Клайв Къслър
Златото на инките (17)

15

Два дни по-късно, около осем часа сутринта, бяха завършени приготовленията за гмуркането, за да се извади трупа на Док Милър от свещения кладенец. Докато Пит се взираше в повърхността на понора, покрита със слуз, всички негови опасения се изпариха. Отвратителната дупка изглеждаше все така страховита, както и при първото му идване тук, но той беше оцелял от смъртоносното й течение и се беше изкачил по стръмните й стени. Сега, след като скритите й тайни му бяха известни, тя вече не представляваше никаква опасност. Първата прибързана, планирана на място спасителна операция скоро беше забравена. Сегашният проект беше изпипан до най-малки подробности.

Верен на думата си, Гън беше наел два хеликоптера и изнамерил отнякъде необходимата за изпълнението на задачата екипировка. Цял един ден беше необходим за извозването на доктор Келси и Майлс Роджърс, леководолазния екип и оборудването до мястото и за възстановяване на разрушения лагер. Гън беше известен с това, че никога не проявяваше небрежност към операциите, които ръководеше. Краен срок нямаше и той без да бърза, планира прецизно всеки от етапите. Нищо не беше оставено на случайността.

Когато първият хеликоптер на Гън кацна, един петдесетчленен отряд от елитните специални части за сигурност вече беше пристигнал на мястото. Южноамериканските мъже се сториха дребни на ръст на високите северноамериканци. Изражението на лицата им би могло да мине за хрисимо, ала те бяха жилави типове, закалени от дългите години на сражения с партизаните от „Сияен път“ в обраслите с гъсти гори планински райони и лишените от растителност крайбрежни пустини. Те бързо изградиха укрепления около лагера и изпратиха патрули в заобикалящата ги джунгла.

— Искаше ми се и аз да дойда с теб — каза застаналата зад Пит Шанън.

Той се обърна и се усмихна.

— Не виждам защо. Трудно бих нарекъл изваждането на човешки труп, който е започнал да се разлага в тази затоплена от тропическия климат супа, приятно преживяване.

— Съжалявам, не исках да прозвучи толкова коравосърдечно. — В очите й се четеше мъничко тъга. — Изпитвах дълбоко възхищение към Док. Но археологът в мен отчаяно желае да изследва дъното на свещения кладенец.

— Не храни напразни надежди да откриеш съкровище от антики — утеши я Пит. — Ще останеш разочарована. Всичко, което видях, беше цял акър тиня, от която се подаваше един испанец от старо време.

— Поне на Майлс позволи да се гмурне с вас и да направи снимки.

— Защо бързаш толкова?

— Можете да размътите дъното и да разместите антиките от местата им, докато вадите тялото.

Пит я изгледа с невярващи очи.

— И за теб това е по-важно, отколкото да покажеш почитта си към Док Милър?

— Док е мъртъв — сухо отбеляза тя. — Археологията е точна наука, която борави с мъртви неща. Док най-добре от всички разбираше това. И най-малкото разместване би могло съществено да промени важни открития.

Пит започна да вижда една страна от характера на Шанън, която беше изцяло делова.

— След като Ал и аз извадим останките на Милър, можете на воля да се гмуркате с Майлс и да вадите антики. Но внимавайте да не бъдете отново завлечени в онази странична пещера.

— Веднъж ми стига — усмихна се сурово тя. После по лицето й се изписа загриженост. — Внимавай и не поемай излишни рискове.

След това го целуна леко по бузата, обърна се и забърза към палатката си.

 

 

Спускането във водата протече гладко благодарение на един малък кран и лебедка с електродвигател, управлявани под зоркия поглед на Руди Гън. Когато Пит се озова на около метър от водата, той освободи осигурителния механизъм, който го придържаше към въжето на лебедката. Както се очакваше, горният, покрит със слуз слой на водата беше топъл, но не си спомняше миризмата му да е била толкова остра. Той се отпусна лениво по гръб и зачака да изтеглят въжето горе, за да спуснат и Джордино.

