мит върху пепелищата на забравеното минало. Бяха измислили едно тайнствено чудовище, край което всички мъртви трябваше да минат по пътя към отвъдното. Ако бяха живели лошо, каменният звяр оживяваше. Той ги сграбчваше в устата си, сдъвкваше ги с острите си зъби и ги изплюваше като осакатени и обезобразени призраци, обречени да бродят вечно по земята като зли духове. Само на онези с добри сърца и чисти помисли беше позволено да преминат необезпокоявани в задгробния свят.

Мнозина от живите предприемаха трудното изкачване по стръмните склонове на планината, за да оставят дарове — ръчно изработени глинени кукли и старинни мидени черупки с гравирани върху тях животни — в краката на скулптурата в знак на почит, като подкуп, който да облекчи пътя им, когато настъпеше сетният им час. Често опечалените членове на семейства заставаха на дъното на пустинята, далеко долу под страховитата скулптура и провождаха пратеник на върха, а те се молеха на звяра да пусне безпрепятствено техния обичан родственик.

Били Юма, който седеше в своя пикап в сянката на планината и се взираше нагоре към страховитата скулптура високо над него, не се боеше от каменното чудовище. Той се надяваше, че на родителите му и неговите приятели, които бяха умрели, е било позволено да минат спокойно край пазителя на мъртвите. Те бяха добри хора и никому не бяха сторили зло. Били обаче се страхуваше, че брат му, черната овца на семейството, който биеше жена си и децата си и умря като алкохолик, се е превърнал в зъл дух.

Като повечето коренни жители на Америка, обитаващи пустинята, Били живееше непрестанно заобиколен от отвратително грозни духове, които се скитаха безцелно и вършеха злини. Той знаеше, че духът на брат му можеше всеки миг да се яви пред него и да започне да го замерва с пръст или да разкъса дрехите му, дори да насели сънищата му с ужасни видения на мъртъвци, които не могат да намерят покой. Но най-много се тревожеше, че неговият брат може да докара болест на жена му и децата му или да ги нарани.

Той беше виждал брат си три пъти. Веднъж като вихрушка, която остави след себе си облак от задушлив прах, после като трептяща светлина, която се въртеше около един мескит и накрая като мълния, която се стовари върху камиона му. Това бяха злокобни поличби. Били и шаманът на племето бяха обсъждали около запален на открито огън как да се преборят с призрака на брат му. Ако не бъдеше спряно, привидението би могло да се превърне във вечна заплаха за семейството на Били и бъдещите му потомци.

Опитаха всичко, но нищо не помогна. Старият шаман на племето го посъветва да яде смес от кактусови пъпки и билки като предпазна мярка, докато постеше сам в пустинята в продължение на десет дни — лекарство, което претърпя безславен провал. Пред очите на полумъртвия от глад Били постоянно се явяваше привидението на брат му, а през самотните нощи до ушите му долитаха зловещи вопли. Опитаха и силно въздействащи ритуали като обредни напеви, ала нищо не успя да усмири злия дух на брат му и неговите прояви започнаха да стават все по-буйни.

Били не беше единственият от племето, който имаше проблеми. Откакто откриха, че най-светите и тайни племенни реликви липсват от скривалището им в руините на отдалечена постройка, останала от техните предци, цели села бяха сполетени от нещастия. Слаба реколта, заразна болест сред децата, необичайно горещо и сухо време. Когато се напиеха, мъжете започваха да се бият, а някои бяха и убити. Ала най-голямото нещастие бяха внезапно зачестилите случаи на поява на духове. Хора, които до този момент никога не бяха виждали или чували зли духове, започнаха да разказват за техните посещения. По време на сън внезапно им се явявали духове на древни монтоло, често изниквали пред тях и посред бял ден. Почти всички, дори и невръстните дечица твърдяха, че са виждали тайнствени призраци.

