Клайв Къслър
Златото на инките (18)

16

Шанън стоеше полуподгизнала и гледаше към своя любим свещен кладенец, сякаш се чудеше дали да й прилошее, или не. Всички наоколо стояха като статуи, внезапно замръзнали от ужас. Само Пит изглеждаше така, като че ли беше видял нещо, на което всеки ден ставаше свидетел.

Недоумението започна да чезне и на негово място в очите на Шанън се появиха колебливите наченки на разбиране.

— Откъде, за бога, знаеше…

— Че е заложен капан? — довърши Пит. — Не беше трудно да стигна до този извод. Човекът, поставил цели четиридесет и пет килограма експлозив под скелета, е допуснал две основни грешки. Първо, защо е измъкнал всички антики, а е оставил онази, която най-много бие на очи. И второ, костите не може да са на повече от петдесет години, а бронята не е достатъчно ръждясала, за да е престояла под водата четири века.

— Кой би направил това? — смаяно попита Роджърс.

— Същият човек, който е убил Док Милър — отговори Пит.

— Самозванецът?

— По-вероятно Амару. Човекът, който се е престорил на Милър, не е искал да рискува операцията да бъде разкрита и разследвана от перуанските власти, не и преди да изнесат всичко от Града на мъртвите. Древните предмети в кладенеца са били ограбени от „Солпемачако“ много преди вашето пристигане. Затова самозванецът е изпратил зов за помощ, когато ти и Шанън сте изчезнали в понора. Това е било част от тайния план вашата смърт да изглежда като нещастен случай. Той е бил до голяма степен сигурен, че течението ще ви отнесе в съседната пещера, преди да успеете да претърсите изцяло дъното и да разберете, че всички древни предмети са били извадени, но въпреки това е решил да се подсигури и е спуснал долу фалшивия конквистадор просто като примамка, за да бъдете разкъсани от взрива, ако течението не ви отнесе.

В очите на Шанън се четеше тъга и разочарование.

— В такъв случай всички антики от свещения кладенец са изчезнали.

— Мисълта, че са били отнесени, но не и унищожени би могла да ти послужи до известна степен като утеха — каза Пит.

— Те ще се появят — опита се да я утеши Джордино. — Не могат да останат вечно скрити в частната колекция на някой богаташ.

— Вие не разбирате що за наука е археологията — унило заяви Шанън. — Нито един учен не може да проучи предметите, да ги класифицира или установи произхода им, ако не знае къде точно са били открити. Сега не можем да научим нищо за хората, които са живели някога тук и са построили града. Един огромен архив, цяло богатство от сведения за онази епоха е безвъзвратно загубено.

— Съжалявам, че всичките ти надежди и усилия се оказаха напразни — искрено каза Пит.

— Напразни, да — произнесе тя, вече съвсем разстроена. — Това е истинска трагедия.

Руди Гън се върна от хеликоптера, с който щяха да пренесат трупа на Милър в моргата в Лима.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — обърна се той към Пит. — Нашата работа тук свърши. Предлагам да се натоварим на хеликоптера, да потеглим и да се срещнем с доктор Ортис в Града на мъртвите.

Пит кимна и се обърна към Шанън.

— Е, да поемаме към следващото опустошено място, което твоите крадци на антики са оставили след себе си.

 

 

Доктор Алберто Ортис беше слаб, жилав старец, прехвърлил неотдавна седемдесетте години. Той стоеше встрани от площадката за кацане и излитане на хеликоптери, облечен в бяла дочена риза и също такива панталони. По лицето му се спускаха дълги и буйни побелели мустаци, които му придаваха вид на застарял мексикански бандидо от обява за издирвани престъпници. Ако контрастите бяха неговата запазена марка, това беше демонстрирано от широкопола панамена шапка с шарена панделка, чифт скъпи дизайнерски сандали и висока чаша с изстудено питие в едната му ръка. Ако някой холивудски режисьор търсеше човек, който да пресъздаде образа на богат безделник в поредната епопея, чието действие се развиваше из пристанищата в южната част на Тихия океан, той щеше да реши, че доктор Ортис идеално пасва за тази роля. Мъжете от НЮМА едва ли си бяха представяли, че най-известният перуански експерт по древна култура ще изглежда по този начин.

