Клайв Къслър
Златото на инките (13)

11

Шанън, чиято коса беше все още мокра след блаженството, изпитано от горещата баня в капитанската каюта, беше увила като тюрбан около главата си хавлиена кърпа. Тя беше дала възможност на перуанските студентки да се изкъпят първи, преди да се отпусне с наслада в изпускащата пара вода, отпивайки вино и похапвайки сандвич с пиле, който Пит предвидливо й беше донесъл от корабния камбуз. Кожата й беше поруменяла и ухаеше на лавандулов сапун, след като беше измила потта и мръсотията от порите си и калта от джунглата под ноктите си. Един от по-ниските членове на екипажа, чийто размер беше близък до нейния, й беше заел работен гащеризон; единствената жена — член на екипажа, специалист по морска геология, беше раздала по-голямата част от дрехите си на перуанските момичета. Щом Шанън се облече, тя веднага хвърли банския костюм и мръсната блуза в един кош за отпадъци. Те й навяваха спомени, които би искала да забрави колкото можеше по-скоро.

След като подсуши и среса косата си, тя тайничко се възползва от лосиона за бръснене на капитан Стюарт. Защо, зачуди се тя, мъжете никога не използват талк, след като вземат душ? Тя тъкмо сплиташе дългата си коса на плитка, когато Пит почука на вратата. Те застанаха един срещу друг, разглеждайки се взаимно известно време, преди да избухнат в смях.

— Едва те познах — каза тя, като оглеждаше чистия и избръснат Пит, облечен в пъстра хавайска риза на цветя и леки светлокафяви памучни панталони. Той не беше от онези мъже, които би нарекла дяволски красиви, помисли си тя, но всички недостатъци на грубоватото му лице направо се губеха пред мъжественото му обаяние, на което, трябваше да признае, й беше трудно да устои. Той беше още по-загорял от нея, а чупливата му черна коса идеално подхождаше на невероятно зелените му очи.

— Май не приличаме много на същите двама души — заяви той с чаровна усмивка. — Искаш ли да те разведа из кораба преди вечеря?

— С удоволствие. — После го изгледа изпитателно. — Мислех си, че беше предвидено да спя в твоята каюта. А се оказа, че капитанът щедро ми е предоставил своята.

Пит сви рамене.

— Въпрос на късмет според мен.

— Ти се преструваш, Дърк Пит. Не си такъв развратник, на какъвто се правиш.

— Винаги съм смятал, че в интимните отношения трябва да се навлиза постепенно.

Тя изведнъж се почувства смутена. Стори й се, че неговите пронизващи очи можеха да прочетат мислите й. Той сякаш усещаше, че има някой друг. Тя се насили да се усмихне и го хвана под ръка.

— Откъде ще започнем?

— Имаш предвид разходката, разбира се.

— А какво друго?

„Дийп Фадъм“ беше построен и оборудван по последната дума на техниката научноизследователски кораб и изглеждаше като такъв. Той беше конструиран главно да извършва дълбоководни геофизически изследвания, но можеше да изпълнява и безброй други задачи. Неговите гигантски кърмови и странични кранове с огромни лебедки можеха да бъдат приспособени за изпълнението на всевъзможни подводни дейности, от минни разкопки до дълбоководни спасителни операции, както и спускане на потопяеми апарати без екипаж във водата и тяхното изваждане.

Корпусът на кораба беше боядисан в традиционния за НЮМА тюркоазен цвят, с бяла надстройка и небесносини кранове. Дължината му от носа до кърмата беше колкото на футболно игрище, а в него можеха да се настанят до двадесет и пет учени и двадесетчленен екипаж. Въпреки че отвън не можеше да се види, жилищните помещения вътре бяха обзаведени също тъй елегантно, както на повечето луксозни пътнически кораби. С рядка прозорливост, присъща на малцина бюрократи, адмирал Сандекър си даваше сметка, че хората му биха могли да изпълняват задълженията си много по-ползотворно, ако с тях се отнасят по съответния начин и „Дийп Фадъм“ отразяваше това негово убеждение. Трапезарията му беше обзаведена като изискан ресторант, а в камбуза се разпореждаше първокласен готвач.

Пит поведе Шанън към навигационния мостик.

— Нашият мозъчен център — каза той и махна с ръка към просторната зала, пълна с дигитални прибори, компютри и видеомонитори, монтирани върху дълъг пулт, който се простираше по цялата широчина на мостика, под редица от големи прозорци. — Почти всичко на кораба се управлява оттук, с изключение на работата на дълбоководното оборудване. То се осъществява в отделенията с електронна апаратура, предназначена за специализирани подводни проекти.