Кражбата на дървените идоли, които олицетворяваха слънцето, луната, земята и водата, разтърси религиозната общност на индианците монтоло. Терзанието, че няма да ги има по време на церемонията за навлизането им във възрастта на зрялост, съсипваше младите синове и дъщери на племето. Отколешните ритуали не можеха да бъдат изпълнени без издяланите от дърво фигурки на божествата и младежите оставаха в плен на юношеството. Без свещените религиозни предмети всички богослужения бяха преустановени. За тях това имаше същото значение, каквото би имало за всички християни, мюсюлмани и евреи по света, ако се събудеха някоя сутрин и изведнъж откриеха, че целият Йерусалим е бил изтръгнат от земята и отнесен в далечния космос. За всички останали, които не бяха индианци, това си беше обикновен случай на кражба, ала за един монтоло то беше равносилно на богохулство, граничещо със зверство.

Около огньовете в подземните помещения за изпълнение на ритуали жреците на древната религия шепнешком разказваха как чували жалните молби на идолите, носени от нощните ветрове, които умолявали да бъдат върнати на сигурно място в скривалището им.

Били Юма беше отчаян. Шаманът му беше дал наставления, които беше прочел по жаравата на гаснещия огън. За да изпрати призрака на брат си обратно в отвъдния свят и да избави семейството си от по-нататъшни злини, Били трябваше да намери откраднатите идоли и да ги върне в свещеното им скривалище в древните руини на предците си. В отчаян опит да сложи край на често спохождащото го привидение и да избегне нещастията, които можеха да го сполетят, той реши да се опълчи със зло на злото. Били реши да се изкачи на планината, да се изправи очи в очи с чудовището и да го помоли да му помогне за връщането на скъпоценните идоли.

Той не беше вече млад и изкачването щеше да бъде изпълнено с опасности без оборудването, използвано от алпинистите в днешно време. Но той беше решил да се справи с тази задача и нямаше намерение да се отказва. Твърде много хора от племето разчитаха на него.

На около една трета от пътя нагоре по южния склон сърцето му се блъскаше в гръдния кош, а дробовете го боляха от изтощителното усилие. Би могъл да поспре, за да почине и да си поеме дъх, ала той продължи напред, решен да стигне до върха, без да спира. Само веднъж се обърна да погледне надолу, за да види какво става с неговия форд пикап, паркиран в подножието на планината. Той изглеждаше като играчка, към която би могъл да посегне и грабне с една ръка. Погледна отново нагоре към повърхността на стръмната скала. На светлината на залязващото слънце цветът й се променяше от кехлибарен в керемиденочервен.

Били съжаляваше, че не бе потеглил по-рано през деня, но трябваше да свърши някоя и друга работа из къщи и слънцето вече се беше издигнало високо, когато стигна до планината и започна изкачването. Сега оранжевото кълбо беше започнало бавно да се снижава под билото на планината Сиера де Хуарес на запад.

Изкачването беше по-трудно, отколкото си го беше представял и отнемаше много повече време. Той вдигна глава, заслони очи срещу ослепителната синева на небето и като ги присви, погледна към конусовидния връх на планината. Оставаха му да изкачи още 85 метра, а само след половин час щеше да се смрачи напълно. Мисълта, че ще му се наложи да прекара нощта с огромния каменен звяр, го изпълни с лошо предчувствие, но за него щеше да бъде равносилно на самоубийство, ако се опиташе да слезе в тъмнината.

Били беше дребен петдесет и пет годишен мъж. Ала животът му, преминал в отглеждане на добитък и суровият климат на пустинята Сонора го бяха направили жилав и як като стар чугунен тиган. Може би ставите му не бяха вече толкова гъвкави както в деня, когато беше спечелил състезанието за обяздване на мустанги в Тусон, нито пък движенията му бяха толкова пъргави, като на момчето, което някога беше най-бързият бегач на дълги разстояния през пресечена местност в племето, но той все още беше издръжлив като застаряващ планински козел.

Бялото на очите му беше пожълтяло, а около тях имаше зачервени кръгове, защото цял живот не беше обръщал внимание на яростната атака на пустинното слънце и никога не беше носил слънчеви очила. Той имаше обло кафяво лице със силни челюсти, рошави посивели вежди и гъста черна коса — лице от онези, които изглеждаха безизразни, но говореха за дълбока душевност и проникновено познаване на природата, недостъпно за хора, които не бяха коренни жители на Америка.

Над него внезапно премина някаква сянка и подухна хладен вятър. Той потръпна от неочаквания студ. Дали не беше някой дух? Откъде ли се взимаха, зачуди се той. Възможно ли беше неговият брат да се опитва да го събори върху скалите в далечината долу? Може би огромният каменен звяр знаеше, че приближава и го предупреждаваше? Обзет от лошо предчувствие, Били продължи да се катери, стиснал зъби, вперил очи единствено във вертикалната скала пред себе си.