Той приближи, за да поздрави новодошлите, стиснал чашата с питието в лявата си ръка и протегнал дясната, за да се ръкува с тях.

— Подранихте — произнесе сърдечно той на почти безукорен английски. — Очаквах ви след не по-рано от два-три дни.

— Проектът на доктор Келси беше преустановен неочаквано — каза Пит, като стисна силната му мазолеста ръка.

— Тя с вас ли е? — попита Ортис, като погледна зад широките рамене на Пит.

— Ще пристигне утре сутринта. Спомена нещо за заснемане на резбата върху някакъв каменен олтар край кладенеца. — Пит се обърна, за да му представи останалите. — Аз съм Дърк Пит, а това са Руди Гън и Ал Джордино. Ние сме от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с вас, господа. Радвам се на възможността лично да ви благодаря, че спасихте живота на нашите младежи.

— Ще ми бъде приятно отново да се позабавлявам из двореца — каза Джордино, като оглеждаше покрития с белези от сражението храм.

Ортис се засмя при тази очевидна липса на ентусиазъм.

— Не мисля, че последното ви посещение е било кой знае колко приятно.

— Публиката не ни обсипа с рози, това поне е сигурно.

— Къде бихте искали да разпънем палатките си, докторе? — попита Гън.

— Нищо подобно — каза Ортис и зъбите му проблеснаха под мустаците. — Моите хора почистиха една гробница, принадлежала на богат търговец. Място има достатъчно, а и ще бъдете на сухо, ако завали. Не е четиризвезден хотел, разбира се, но ще видите, че ще ви бъде удобно.

— Надявам се, че вече не служи за жилище на истинския си собственик — предпазливо рече Пит.

— Не, не, в никакъв случай — отвърна Ортис, който не разбра шеговитата забележка на Пит. — Крадците са изнесли всички кости и тленни останки, докато трескаво са ровили за антики.

— Можем да преспим в постройката, която крадците са използвали като щаб — предложи Джордино, като се помъчи да си осигури по-луксозен подслон.

— Съжалявам, хората ми и аз вече я обявихме за наша оперативна база.

Джордино изгледа сърдито Гън.

— Нали ти казах да се обадиш предварително и да направиш резервация.

— Елате, господа — развеселено заяви Ортис. — Ще ви разведа лично из Пуебло де лос Муертос на път за жилището ви.

— Тукашните жители сигурно са взимали пример от слоновете — каза Джордино.

Ортис се засмя.

— Не, не, чачапойците не са идвали тук да умират. Това е било свещено място за погребения, което според тях било междинна спирка по пътя им към следващия живот.

— И тук не е живеел никой? — попита Гън.

— Само свещениците и работниците, които са строели погребалните къщи. За останалите е било забранено.

— Бизнесът им сигурно е процъфтявал — каза Пит, като оглеждаше лабиринта от крипти, разпръснати из цялата долина и издълбаните като пчелни кутийки в медена пита гробници по стръмните скали.

— Чачапойското общество е било силно разслоено, но за разлика от инките не е имало кралски елит — обясни Ортис. — Градовете в конфедерацията били управлявани от учени старейшини и военни капитани. Те и богатите търговци са могли да си позволят изграждането на богато украсени мавзолеи, в които да почиват между двата си живота. Бедните са били поставяни в погребални статуи от глина с човешка форма.

Гън погледна с любопитство към археолога.

— Мъртвите са били поставяни в статуи?

