Клайв Къслър
Златото на инките (23)

21

— Ама и ти ги избираш едни — каза Франсис Рагсдейл, шеф на Междущатския отдел за кражби на произведения на изкуството към ФБР, отпускайки се на пластмасовата седалка в едно от сепаретата на крайпътно ресторантче с хромирано обзавеждане в стил петдесетте години. Той прегледа заглавията на песните в монетната музикална система, свързана към джубокс „Вурлицър“ — Стан Кентън, Чарли Барнет, Стан Гец^[1]. Има ли някой, дето е чувал за тях?

— Само хора, които ценят хубавата музика — раздразнено отговори Гаскил на по-младия мъж. Той разположи масивното си туловище, което запълни две трети от пейката откъм неговата страна на сепарето.

Рагсдейл сви рамене.

— От преди моето време са. — За него, тридесет и четири годишния, великите музиканти от една по-ранна епоха бяха просто малко познати имена, които родителите му споменаваха от време на време. — Често ли идваш тук?

Гаскил кимна.

— Каквото хапнеш, ти се лепи.

— Това едва ли е препоръка за епикуреец^[2].

Гладко избръснат, с чуплива черна коса и добре поддържано тяло, Рагсдейл имаше мъжественото лице, приятните сиви очи и открития поглед на актьор от някоя сапунена опера, който веднага отвръща на репликите на партньора си. Добър детектив, той се отнасяше сериозно към работата си и поддържаше общоприетата представа за хората от Бюрото, като се обличаше в тъмни делови костюми, които му придаваха вид на преуспяващ брокер от Уолстрийт.

С професионален поглед, от който нищо не убягваше, той огледа покрития с линолеум под, облите столчета без облегалки пред бара, типичните за периода поставки за салфетки, солницата и пиперницата в стил арт деко, които бяха поставени до бутилка кетчуп „Хайнц“ и бурканче горчица с оцет. По лицето му беше изписано неодобрението на човек с изискан вкус. Той несъмнено би предпочел някой по-известен ресторант в централната част на Чикаго.

— Странно място. Сякаш херметично запечатано в Зоната на здрача.

— Половината от удоволствието се крие в атмосферата — с примирение отбеляза Гаскил.

— Защо става така, че когато аз плащам, винаги се храним в някое класно заведение, но дойде ли твоят ред, се озоваваме в някоя гостилница, дето не си знае годините?

— Защото знам, че винаги ми запазват маса на хубаво място.

— Ами храната?

Гаскил се усмихна.

— Доколкото знам, това е най-доброто място, където човек може да похапне вкусно приготвено пиле.

Рагсдейл го изгледа така, сякаш едва ли не му се гадеше и не удостои с внимание менюто — отпечатани на циклостил имена на ястия в найлонови калъфки.

— Ще зарежа всякаква предпазливост и ще рискувам да получа хранително отравяне с една купичка супа и чаша кафе.

— Поздравявам те за разкриването на кражбата от музея „Феърчайлд“ в Скарсдейл. Чувам, че си успял да им върнеш двадесетте липсващи нефритени статуетки от периода на династията Сун.

— Двадесет и две. Трябва да призная, че се сетих за човека, който будеше най-малко подозрение, едва когато ударих на камък при всички останали вероятни извършители. Седемдесет и две годишният директор по охраната. Кой би се сетил за него? Работел в музея от близо тридесет и две години. Досието му беше чисто като добре измити ръце на хирург. Уредникът не искаше да повярва, докато старецът най-сетне не издържа и си призна. Той бил изнесъл статуетките една по една в продължение на четири години. Връщал се след работно време, изключвал алармената система, отварял с шперц ключалките на витрините и спускал статуетките в храстите край сградата от прозореца на тоалетната. На тяхно място поставял по-малоценни предмети, съхранявани в подземния трезор. Подправил и каталожните надписи. Успял дори да постави постаментите точно по местата им, така че да не останат издайнически запрашени петна по дъното на витрините. Служителите в музея бяха силно впечатлени от техниката му на подреждане.