Шлемът на Пит беше свързан към комуникационен и обезопасителен кабел, докато Джордино щеше да се гмурка свободно и без ограничения, разчитайки на указанията, които Пит щеше да му подава посредством сигнали с ръце. Щом приятелят му леководолаз се озова в слузта до него, Пит посочи надолу и като се претърколиха напред, те се гмурнаха в дълбините на понора. Двамата се придържаха един до друг, за да не се разделят и изгубят в потискащия мрак, преди да достигнат невероятно бистра вода на дълбочина четири метра под повърхността на кладенеца. Пред погледа им от мрака изплуваха сивкаво-кафеникавата тиня и камъните по дъното и започнаха да се приближават към тях. Щом до тях останаха два метра, те се отпуснаха в хоризонтално положение и Пит направи знак с ръка да преустановят всякакво движение. Внимателно, за да не вдигне облак от тиня, той измъкна един прът от неръждаема стомана, вързан към навито на макара найлоново въже и го заби в една гънка на утайката.

— Какво става? — прозвуча в слушалките, монтирани в шлема на Пит, гласът на Гън.

— Стигнахме дъното и започваме кръгово претърсване за трупа — отговори Пит, като развиваше въжето.

Пит определи местоположението им по компаса и започна да обикаля около пръта, който стърчеше от тинята, като увеличаваше разстоянието и отпускаше въжето, сякаш следваше детска въртележка. Той бавно плуваше над тинята, като се оглеждаше на всички страни, а Джордино се носеше малко по-назад и встрани от плавниците на Пит. Те скоро забелязаха осапунените останки на Док Милър в прозрачната водна бездна.

През изминалите няколко дни, откакто за първи път беше видял трупа, неговото състояние се беше влошило. От местата, където кожата беше оголена, липсваха малки парченца. Пит тъкмо се мъчеше да си обясни причината за това, когато зърна една странна риба, покрита с ярки петна и светещи люспи, която се стрелна напред и започна да кълве окото на Док. Той отпъди хищната риба с големина на малка пъстърва и се зачуди как беше попаднала в този дълбок понор насред джунглата.

Той даде с ръка знак на Джордино, който извади една гумирана торба от раницата, прикрепена с ремъци на гърдите му, над колана с тежести. Миризмата на разлагащ се труп не може да бъде доловена под водата. Така казват. Може би си въобразяваха, но миризмата на смърт сякаш се лееше през дихателните им накрайници, като че ли въздухът в леководолазните им бутилки беше замърсен с нея. Невъзможно, разбира се, но я кажете това на спасителните екипи, които добре знаят каква отвратителна гледка представляват престоялите дълго време под вода мъртъвци.

Без да губят време за оглед на тялото, те започнаха да действат с максималната бързина, която ръцете им позволяваха и нахлузиха торбата върху трупа, като внимаваха да не размътят водата. Утайката никак не им помагаше. Тя започна да се издига на талази в плътен облак, който напълно ги лиши от видимост. Те продължиха да работят слепешком, като внимателно затвориха ципа на торбата и се увериха, че от него не се подава никаква плът. Когато неприятната задача беше изпълнена, Пит докладва на Гън.

— Прибрахме тялото и започваме да се издигаме.

— Разбрано — отговори Гън. — Ще спуснем товароподемна примка с носилка.

Пит сграбчи ръката на Джордино през облака от утайка и му даде знак да потеглят нагоре. Те започнаха да вдигат останките на Док Милър към слънчевата светлина. Когато стигнаха до повърхността, внимателно положиха тялото в носилката и го закрепиха с ремъците с токи. После Пит съобщи това на Гън.

— Готово е за вдигане.

Докато Пит наблюдаваше как носилката се издига към ръба на понора, той с тъга си помисли, че би искал да познава истинския Стив Милър, а не човекът, който се представяше за него. Уважаваният антрополог беше убит, без да знае защо. Отрепките, които бяха прерязали гърлото му, дори не бяха го предупредили. Той така и не беше разбрал, че убийството му, дело на един психопат, беше съвсем ненужно. Докторът представляваше просто една пожертвана пешка в голямата игра за кражби на антики и произведения на изкуството, в която залозите бяха огромни.

Нямаше какво повече да се направи. Тяхната част в операцията по изваждането на трупа беше приключила. Пит и Джордино можеха само да се носят по повърхността, в очакване кабелът на лебедката да бъде спуснат отново. Джордино погледна въпросително към Пит и извади дихателния накрайник от устата си.