— Да, тялото на покойника било поставяно в клекнало положение, с колене под брадичката. После около него поставяли конус от пръчки, подобен на кафез. След това измазвали кафеза с влажна глина, която образувала обвивка около тялото. Най-накрая върху него извайвали глава с лице, което горе-долу приличало на човека вътре. След като погребалното вместилище изсъхнело, опечалените го поставяли в предварително издълбана ниша или подходяща пукнатина в повърхността на скалата.

— Собственикът на местното погребално бюро сигурно е бил доста търсена личност — отбеляза Джордино.

— Все още не съм проучил подробно града — каза Ортис, — но смятам, че той непрестанно е бил в строеж и се е разраствал в периода между 1200 и 1500 година от нашата ера, преди да бъде изоставен. Вероятно известно време след испанската конквистада.

— Дали инките са погребвали своите мъртъвци тук след покоряването на чачапойците? — попита Гън.

— Не така масово. Открих само няколко гробници, строежът и оформлението на които са типични за инките от по-късно време.

Ортис ги поведе по древна улица, застлана с камъни, чиято повърхност беше изгладена от природните стихии. Той влезе в погребален паметник с форма на бутилка, изграден от плоски камъни и украсен с редове от ромбоидни мотиви, примесени със зигзагообразни шарки. Изработката беше прецизна, на детайлите беше обърнато особено внимание, а архитектурата беше великолепна. Паметникът завършваше с тесен, заоблен купол, висок 10 метра. Входът също беше оформен като бутилка и беше толкова тесен, че през него можеше да се провре не повече от един човек наведнъж. От улицата към външния портал се издигаха стъпала, а после се спускаха надолу към пода на гробницата. Тежката миризма на влага и мухъл във вътрешната погребална зала се стоварваше върху носа като удар с юмрук. Пит усещаше витаещото наоколо величие и призрачното присъствие на хората, които бяха извършили последния обред и бяха затворили криптата за, както са си мислели, вечни времена, без да предполагат, че един ден тя щеше да подслони живи хора, които щяха да се родят едва след петстотин години.

По каменния под и в погребалните ниши, които бяха почистени, нямаше обредни предмети. В средата на сводестия таван, който се извисяваше нагоре и навътре от вертикалните стени, се усмихваха лъчезарно странни, издялани от камък лица с големината на поднос за сервиране. В долната част на стените стърчаха изваяни от камък змийски глави с големи очи и оголени зъби, върху които бяха опънати хамаци. Освен това, работниците на Ортис бяха застлали пода със сламени рогозки. Окачено на гвоздей, забит в тесния процеп между дяланите камъни, висеше дори едно малко огледало.

— Според мен е построена около 1380 година — каза Ортис. — Великолепен образец на чачапойската архитектура. Има всички удобства, които може да предложи един дом, с изключение на баня. На около петдесет метра на юг обаче има планински поток. Що се отнася до другите ви нужди, сигурен съм, че ще намерите начин да се оправите.

— Благодарим ви, доктор Ортис — каза Гън. — Вие сте изключително любезен.

— Моля ви, наричайте ме Алберто — отвърна той, като повдигна рунтавата си бяла вежда. — Вечеря точно в осемнадесет часа при мен. Смятам, че ще се оправите из града.

— Маршрутът ми е познат — потвърди Джордино.

 

 

След освежаваща баня в ледената вода на потока, за да измият потта от изминалия ден, мъжете от НЮМА се избръснаха, облякоха топли дрехи, които да ги предпазват от студения нощен въздух в Андите и поеха през Града на мъртвите към командния пост на перуанското светило на културата. Ортис ги посрещна на входа и им представи четирима от помощниците си от Националния институт за култура в Чиклайо, нито един от които не говореше английски.

— По едно питие преди вечеря, господа? Имам джин, водка, скоч и писко, местно бяло бренди.

— Пристигнал си добре подготвен — отбеляза Гън.

Ортис се засмя.