Сервитьорката, въплъщение на всички онези, които обслужват по тезгяхи и маси в кафенетата на малки градчета или крайпътни ресторантчета за шофьори, с молив в смешната малка шапчица, с челюсти, които енергично дъвчат дъвка и медицински чорапи, скриващи разширените вени, приближи към тях с къс молив, застинал над малко зелено тефтерче.

— Смея ли да попитам каква супа предлагате днес? — високомерно се заинтересува Рагсдейл.

— Супа от леща с шунка и ябълки, подправена с къри.

Рагсдейл не можа да повярва на ушите си.

— Правилно ли ви чух?

— Искаш ли да повторя?

— Не, не, супата от леща ще ми дойде добре.

Сервитьорката насочи молива към Гаскил.

— Ти си ми ясен. — Тя подвикна дрезгаво на някакъв невидим готвач в кухнята техните поръчки с глас, в който сякаш бяха смесени стрито стъкло и едър речен пясък.

— След тридесет и две години — попита Гаскил, връщайки се към разговора — какво е накарало стареца да тръгне да краде?

— Страст към екзотичното изкуство — отговори Рагсдейл. — Старецът обичал да докосва и гали статуетките, когато наоколо нямало никой, ала дошъл нов уредник, въвел режим на строги икономии и му намалил заплатата точно когато той очаквал увеличение. Това го вбесило и разпалило желанието му да притежава нефрита от витрината с експонати. От самото начало стана ясно, че кражбата би могла да бъде извършена само от първокласен екип професионалисти или от някой вътрешен човек. Стесних кръга на заподозрените до старшия директор по охраната и успях да издействам съдебно разпореждане за обиск на къщата му. Те бяха там, върху лавицата над камината, всички до една, сякаш бяха купи от състезания по боулинг.

— Работиш ли по някой нов случай? — попита Гаскил.

— Току-що ми натресоха един.

— Отново кражба от музей?

Рагсдейл поклати глава.

— Частна колекция. Собственикът заминал за девет месеца в Европа. Когато се върнал в дома си, заварил голи стени. Осем акварела от Диего Ривера, мексиканския художник и стенописец.

— Виждал съм стенописите, които е направил за детройтския Музей за изкуство.

— Коректорите^[3] от застрахователната компания са бесни. Изглежда, акварелите са били застраховани за четиридесет милиона долара.

— Може да ни се наложи да обменяме информация по този случай.

Рагсдейл го изгледа.

— Мислиш, че Митническото управление би могло да прояви интерес?

— Съществува известна вероятност един от нашите случаи да има връзка с него.

— Винаги ще се радвам да помогна.

— Видях снимки на акварели от Ривера, които могат да се окажат твоите Ривера, във вехта кутия с бюлетини за откраднати произведения на изкуството, когато сестра ми разчистваше една стара къща, която купи. Ще разбера, като ги сравня с твоя списък. Ако има връзка, четири от твоите акварели са обявени за изчезнали от Мексиканския университет през 1923 година. При положение че са били внесени контрабандно в Съединените щати, със случая ще се заеме Митническото управление.

— Това е отдавнашна история.

— Не и за откраднати произведения на изкуството — поправи го Гаскил. — Осем месеца по късно, по време на изложение в парижкия Лувър, изчезнали шест платна на Реноар и четири на Гоген.

— Струва ми се, че намекваш за онзи невероятен крадец на произведения на изкуството, как му беше името?

— Призракът — отвърна Гаскил.

— Нашите славни предшественици от Министерството на правосъдието така и не успели да го заловят, нали?

— Дори не са могли да го идентифицират.

— Мислиш, че е имал пръст в първата кражба на акварелите на Ривера?

— Защо не? За кражбите на произведения на изкуството Призракът е бил това, което е представлявал Рафълс^[4] за кражбите на диаманти. При това със същия вкус към мелодраматичното. Той е извършил най-малко десет от най-големите кражби в историята. Бил суетен човек и винаги оставял след себе си своя запазен знак.

— Май си спомням, че четох за някаква бяла ръкавица.

— Това е бил Рафълс. Призракът оставял на местопрестъплението малко календарче, в което ограждал с кръг датата на следващата си кражба.

— Трябва да му се отдаде дължимото. Самонадеян негодник.