Шанън обходи с поглед блестящия хром, цветните изображения на мониторите, панорамния изглед от двете страни на носа. Всичко изглеждаше толкова впечатляващо и модерно като в някоя футуристична видео зала.

— А къде е щурвалът? — попита тя.

— Едновремешното колело е потънало в забрава заедно с „Куин Мери“ — отговори Пит. Той й показа пулта за автоматично управление на кораба, табло с лостове и устройство за дистанционно управление, което би могло да се монтира в някое от крилата на мостика. — Корабоплаването вече се извършва под управлението на компютри. Капитанът дори може да управлява кораба с команда, подадена на глас.

— Като човек, чиято работа е свързана с разкопаване на парчета от глинени съдове, нямах представа, че корабите са толкова усъвършенствани.

— След като морската наука и технология се влачиха на опашката като завареничета в продължение на четиридесет години, правителствата и частните компании най-сетне проумяха, че те се очертават като най-перспективната индустрия на бъдещето.

— Ти така и не ми обясни напълно какво правите край бреговете на Перу.

— Изследваме морето в търсене на нови лекарства — отговори той.

— Лекарства, като във „Вземи две таблетки планктон и ми се обади сутринта“?

Пит се усмихна и кимна.

— Напълно възможно е някой ден твоят лекар наистина да ти изпише такова лекарство.

— Значи ловът за нови лекарства се е пренесъл под водата.

— Необходимо беше. Вече сме открили и обработваме над деветдесет процента от всички земни организми, които представляват източници на лекарства за лечение на болести. Аспиринът и хининът се получават от кората на дървета. В лекарствените съединения се използват химикали, съдържащи се във всичко — от змийска отрова през секрет от жаби, та до лимфа от жлези на прасета. Ала морските същества и микроорганизми, които обитават дълбините, представляват един неразработен източник и могат да се окажат надеждата за лечение на всяка болест, в това число обикновената настинка, рака или СПИН.

— Но човек, разбира се, не може да влезе в морето и да донесе на брега цяла лодка микроби за обработка в някоя лаборатория, а после за разпространение в кварталната аптека.

— Това не е толкова невероятно, както можеш да си помислиш — каза той. — Всеки един от хилядите организми, които живеят в капка вода, може да бъде култивиран, събран и превърнат в лекарство. Понастоящем от медузата, от някои безгръбначни мекотели животни, определени гъби и няколко вида корали се разработват лекарства против рак, противовъзпалителни агенти за болки при артрит, както и такива, които потискат отхвърлянето на органи след тяхната трансплантация. Резултатите от тестовете на един химикал, извлечен от кафявите морски водорасли изглеждат особено окуражаващи в борбата срещу разновидност на туберкулозата, устойчива на лекарства.

— И къде точно в океана търсите тези чудодейни лекарства? — попита Шанън.

— Нашата експедиция се концентрира върху верига от подобни на комин вулканични гърловини, където горещата магма от земната мантия влиза в контакт със студената морска вода и изригва през поредица от пукнатини, преди да се разнесе по дъното. Можеш да го наречеш дълбоководен горещ извор. Върху едно обширно пространство се отлагат най-различни минерали — мед, цинк, желязо — заедно с богата на сероводород вода. Колкото и да е невероятно, в тази тъмна и токсична среда живеят и се развиват няколко вида гигантски миди, огромни тръбни червеи и бактерии, които използват серните съединения, за да синтезират захари. Точно тези забележителни представители на морския живот събираме с помощта на потопяеми апарати, за да бъдат лабораторно тествани и подложени на клинични изпитания в Щатите.

— Много ли са учените, които работят върху тези чудотворни лекове?

Пит поклати глава.

— Може би петдесет или шестдесет в целия свят. Изследванията в областта на морската медицина са все още в самото си начало.

— След колко време ще видим тези лекарства на пазара?

— Пречките, които задължителните разпоредби създават, са огромни. Може би ще минат десетина години, преди лекарите да започнат да изписват някои от тези лекарства.

Шанън приближи към редица от монитори, които запълваха цяла секция на една от преградите.

— Това изглежда впечатляващо.

— Другата ни задача е да съставим карта на морското дъно там, откъдето корабът мине.

— Какво показват мониторите?

— В момента виждаш дъното на морето в безброй форми и образи — обясни Пит. — Нашата широкообхватна сонарна система за сканиране с ниска разделителна способност може да запише в триизмерен цвят ивица с широчина до петдесет километра.

Шарън впери поглед в невероятната гледка от проломи и планини на хиляди метри под кораба.