— Това, че работим в труднодостъпни райони на страната не означава, че не можем да си осигурим някое и друго човешко удобство.

— Ще опитам местното бренди — каза Пит.

Джордино и Гън не бяха така авантюристично настроени и предпочетоха скоч с лед. След като наля питиетата, Ортис с жест ги покани да се настанят на старомодните брезентови сгъваеми столове.

— До каква степен са пострадали древните предмети по време на ракетния обстрел? — подхвана разговора Пит.

— Малкото предмети, които крадците са оставили след себе си, са изпочупени от нападалите каменни блокове. Боя се, че повечето са толкова натрошени, та не подлежат на реставриране.

— И не открихте нищо, което си струва да бъде спасено.

— Пипали са чисто. — Ортис тъжно поклати глава. — Учудвам се на бързината, с която са разкопали руините на храма, измъкнали са малко повредените и запазените древни предмети и са избягали с цели четири тона товар, преди да успеем да ги пипнем на местопрестъплението. Това, което първите испански ловци на съкровища и техните престорено набожни отци мисионери не са успели да ограбят от градовете на инките и да изпратят в Севиля, е открито и разпродадено от проклетите хакероси.

— Хакероси? — попита Гън.

— Местните разбойници, които ограбват древни гробове — обясни Джордино.

Пит го изгледа с любопитство.

— Откъде знаеш това?

— Като се навърташ край археолози, няма начин да не научиш едно-друго.

— Трудно е да виним изцяло хакеросите — каза Ортис. — Бедните фермери от високопланинските райони страдат от тероризма, инфлацията и корупцията. Те ги лишават от малкото, което успяват да изкарат от земята. Пълното ограбване на археологическите обекти и продажбата на древните предмети дават възможност на тези хора да си купят някои дреболии, които облекчават ужасната им беднотия.

— Значи доброто и лошото вървят ръка за ръка — отбеляза Джордино.

— За нещастие, след тях, за учени като мен не остава за изследване нищо, освен някоя и друга кост и строшени глинени съдове. Цели сгради — храмове и дворци — биват опустошавани и разрушавани заради архитектурната им украса, а издълбаните върху камък орнаменти се продават на възмутително ниски цени. Нищо не бива пощадено. Камъните от стените биват отнасяни и използвани като евтини строителни материали. Голяма част от архитектурната красота на тези сгради е унищожена и безвъзвратно загубена.

— Доколкото разбирам, това е семейно занимание — каза Пит.

— Да, претърсването на подземни гробници се предава от поколение на поколение от векове насам. Бащи, братя, чичовци и братовчеди — всички работят рамо до рамо. Това се е превърнало в обичай, традиция. Цели групи се събират заедно да копаят за древни съкровища.

— И основната им цел са гробниците — предположи Гън.

— Там са скрити повечето от древните съкровища. Богатствата на повечето древни империи са били погребани с техните управници и богаташи.

— Вярвали са дълбоко, че могат да ги вземат със себе си — каза Джордино.

— Още неандерталците, през египтяните, та до инките — продължи Ортис, — те всички са вярвали, че животът продължава в отвъдния свят. При това не прераждане, имайте предвид, а живот като този, който са живели на земята. Затова вземали със себе си в гроба и най-скъпите за тях вещи. Освен съкровища, много крале и императори вземали със себе си и своите любими съпруги, приближени велможи, войници, слуги и животни. Ограбването на гробове е старо колкото проституцията.

— Жалко, че американските ръководители не постъпват като тях — хапливо отбеляза Джордино. — Помислете само, когато някой президент умре, той може да заповяда да бъде погребан с целия Конгрес и половината администратори бюрократи.

Пит се засмя.

— Ритуал, който повечето от американските граждани ще приветстват.

— Много от сънародниците ми изпитват същите чувства към нашето правителство — подкрепи го Ортис.

Гън попита:

— Как намират гробовете?