„Все още имаме доста въздух — написа той върху комуникационната дъска. — Защо да не поогледаме наоколо, докато чакаме следващия курс на асансьора?“

Предложението напълно съвпадна с мисълта, която се въртеше в главата на Пит. Тъй като не можеше да свали шлема си и да приказва, той отговори върху своята комуникационна дъска: „Стой наблизо и се хвани за мен, ако течението те повлече“.

После посочи с жест надолу. Джордино кимна и заплува до него. Двамата се гмурнаха и отново размахаха плавници към дъното на понора.

Загадката, която измъчваше Пит, беше липсата на древни предмети в тинята. Кости да, наоколо гъмжеше от тях. Но след половинчасово претърсване на дъното те не откриха никакви следи от древни предмети. Нищо, с изключение на бронята на напълно запазения скелет, който беше открил при първото си спускане и дихателния апарат, който Пит беше свалил преди да започне изкачването на кладенеца. Бяха му необходими само две минути, за да открие мястото. Костеливата ръка все още стърчеше нагоре, а единият пръст сочеше в посоката, където беше лежал Милър.

Пит бавно се носеше около облечения в броня испанец, като от време на време оглеждаше сумрачните дълбини на понора, нащрек за най-малкото раздвижване на утайката, което би сигнализирало за появата на загадъчното течение. Той имаше чувството, че дълбоко в очните кухини на черепа някой следеше всяко негово движение. Зъбите му бяха застинали в подигравателна усмивка, която го дразнеше и примамваше едновременно. Слънчевата светлина, която идваше отгоре, се процеждаше през слузта и придаваше на костите призрачен зеленикав оттенък.

Джордино бавно плуваше наблизо, като наблюдаваше Пит с хладно любопитство. Той не можеше да си представи какво толкова е заинтригувало неговия приятел. Старите кости не представляваха никакъв интерес за Джордино. Останките на петстотингодишния испанец не извикваха нищо във въображението му, освен, може би, избухването, което щеше да последва, щом Шанън Келси разбереше, че нейният скъпоценен археологически обект е бил преместен, преди тя да успее да го проучи.

В съзнанието на Пит не се въртяха такива мисли. Той беше започнал да си дава сметка, че присъствието на скелета тук не се вписваше в околната обстановка. Пит потърка леко с пръст нагръдника на бронята. Отдели се тънка люспица ръжда, под която се показа гладък, без следи от ръждиви петънца, здрав метал. Кожените ремъци, които пристягаха бронята към гръдния кош, бяха невероятно добре запазени. Добре запазени бяха и закопчалките, които свързваха ремъците. Те имаха вид на метални токи на стари обувки, престояли в някоя ракла на тавана в продължение на едно или две поколения.

Той се отдалечи с плуване на няколко метра от скелета и издърпа от тинята една кост, пищял, ако се съдеше по формата й. После се върна и я приближи до стърчащата от лакътя нагоре ръка на испанеца. Костта от тинята беше много по-груба и проядена, както и по-силно оцветена от минералите във водата. В сравнение с нея костната структура на скелета беше гладка. След това огледа зъбите, които бяха в забележително добро състояние и откри коронки на два от кътниците, не от злато, а от сребро. Пит не беше специалист по зъболечението през шестнадесети век, но знаеше, че европейците бяха започнали да запълват дупчици и да обличат зъби едва към края на осемнадесети век.

— Руди?

— Слушам — отговори Гън.

— Изпрати ми въжето, моля те. Искам да вдигна нещо.

— Вече спускаме въже с малка тежест, прикрепена към края му.

— Опитайте да го спуснете там, където виждате мехурчетата ни.

— Ще го направим. — Настъпи мълчание, а после в слушалките на Пит прозвуча гласът на Гън, този път леко напрегнат. — Вашата археоложка се разбесня. Казва, че не може да пипате нищо там долу.

— Направи се, че е някъде далеч и спусни въжето.

— Тя вдига страхотна олелия тук, при нас — нервно отвърна Гън.

— Или спусни въжето, или хвърли нея в понора — с нетърпящ възражения глас отсече Пит.

— Чакай така.