— Никога не съм си мислила, че ще мога да наблюдавам морското дъно толкова ясно. Все едно че гледам през прозореца на самолет, който лети над Скалистите планини.

— След обработка с компютър очертанията стават още по-ясно различими.

— Романтиката на седемте океана — философски отбеляза тя. — Ти приличаш на първите изследователи, които нанасяли на картата новите светове.

Пит се засмя.

— Съвременните технологии не оставят никакво място за романтика.

Те напуснаха мостика и той я разведе из корабната лаборатория, където екип от химици и биолози маринисти се суетяха около дузина стъклени резервоари, гъмжащи от стотици различни обитатели на дълбините, проучваха данните от мониторите на компютрите и разглеждаха микроорганизми под микроскопи.

— След изваждането им от дъното на океана — каза Пит, — тук е мястото, където се прави първата стъпка в търсенето на нови лекарства.

— Какво е твоето участие във всичко това? — попита Шанън.

— Ал Джордино и аз управляваме автоматизираните съдове, които претърсват морското дъно за обещаващи находища на организми. Когато преценим, че сме открили някое перспективно място, се спускаме с потопяем съд, за да съберем образци.

Тя въздъхна.

— Твоята работа е много по-екзотична от моята.

Пит поклати глава.

— Не съм съгласен. Търсенето на произхода на нашите предци може да бъде достатъчно екзотично само по себе си. Ако не изпитвахме никакво привличане към миналото, защо милиони от нас ходят на поклонение в древен Египет? Защо скитаме по бойните полета на Гетисбърг и Ватерло или пък заставаме на скалите, отправили взор надолу към бреговете на Нормандия? Защото трябва да погледнем назад в историята, за да разберем себе си.

Шанън стоеше безмълвно. Тя беше очаквала определена студенина от човек, когото беше видяла да убива без забележимо угризение и беше учудена от дълбочината на думите му, от лекотата, с която изразяваше идеи.

Той продължи да говори за морето, за корабокрушения и изчезнали съкровища. Тя описа големите археологически загадки, които очакваха своето решение. И двамата изпитваха удоволствие от тази размяна на мисли, ала все пак между тях съществуваше някаква невидима бариера. Нито един от двамата не изпитваше силно привличане към другия.

Те бяха излезли на палубата и надвесени над релинга, наблюдаваха как бялата пяна от носа на „Дийп Фадъм“ се плъзга покрай корпуса му и се слива с пяната на килватера, когато се появи шкиперът Франк Стюарт.

— Получихме — каза той с типичния за хората от Алабама мек, провлачен изговор — официална заповед да отведем перуанските младежи и доктор Келси в Каляо, пристанищния град на Лима.

— С адмирал Сандекър ли говори? — заинтересува се Пит.

Стюарт поклати глава.

— С оперативния му директор, Руди Гън.

— След като свалим всички на брега, предполагам, че ще се върнем обратно и ще продължим работата си по проекта?

— Само екипажът и аз. На Ал и теб е наредено да се върнете при свещения кладенец и да извадите трупа на доктор Милър.

Пит изгледа Стюарт така, сякаш беше психиатър, пред който стоеше пациент с отклонения в психиката.

— Защо ние? Защо не перуанската полиция?

Стюарт повдигна рамене.

— Когато протестирах, че вашето присъствие е жизнено необходимо за операцията по събиране на образци, Гън заяви, че изпраща със самолет хора от изследователската лаборатория на НЮМА в Кий Уест, които да ви заместят. Това е всичко, което каза.

Пит махна с ръка към празната площадка за излитане и кацане на хеликоптери.

— Уведоми ли Руди, че аз и Ал не се ползваме с любовта на местното население и че съвсем наскоро останахме без летателно средство?

— Не по първия въпрос, да — по втория. Служителите от американското посолство действат, за да ви наемат пътнически хеликоптер в Лима.

— Това е също толкова безсмислено, колкото и да си поръчаш сандвич с фъстъчено масло във френски ресторант.

— Ако имаш възражения, предлагам да ги изложиш лично на Гън. Той ще ни посрещне на пристанището в Каляо.

Пит присви очи.

— Човекът, който е дясната ръка на Сандекър, ще прелети над шест хиляди и петстотин километра от Вашингтон, за да ръководи изваждането на някакъв труп? Какво става?

— Несъмнено нещо повече, отколкото личи на пръв поглед — каза Стюарт. Той се обърна и погледна към Шанън. — Освен това Гън предаде за вас съобщение от някой си Дейвид Гаскил. Каза, че ще си спомните името.

Тя погледна за миг замислено към палубата.