— По-бедните хакероси търсят с търнокопи и лопати и дълги метални пръти. Богатите организации, които крадат и се занимават с контрабанда, от друга страна, използват скъпи модерни металотърсачи и приземни радиолокационни прибори.

— А сблъсквал ли си се със „Солпемачако“ в миналото? — попита Пит.

— На четири други исторически обекта — Ортис се изплю на земята — винаги закъснявах. Те са като смрад от неизвестен източник. Организацията съществува. Това е съвсем сигурно. Виждал съм трагичните последствия от техните грабежи. Но все още не съм открил неоспорими доказателства, водещи към негодниците, които плащат на хакеросите и после изнасят тайно нашето историческо наследство на международния нелегален пазар.

— Вашата полиция и силите за сигурност не могат ли да спрат потока от крадени съкровища? — попита Гън.

— Да спреш хакеросите е все едно да се опиташ да задържиш живак в ръцете си — отговори Ортис. — Печалбата е твърде голяма, а и те са твърде много. Както сами сте се уверили, всеки военен или правителствен служител може да бъде подкупен.

— Трудна работа имаш, Алберто — съчувствено произнесе Пит. — Не ти завиждам.

— И неблагодарна — мрачно каза Ортис. — За бедните планинци аз съм враг. А богатите семейства се пазят от мен като от чума, защото самите те събират хиляди ценни антики за себе си.

— Изглежда се намираш между чука и наковалнята.

— Точно така. Моите колеги от други културни учреждения и музеи в цялата страна се надпреварват да откриват обекти с огромни съкровища, но винаги губим от хакеросите.

— Вашето правителство не ви ли оказва помощ — попита Джордино.

— Да се получат средства от правителството или частни лица за археологически проучвания е непосилна задача. Жалко, ала никой сякаш не желае да инвестира в историята.

Разговорът се завъртя около други теми след като един от помощниците на Ортис съобщи, че вечерята е готова. Двете блюда бяха задушено говеждо с много подправки и печена местна царевица с боб. Единственият намек за по-изискана вечеря беше отличното перуанско червено вино и плодовата салата. Десертът се състоеше от сиропирано манго.

Когато се събраха на топло около лагерния огън, Пит попита:

— Мислиш ли, че Тупак Амару и неговите хора са ограбили до шушка Града на мъртвите или все още има гробници и сгради, които не са открити?

Ортис изведнъж засия като маяк.

— Хакеросите и техните шефове от „Солпемачако“ са престояли тук само колкото да плячкосат това, което са видели, древните предмети, които лесно са успели да открият на повърхността. Ще бъдат необходими години, за да се направят пълни археологически разкопки на Пуебло де лос Муертос. Аз горещо вярвам, че тепърва ни предстои да открием по-голямата част от съкровищата.

Сега, след като настроението на Ортис се беше подобрило значително, а стомахът му беше сгрят от многобройните чаши бяло бренди, Пит подхвана отдалеч.

— Кажи ми, Алберто, познаваш ли добре легендите за изчезнали съкровища на инките след пристигането на испанците?

Ортис запали дълга, тънка пура и дръпна няколко пъти, докато краят й почервеня и във влажния и все по-студен нощен въздух се издигна струйка дим.

— Знам само няколко. Ако моите предци бяха описвали подробно своето ежедневие, би могло да съществува по-голямо изобилие от разкази за изчезнали съкровища на инките. Ала за разлика от маите и ацтеките в Мексико, цивилизациите в Перу не са оставили след себе си много йероглифни символи. Те никога не са създавали азбука или система от идеограми за общуване. Като се изключат разпръснатите на различни места рисунки по сгради, керамични съдове и платове, разказите за техния живот и легендите им са малко.

— Мислех си за изчезналото съкровище на Хуаскар.

— Ти си чувал за него?

— Доктор Келси ми разказа. Тя описа огромна златна верига, което ми прозвуча доста преувеличено.