Сервитьорката донесе на Гаскил голяма овална чиния с нещо подобно на пиле върху ориз и отделно му сервира пикантна салата. Рагсдейл смръщено огледа съдържанието на своята купичка и вдигна поглед към сервитьорката.

— Предполагам, в това кръчме не сервирате нищо друго, освен бира в кутии.

Прошарената сервитьорка погледна надолу към него и се усмихна като стара проститутка.

— Имаме бира в кутии, имаме и вино, сладур. Какво да бъде?

— Бутилка от най-доброто ви бургундско.

— Ще попитам шефа на избата. — Тя намигна със силно гримираното си око, преди да се отправи с клатушкаща се походка към кухнята.

— Забравих да спомена любезното обслужване — усмихна се Гаскил.

Рагсдейл предпазливо потопи лъжицата в супата си. По лицето му беше изписано подозрение. Той бавно сръбна от лъжицата си, сякаш оценяваше вкуса на вино. После погледна облещил очи към другия край на сепарето.

— Боже мой! Шери и арпаджик, чеснови скилидки, розмарин и три различни вида гъби. Вкусно. — Той хвърли поглед към чинията на Гаскил. — Ти какво си поръча, пиле?

Гаскил наклони чинията си към Рагсдейл, за да види.

— Почти позна. Специалитетът на заведението. Накиснат в марината печен пъдпъдък върху булгур със стафиди, арпаджик, пюре от печени моркови и праз с джинджифил.

Рагсдейл изглеждаше така, сякаш жена му го беше дарила с три близначета.

— Ти ме измами.

Гаскил се престори на засегнат.

— Мислех, че търсиш място, където да похапнеш добре.

— Тук е страхотно. Но къде е навалицата? Отвън трябва да има опашка.

— Всеки понеделник собственикът, който е и главен готвач, между другото на времето е работил в лондонския Риц, затваря заведението.

— Но защо отвори само за нас? — впечатлен попита Рагсдейл.

— Успях да открия колекцията му от средновековни готварски принадлежности, открадната от къщата му в Англия и внесена контрабандно в Маями.

Сервитьорката се върна и тикна пред лицето на Рагсдейл бутилка вино, така че да може да прочете етикета.

— Ето, сладур, Шато Шантийи от 1878. Добър вкус имаш, ама стиска ли ти да се изръсиш осем хилядарки за тази бутилка?

Рагсдейл втренчи поглед в прашната бутилка с избелял етикет и съвсем онемя от изненада.

— Не, не, едно добро калифорнийско каберне ще свърши работа — задавено промърмори той.

— Слушай, сладур. Какво ще кажеш за хубаво, отлежало, полусухо бордо, реколта 1988? Към трийсетачка.

Рагсдейл кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Направо не мога да повярвам.

— Мисля, че това, с което заведението наистина ме привлича — каза Гаскил, като замълча, за да вкуси с наслада парченце пъдпъдък — е неговата привидна непретенциозност. Кой изобщо би очаквал да намери такава храна и вино за чревоугодници в едно крайпътно ресторантче?

— Прав си, разминаването е пълно.

— Та да се върнем на нашия разговор — поде Гаскил, докато сръчно сваляше месото на пъдпъдъка от костите с огромните си ръце. — За малко да пипна още една от придобивките на Призрака.

— Да, чух за провала на засадата ви — промърмори Рагсдейл, комуто все още беше трудно да се съсредоточи върху тази тема. — Някаква покрита със злато мумия от Перу, нали така?

— Позлатената мумия от Тиаполо.

— Къде оплетохте конците?

— Зле избрахме момента, това е всичко. Докато наблюдавахме апартамента на собственика, банда крадци, преоблечени като носачи на мебели, откраднаха мумията от апартамент на долния етаж, където се намираше заедно с огромна тайна сбирка от други произведения на изкуството и исторически ценности, всички със съмнителен произход.

— Тази супа е страхотна — каза Рагсдейл, като се опитваше да привлече вниманието на сервитьорката. — По-добре да разгледам отново менюто и да си поръчам още нещо. Направихте ли вече опис?

— До края на седмицата. Мисля, че в нелегалната колекция на моя заподозрян може да има между тридесет и четиридесет откраднати произведения на изкуството, за които ФБР би дало мило и драго.