— Да, спомням си. Той е таен агент на служба в Митническото управление. Занимава се предимно с нелегалния внос и износ на антични предмети.

Стюарт продължи:

— Гаскил казал да ви предадем, че мисли, че е попаднал по следите на позлатената мумия от Тиаполо, които водят към един колекционер в Чикаго.

Сърцето на Шанън заби учестено и тя така стисна перилото, че кокалчетата на пръстите й побеляха като слонова кост.

— Добра новина? — попита Пит.

Шанън отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Тя изглеждаше като ударена от гръм.

Пит я прихвана през кръста, за да я подкрепи.

— Добре ли си?

— Позлатената мумия от Тиаполо — благоговейно промълви тя — е била загубена за света след един дързък обир на Музео Насионал де Антропологиа в Севиля през 1922 година. Няма жив археолог, който не би се отказал от пенсията си, за да я проучи.

— Какво точно я прави толкова необикновена? — попита Стюарт.

— Тя се счита за най-ценния древен предмет, който някога е бил открит в Южна Америка, заради историческото й значение — заразказва Шанън, сякаш изпаднала в транс. — Позлатата покривала мумията на велик чачапойски генерал на име Наймлап от краката до главата. Испанските завоеватели открили гробницата на Наймлап през 1547 година в един град, наречен Тиаполо, високо в планините. Това събитие било отразено в два документа, но днес никой не знае къде точно се намира Тиаполо. Аз съм виждала само стари черно-бели снимки на мумията, но веднага ми стана ясно, че позлатата е така майсторски изкована, че те кара да занемееш. Иконографията, традиционните изображения и шарките върху външната страна били изключително сложни и красиво изписани и представлявали картинен разказ за някакво легендарно събитие.

— Картинно писмо като при египетските йероглифи? — попита Пит.

— Нещо подобно.

— Това, на което казваме приключенски разказ в картинки — добави Джордино, който тъкмо излизаше на палубата.

Шанън се засмя.

— Само че без надписите. Те така и не били разшифровани напълно. Неясните обяснения сякаш говорят за дълго пътуване с лодка до някакво място отвъд империята на ацтеките.

— С каква цел? — попита Стюарт.

— Да се скрие огромно царско съкровище, принадлежало на Хуаскар, един от царете на инките, който бил пленен по време на битка и убит от своя брат Атахуалпа, който пък на свой ред бил екзекутиран от испанския завоевател Франсиско Писаро. Хуаскар притежавал свещена златна верига, дълга двеста и четиринадесет метра. В едно описание, което инките дали на испанците, се твърдяло, че двеста души едва успявали да я повдигнат.

— Ако приемем, че всеки човек би могъл да вдигне около шестдесет процента от собственото си тегло — замисли се Джордино, — значи става дума за повече от девет хиляди килограма или двадесет хиляди фунта злато. Умножи това по дванадесет тройунции…

— И ще получиш двеста и четиридесет хиляди унции — помогна му Пит.

Пресметливото изражение на Джордино изведнъж се стопи и на негово място се появи пълно изумление.

— О, боже мой. На днешния пазар на злато това ще възлезе на повече от сто милиона долара.

— Не може да бъде — насмешливо подметна Стюарт.

— Изчисли си го сам — промърмори все още смаяният Джордино.

Стюарт го направи и по лицето му, както и при Джордино, се изписа изумление.

— Света Богородице, той е прав!

Шанън кимна.

— Това е само цената на златото. А като древно произведение на изкуството тя е безценна.

— И испанците не са успели да я докопат? — попита я Пит.

— Не, веригата изчезнала заедно с други предмети от царското съкровище. Вероятно всички сте чували историята за Атахуалпа, братът на Хуаскар, който опитал да откупи свободата си от Писаро и неговите конквистадори, като им предложил да напълни със злато стая дълга седем и широка пет метра. Атахуалпа се изправил на пръсти, протегнал ръце нагоре и начертал линия около стаята, която се намирала на почти три метра от пода, височината, до която щяло да стига златото. Друга, по-малка стая, която се намирала в съседство, трябвало да бъде напълнена с два пъти повече сребро.

— Това сигурно е световен рекорд в областта на откупите — замислено произнесе Стюарт.

— Според легендата — продължи Шанън — Атахуалпа конфискувал безброй златни предмети от дворци, религиозни храмове и обществени сгради. Но количеството не достигало и той решил да заграби съкровищата на брат си. Агентите на Хуаскар го предупредили за опасността и той разпоредил съкровищата на царството му да бъдат тайно изнесени, преди Атахуалпа и Писаро да успеят да сложат ръка върху тях. Охранявани от царската гвардия от чачапойци под командването на генерал Наймлап, неизброими тонове златни и сребърни предмети, заедно с веригата, били тайно пренесени от огромен човешки керван до брега, където били натоварени на флотилия от тръстикови и балсови салове, които отплували към незнайно място далеч на север.