Ортис кимна.

— Точно тази част от легендата е вярна. Великият цар на инките Хуайна Капак заповядал в чест на раждането на неговия син Хуаскар да бъде изработена огромна златна верига. Много години по-късно, когато Хуаскар наследил баща си на престола, той наредил царското съкровище да бъде тайно изнесено от столицата на инките Куско и скрито, за да не попадне в ръцете на неговия брат Атахуалпа, който по-късно узурпирал царството след продължителна гражданска война. Огромното съкровище, освен златната верига, включвало статуи в естествен ръст, тронове, дискове във формата на слънце, както и всяко насекомо и животно, известни на инките, изваяни от злато и сребро и украсени със скъпоценни камъни.

— Никога не съм чувал за такова огромно съкровище — каза Гън.

— Инките имали толкова много злато, че не можели да разберат защо испанците толкова ламтят за него. Тази мания се превърнала в част от мита за Ел Дорадо. Испанците загивали с хиляди, докато търсели съкровището. Германците и англичаните, в това число и сър Уолтър Рейли^[1], също преровили планините и джунглите, но никой не го открил.

— Доколкото разбирам — каза Пит, — веригата и останалата част от съкровищата са били пренесени в някаква страна, отвъд земята на ацтеките, и заровени.

Ортис кимна.

— Така гласи историята. Но дали наистина е било отнесено на север с флотилия от кораби, все още не е потвърдено със сигурност. Доказано е обаче, по несъмнен начин, че съкровището е било охранявано от чачапойски воини, от които била съставена личната гвардия на владетелите на инките, след като тяхната конфедерация била покорена от Хуайна Капак през 1480 година.

— Каква е историята на чачапойците? — попита Гън.

— Тяхното име означава Хора от облаците — отговори Ортис. — И все още никой не е написал — тепърва предстои да бъде написана тяхната история. Техните градове, както добре знаете от скорошните си преживявания, са погребани в една от най-непроходимите джунгли в света. Към днешна дата археолозите не разполагат нито със средства, нито с пособия да проведат подробни, широкомащабни изследвания и разкопки на чачапойските руини.

— Значи те си остават загадка — каза Пит.

— В много отношения. Чачапойците, според инките, били с бяла кожа, синеоки и зеленооки. Разказват, че жените им били много красиви и високо ценени както от инките, така и от испанци. Били също така доста високи. Един италиански изследовател открил скелет в чачапойска гробница, който бил доста по-висок от два метра.

Пит беше заинтригуван.

— Близо седем фута?

— Точно така — отвърна Ортис.

— А съществува ли възможност те да са били потомци на по-ранни изследователи от Стария свят, може би на викингите, които да са прекосили Атлантическия океан, да са навлезли нагоре по Амазонка и да са се заселили в Андите?

— Винаги са съществували множество теории за презокеанска миграция в Южна Америка, както през Атлантическия, така и през Тихия океан — отговори Ортис. — Научният термин за предколумбови пътувания до и от други континенти, е дифузионизъм. Интересна концепция, която не се приема безрезервно, но и не се отхвърля категорично.

— Има ли доказателства? — попита Джордино.

— Най-вече косвени. Древни глинени съдове, открити в Еквадор, по които има същите шарки, както на културата Айну в северна Япония. Испанците, както и самият Колумб, разказват, че са виждали бели хора, които плавали с големи кораби край бреговете на Венецуела. Португалците открили едно племе в Боливия, с бради по-големи от тези на европейците, в противовес на факта, че у повечето индианци липсва лицево окосмяване. Съобщенията на водолази и рибари за открити римски или гръцки амфори във водите край Бразилия са нещо обичайно.

— Гигантските каменни глави в културата на олмеките в Мексико определено имат черти на чернокожи африканци — каза Пит, — а доста от издяланите от камък лица във всички мезоамерикански цивилизации имат ориенталски черти.