За щастие, другите, които се бяха изкачвали преди него, бяха изсекли опори за ръце и стъпенки за крака в стръмното лице на скалната стена близо до върха. По гладките им заоблени краища личеше, че са много стари. На 50 метра от целта си той навлезе в скален комин, който се беше отцепил от стената, оставяйки след себе си пътека от изронени разтрошени камъни в широка пукнатина, чийто наклон не беше тъй стръмен и която мъничко облекчаваше изкачването.

Най-сетне, точно когато мускулите му започнаха да се схващат, а краката му да изтръпват, скалната стена отстъпи място на полегат склон и Били изпълзя върху откритата повърхност на върха. Той се изправи на крака в гаснещата светлина на деня и пое дълбоко дъх, вдишвайки чистия и хладен въздух на пустинята. Изтри длани в крачолите на панталоните си, за да изчисти праха и мръсотията, и впери поглед в силуета на чудовището, който се мержелееше в сгъстяващата се тъмнина. Въпреки че беше изсечено от планинската скала, Били можеше да се закълне, че то излъчва слабо сияние. Той беше уморен и изранен, но странно, не изпитваше никакъв страх от каменната статуя, върху която годините бяха сложили своя отпечатък, въпреки разказите за това как духовете, които не можели да намерят покой в отвъдния свят, бродели из планината.

Нямаше следа от страховити същества, спотайващи се в мрака. С изключение на ягуара със змийската глава планината беше пуста. Били заговори:

— Аз дойдох.

Отговор не последва. Чуваше само вятъра и звука от пляскането на крилете на някакъв ястреб. Липсваха зловещите викове на изтерзаните души от подземния свят.

— Изкачих омагьосаната планина да ти се помоля — каза той.

Отново нямаше отговор, но по гърба му полазиха студени тръпки, когато почувства нечие присъствие. Дочу гласове, които говореха на някакъв непознат език. Не можеше да разбере нито една дума. После съзря призрачни фигури, които започнаха да придобиват форма.

Хората се виждаха, ала бяха прозрачни. Те се движеха по високото планинско плато, без да обръщат внимание на Били, вървяха около него и минаваха през него сякаш той не съществуваше. Никога не беше виждал дрехи като техните. Те нямаха нищо общо с набедрените превръзки или наметалата от заешка кожа на неговите предци. Тези хора бяха облечени като богове. Върху главите на повечето привидения имаше златни шлемове, украсени с ярко оцветени птичи пера, а тези, които бяха гологлави, имаха странни прически. Телата им бяха облечени в платове, каквито Били никога не беше виждал. Обкичените с ресни мантии, наметнати върху раменете им и туниките, които носеха под тях, бяха украсени с невероятно сложни и красиви шарки.

След минута, която му се стори много дълга, странните хора сякаш избледняха и гласовете им заглъхнаха. Били стоеше неподвижен и безмълвен като скалата под краката му. Кои бяха тези странни хора, които се изнизаха пред очите му? Нима това беше отворена врата към света на сенките, зачуди се той.

Той приближи към каменното чудовище, протегна треперещата си ръка и докосна хълбока му. Древната скала му се стори смущаващо гореща, повече отколкото би трябвало да бъде от дневната топлина. А после, съвсем изненадващо, окото на змийската глава сякаш се отвори — око, от което струеше призрачна светлина.

В съзнанието на Били се надигна ужас, но той беше решен да не отстъпва. По-късно щяха да го обвинят в развинтено въображение. Ала той се кълнеше хиляди пъти преди смъртта си, която настъпи много години след това, че бил видял как чудовището се взира в него с искрящи очи. Той събра смелост, падна на колене и разпери ръце. После започна да се моли. Той се моли на каменното божество през по-голямата част от нощта, преди да се унесе и сънят да го надвие.

Сутринта, когато слънцето изгря и златистата експлозия обагри облаците, Били Юма се събуди и се огледа. Той видя, че лежи върху предната седалка на своя форд пикап на дъното на пустинята, далеч долу под безмълвния звяр, който беше втренчил невиждащ поглед в сухата пустош.