След няколко минути от зелената бездна изплува малка кука, завързана за найлоново въже и тупна в тинята на два метра от тях. Джордино с лекота доплува до нея, хвана въжето с едната си ръка и се върна обратно. Леко и внимателно, като някой джебчия, който измъква чужд портфейл, Пит уви свободния край на въжето около ремъка, който придържаше нагръдника на бронята към скелета и го пристегна с куката. Той погледна към Джордино и вдигна палец нагоре. Джордино кимна, но малко се изненада, когато Пит пусна въжето и го остави да се отпусне, без да помръдне скелета от мястото му.

Изтеглиха ги от понора един след друг. Докато кранът го вдигаше за обезопасителния кабел, Пит погледна надолу и се зарече, че никога вече няма да влезе в това отвратително тресавище. Край понора го очакваше Гън, който го издърпа на сушата и му помогна да свали шлема.

— Слава богу, че се върнахте — каза той. — Онази побъркана жена заплаши, че ще ми простреля тестисите.

Джордино се засмя.

— Тя научи това от Пит. Просто се благодари, че името ти не е Амару.

— Какво… това пък какво беше?

— Друга история — каза Пит, като пое с наслада влажния планински въздух.

Той тъкмо се мъчеше да се измъкне от леководолазния си костюм, когато Шанън се завтече към него като побесняла гризли, на която са откраднали малките.

— Предупредих те да не размествате нито един от предметите — рязко изрече тя.

Пит я изгледа продължително, а зелените му очи бяха странно омекнали и изпълнени с разбиране.

— Нищо не е останало за местене — най-сетне каза той. — Някой те е изпреварил. Всички древни предмети, които преди месец са се намирали в твоя свещен кладенец, са изчезнали. По дъното са останали само пръснати кости от животни и жертви на религиозните ритуали.

Тя го изгледа недоверчиво с широко отворени светлокафяви очи.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли доказателство?

— Имаме си наше собствено оборудване. Ще се спусна в кладенеца и сама ще проверя.

— Няма нужда — посъветва я той.

Тя се обърна и извика на Майлс Роджърс:

— Хайде да се приготвяме.

— Почнеш ли да ровиш из тинята със сигурност ще умреш — каза Пит безстрастно, като преподавател, който изнася лекция по физика.

Може би Шанън не чу какво й каза Пит, но Роджър го чу.

— Мисля, че ще е по-добре да се вслушаме в това, което Дърк казва.

— Не искам да прозвучи като обида, но той няма нужната квалификация, за да ме убеди.

— Ами ако е прав? — простичко попита Роджърс.

— Доста време чаках да огледам и проуча дъното на кладенеца. Ти и аз щяхме насмалко да загинем, докато се опитвахме да разкрием тайните му. Не мога да повярвам, че там долу няма ценни антики, които биха ни разказали твърде много за онази епоха.

Пит взе въжето, което се спускаше във водата и го хвана в ръката си, без да го опъва.

— Ето го доказателството. Дръпни това въже и ти гарантирам, че ще се откажеш от намерението си.

— Закачил си другия му край? — предизвикателно попита тя. — За какво?

— За един скелет, предрешен като испански конквистадор.

— Ти си невероятен! — безпомощно рече тя.

Беше минало доста време, откакто за последен път жена го беше гледала по този начин.

— Мислиш, че съм луд? Че всичко това ми доставя удоволствие? Никак не ми е приятно да си губя времето постоянно, за да ти спасявам задника. Добре, щом искаш да умреш и да бъдеш погребана на хиляди парченца, прав ти път!

По лицето й се прокрадна колебание.

— Не те разбирам.

— Може би е дошло време за малка демонстрация. — Пит леко набра въжето, докато то се опъна. После рязко го дръпна.

За момент нищо не се случи. После от дъното на кладенеца се разнесе тътен, силата му нарасна и накара варовиковите стени да потреперят. Мощта на експлозията беше поразителна. Подводният взрив приличаше на избухването на огромен дълбочинен заряд. От понора изригна стълб от кипяща бяла пяна и зелена слуз, който изпръска всички и всичко в радиус от двадесет метра около ръба. Тътенът на експлозията се разнесе над джунглата, докато пръските падаха обратно в понора, оставяйки след себе си гъста мъгла, която се издигна в небето и скри за известно време слънцето от погледа им.