Ортис кимна в знак на съгласие.

— Змийските глави, които украсяват много от пирамидите и храмовете на маите, си приличат като две капки вода с главите на драконите, изваяни в Япония и Китай.

— Има ли обаче неопровержимо доказателство? — попита Гън.

— Не, до този момент не са открити предмети, за които със сигурност е доказано, че са били изработени в Европа.

— Скептиците разполагат със силен аргумент — липсата на грънчарски колела или на средства за превоз с колела.

— Вярно — съгласи се Ортис. — Маите наистина са използвали колелото в детските играчки, но никога за практически цели. Което никак не е чудно, като си помисли човек, че не са разполагали с впрегатни животни, докато испанците не започнали да използват коня и вола.

— Но човек би си помислил, че те биха могли да намерят приложение на колелото, да кажем, за извозване на строителни материали — продължи да упорства Гън.

— Историята ни учи, че китайците разработили ръчната количка шестстотин години преди тя да достигне до Европа — възрази Ортис.

Пит допи последните остатъци от брендито си.

— Струва ми се невъзможно в този отдалечен район да е съществувала развита цивилизация, която не е изпитала външно влияние.

— Хората, които днес живеят в планините, потомци на чачапойците, разказват за някакъв богоподобен мъж, който се появил сред предците им от морето на изток преди много векове. Той ги научил на основните принципи на строителството, на науката за звездите и основите на религията.

— Сигурно обаче е забравил да ги научи на писмо — иронично отбеляза Джордино.

— Още един довод срещу предколумбов контакт — каза Гън.

— Този свят човек имал гъста бяла коса и буйна брада — продължи Ортис. — Той бил много висок, носел дълга бяла роба и проповядвал доброта и милосърдие към всички. Останалата част от разказа твърде много напомня за историята на Исус, за да бъде приета буквално — местните хора сигурно са вмъкнали събития от живота на Христос в древната история след като приели християнството. Той обикалял страната, лекувал болните, карал слепите отново да прогледнат и вършел всякакви чудеса. Дори вървял по вода. Хората му издигали храмове и извайвали образа му от дърво и камък. Трябва да добавя, че нито един от тези портрети не е бил открит досега. Почти дословно същият мит е стигнал през вековете до нас от ранните мексикански култури в лицето на Кетцалкоатъл, древният мексикански бог.

— Вярваш ли поне малко в тази легенда? — попита Пит.

Ортис поклати глава.

— Не и докато не изкопая нещо съществено, чиято автентичност бих могъл да удостоверя с положителност. Някои от отговорите обаче можем да получим съвсем скоро. Един от вашите университети в Съединените щати понастоящем извършва изследвания на ДНК от тленните останки на чачапойци, извадени от гробници. Ако се окажат успешни, те ще бъдат в състояние да кажат дали чачапойците са дошли от Европа или са еволюирали самостоятелно.

— А какво ще кажеш за съкровището на Хуаскар? — каза Пит, като върна разговора към основната му тема.

— Откритие, което би могло да смае света — отвърна Ортис. — Ще ми се да мисля, че съкровището все още съществува в някоя забравена пещера в Мексико. — После изпусна облак дим от пурата си и се загледа във вечерните звезди. — Веригата ще представлява невероятно откритие. Но за археолозите най-важните находки ще бъдат огромният слънчев диск от масивно злато и позлатените мумии на царските особи, които изчезнали заедно с веригата.

— Позлатените мумии — повтори като ехо Гън. — Нима инките са запазвали мъртъвците си като египтяните?

— Процесът на балсамиране не е бил толкова сложен както при египтяните — обясни Ортис. — Но труповете на върховните управници или Сапа Инки както ги наричали, били покривани със злато и се превръщали в култови предмети в религиозните ритуали на народа. Мумиите на мъртвите царе живеели в свои собствени дворци, били често преобличани с нови дрехи, устройвали им пищни гощавки, а за харемите им подбирали най-красивите жени. Избрани да ги обслужват, бих добавил, а не да се отдават на некрофилия.