— Почива ли този разказ на някаква фактологическа основа? — попита Пит.

— Между 1546 и 1568 година един йезуит, историк и преводач, епископ Хуан де Авила, записал множество митични разкази на ранните перуански култури. Докато се опитвал да покръсти чачапойците в христовата вяра, му били разказани четиринадесет различни истории за едно огромно съкровище, принадлежало на царството на инките, което техните предци помогнали да бъде пренесено през морето до някакъв остров отвъд земята на ацтеките, където то било заровено. Според тях над него бдял крилат ягуар, докато инките се завърнат и отвоюват царството си в Перу.

— Оттук до Калифорния сигурно има стотина крайбрежни острова — каза Стюарт.

Шанън проследи погледа на Пит, вперен в развълнуваното море.

— Има или по-точно имало още един източник на тази легенда.

— Добре — каза Пит, — нека чуем и него.

— Когато епископът разпитвал хората от облаците, както наричали чачапойците, в един от разказите им станало дума за нефритена кутия, в която се намирало подробно описание на плаването.

— Животинска кожа с изрисувани символични пиктограми?

— Не, едно кипу — тихо отвърна Шанън.

Стюарт склони озадачено глава.

— Едно какво?

— Кипу, разработена от инките система за решаване на математически задачи и за водене на записки. В действителност, доста умно измислена. Представлявала нещо като древен компютър, който използвал оцветени нанизи от жички или конопени връвчици с възли, разположени на определени интервали. Различните цветове на връвчиците служели за обозначаване на различни неща — синият за религия, червеният за царя, сивият за места и градове, зеленият за хора и така нататък. Жълтата нишка можела да означава злато, а бялата се отнасяла за сребро. Разположението на възлите служело за отброяване, като например хода на времето. В ръцете на кипу-майок, секретар или писар, съществували безброй възможности да се създаде всичко — от опис на събития до опис на складови наличности. За нещастие, почти всички кипута, едни от най-подробните статистически сведения, събирани в историята на един народ, били унищожени по време на испанската конквистада и последвалото робство.

Пит каза:

— И този „струнен“^[1] инструмент, ако ми простиш играта на думи, бил използван за описване на плаването, включително астрономическото време, разстоянията и мястото?

— Това била идеята — потвърди Шанън.

— Някакви данни какво е станало с нефритената кутия?

— Един от разказите гласи, че испанците намерили кутията с кипуто, но тъй като не знаели неговото значение, я изпратили в Испания. Ала по време на транспортирането й на борда на един испански галеон, плаващ към Панама, кутията, заедно с цял товар скъпоценни предмети и огромно количество злато и сребро, била пленена от английския морски вълк сър Франсис Дрейк.

Пит се обърна и я изгледа така, както би изгледал класически автомобил, който никога не е виждал преди.

— Картата за съкровището на чачапойците се е озовала в Англия?

Шанън повдигна безпомощно рамене.

— Дрейк така и не споменал за нефритената кутия или съдържанието й, когато се завърнал в Англия след епическото си околосветско плаване. Оттогава тази карта е известна като кипуто на Дрейк, но оттогава никой не я е виждал.

— Страхотна история — тихо промълви Пит. В очите му се появи замечтан израз, а съзнанието му виждаше нещо отвъд хоризонта. — Но най-хубавата част тепърва предстои.

Шанън и Стюарт впериха погледи в него. Пит погледна нагоре към един гларус, който започна да кръжи над кораба, а после размаха криле към сушата. Когато се обърна към тях, в очите му се четеше пълна убеденост, а по устните му играеше лукава усмивка. Вятърът рошеше вълнистите кичури на черната му като абанос коса.

— Защо казваш това? — нерешително попита Шанън.

— Защото смятам да намеря нефритената кутия.

— Ти се шегуваш с нас — засмя се Стюарт.

— Ни най-малко. — Замечтаното изражение по грубоватото лице на Пит беше отстъпило място на твърда решимост.

За миг Шанън се смути. Внезапната промяна от предишния му шеговит скептицизъм беше съвсем неочаквана.

— Звучиш така, сякаш всеки миг ще полудееш.

Пит отметна назад глава и се разсмя от все сърце.

— Точно това й е най-хубавото на лудостта. Виждаш неща, които никой друг не може да види.