Сервитьорката приближи с виното и Рагсдейл поръча веяна сьомга със сладка царевица, гъби шийтаке и спанак.

— Добър избор, сладур — проточи тя, докато отваряше бутилката.

Рагсдейл поклати удивено глава, преди отново да насочи вниманието си към Гаскил.

— Как се казва колекционерът, който е натрупал издирваните произведения на изкуството?

— Казва се Адолфъс Румел, богат търговец на скрап от Чикаго. Звучи ли ти познато това име?

— Не, но от друга страна, никога не съм срещал някой купувач на едро на крадени вещи или пък колекционер, който вдига шум около себе си. Очакваш ли, че Румел ще проговори?

— Изключено — със съжаление заяви Гаскил. — Вече нае Джейкъб Морганталер и заведе дело за връщане на конфискуваните предмети.

— Джейк Шмекера — с отвращение произнесе Рагсдейл. — Приятел и защитник на подведени под отговорност черноборсаджии и колекционери на произведения на изкуството.

— Като знам колко оправдателни присъди са получили доверениците му, имаме късмет, че не защитава убийци и търговци на наркотици.

— Някакви следи, които водят към крадеца на позлатената мумия?

— Никакви. Чиста работа. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е дело на Призрака.

— Освен ако не е възкръснал. Сега щеше да е прехвърлил деветдесетте.

Гаскил протегна чашата си и Рагсдейл му наля вино.

— Ами, ако е имал син или пък е положил началото на цяла династия, която е продължила семейната традиция?

— Възможно е. Само че повече от петдесет години никой не е оставял календарчета с оградени дати при кражбите на произведения на изкуството.

— Може да са се насочили към контрабандно внасяне и изнасяне на фалшификати и да са зарязали евтиното театралничене. Днешните професионалисти знаят, че модерната техника, с която разполага следствието, може да извлече достатъчно доказателства от тези джобни календарчета, за да ги окошарят.

— Може би. — Рагсдейл замълча, когато сервитьорката донесе сьомгата му. — Надявам се на вкус да е също толкова хубава, както и на вид.

— Гарантирам ти, сладур — изкикоти се сервитьорката, — иначе ти връщам парите.

Рагсдейл пресуши чашата с вино и отново си наля.

— Оттук чувам как умът ти щрака. Към какво смяташ да се насочиш?

— Този, който е извършил кражбата, не го е направил, за да получи по-висока цена на черния пазар от някой колекционер — отговори Гаскил. — Аз направих известно проучване за позлатата на мумията. Според сведенията тя е била покрита с гравирани върху й йероглифи, изобразяващи дългото плаване на флотилия от кораби на инките, които носели огромно съкровище, включително и голяма златна верига. Смятам, че крадците са я взели, за да могат да открият пътя към тази златна мина.

— Казва ли позлатата какво е станало със съкровището?

— Според легендата то било заровено на един остров във вътрешно море. Как е сьомгата ти?

— Най-вкусната, която някога съм опитвал — щастливо отвърна Рагсдейл. — И повярвай ми, това наистина е похвала. Е, оттук нататък накъде?

— Гравираното върху позлатата трябва да бъде преведено. Инките, за разлика от маите, не са имали метод за описване или обрисуване на събития, но снимките, които са направени на мумията преди първата й кражба от Испания, показват определено наличие на пиктографска система. На крадците ще бъде необходим специалист, който да разшифрова тези символи. Не може да се каже, че тълкуването на пиктограми е дисциплина, която гъмжи от учени.

— Значи се каниш да разбереш на кого ще възложат тази работа?

— Едва ли ще е трудно. Водещите специалисти са само пет. Двама от тях, които работят в екип, са съпруг и съпруга на име Мур. Считат ги за най-добрите в тази област.

— Подготвил си домашното си.

Гаскил сви рамене.

— Алчността на крадците е единствената улика, с която разполагам.

— Ако имаш нужда от помощта на Бюрото — каза Рагсдейл, — трябва само да ми се обадиш.

— Задължен съм ти, Франсис, благодаря.

— И още нещо.

— Да?

— Можеш ли да ме представиш на главния готвач? Искам някой вътрешен човек да ми уреди маса за събота вечер.