Джордино погледна към сенките на града.

— Звучи ми като прахосване на парите на данъкоплатците.

— За поддръжката им следели цели орди от жреци — продължи Ортис, — които доста добре печелели от грижите си за щастието на мъртвите царе. Мумиите често били разнасяни из страната в цялото им великолепие, сякаш все още управлявали държавата. Излишно е да споменавам, че тези абсурдни обяснения в любов на мъртвите били съпроводени с изразходването на огромни финансови средства от съкровищницата на инките, което неимоверно помогнало за покоряването на империята по време на испанското нашествие.

Пит вдигна ципа на коженото си яке, за да се предпази от студа и каза:

— Докато бяхме на борда на нашия кораб, доктор Келси получи съобщение, касаещо открадната позлатена мумия, следите на която водели към един колекционер в Чикаго.

Ортис се замисли и кимна.

— Да, позлатената мумия от Тиаполо. Позлатата е покривала тялото на велик генерал, на име Наймлап, който бил най-приближеният съветник на един от първите царе на инките. Преди да тръгна от Лима, чух, че американските митнически агенти са открили къде се намира, но тя отново изчезнала.

— Изчезнала? — неизвестно защо, Пит не остана твърде изненадан.

— Ръководителят на нашето Национално министерство на културата се готвеше да се качи на самолет за Съединените щати, за да предяви претенции за собственост върху мумията и нейната позлата, когато го уведомиха, че вашите митнически агенти са закъснели. Тя била отмъкната от крадци, докато те наблюдавали нейния собственик.

— Доктор Келси каза, че изображенията, гравирани върху позлатата, описвали плаването на флотилията, която пренесла съкровището в Мексико.

— Само няколко от изображенията са разшифровани. Съвременните учени никога не са имали възможност да проучат позлатата както трябва, преди да бъде открадната от витрината в музея в Севиля.

— Може да се предположи — заяви Пит, — че този, който сега е откраднал мумията, възнамерява да открие златната верига.

— Правдоподобно заключение — съгласи се Ортис.

— В такъв случай крадците имат преднина.

— Освен ако някой друг не открие кипуто на Дрейк — бавно изрече Пит — и пръв се добере до нея.

 

 

— А, да, небезизвестната нефритена кутия — скептично въздъхна Ортис. — Една измислена приказка, която отказва да отмре. Значи вие също знаете за легендарния номер с въженцата, които показват къде се намира златната верига?

— Ти не си твърде убеден в това — каза Пит.

— Липсват неоспорими доказателства. Данните звучат твърде неубедително, за да бъдат взети на сериозно.

— Може да бъде написана доста дебела книга за всички суеверия и легенди, които са се оказали верни.

— Аз съм учен и прагматик — каза Ортис. — Ако такова кипу съществува, трябва да го пипна с ръка, а дори и тогава няма да бъда напълно убеден в неговата автентичност.

— Ще ме помислиш ли за луд, ако ти кажа, че се каня да го издиря? — попита Пит.

— Не по-луд от хилядите други, които през изминалите години са преследвали безрезултатно някаква мъглява мечта. — Ортис замълча тръсна пепелта от пурата си, а после спря тежкия поглед на сериозните си очи върху Пит. — Но те предупреждавам. Онзи, които го открие, ако то наистина съществува, ще бъде възнаграден с успех, а после обречен на провал.

Пит отвърна на погледа му.

— Защо обречен на провал?

— Не ще можеш да получиш помощ от амаута, образован инка, който би могъл да разбере текста и от кипу-майок, писар, който е водел записките с помощта на това пособие.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Казано просто, мистър Пит, последните хора, които биха могли да разчетат и преведат кипуто на Дрейк, са мъртви повече от четиристотин години.