Клайв Къслър
Златото на инките (11)

9

Джордино продължаваше да се носи само на десетина метра от върховете на дърветата с едва 144 километра в час. Двадесетгодишният хеликоптер можеше да лети с още почти сто километра по-бързо, но след прелитането над планините той беше намалил скоростта, за да запази малкото останало му гориво. Само още една верига от хълмове и тясна крайбрежна равнина делеше хеликоптера от морето. На всеки три минути той загрижено поглеждаше към разходомерите за гориво. Очите му отново се спряха на зеленината, която се нижеше стремително под него. Гората беше гъста, а поляните бяха осеяни с големи скали. Мястото определено не беше подходящо за принудително кацане на хеликоптер.

Накуцвайки, Пит се върна в товарното отделение и започна да раздава спасителните жилетки. Шанън го последва, измъкна решително жилетките от ръцете му и ги подаде на Роджърс.

— Не, не е твоя работа — отсече тя и бутна Пит на една брезентова седалка, монтирана до преградата на корпуса. Тя кимна към завързаната хлабаво и пропита с кръв кърпа около крака му. — Сядай и стой мирно.

Тя намери комплект за оказване на първа помощ в едно метално шкафче и коленичи пред него. Без всякакви признаци на нервно напрежение тя сряза крачола на панталона му, почисти раната и сръчно направи осемте шева, необходими за затварянето й, преди да я бинтова.

— Добра работа — възхитено каза Пит. — Сбъркала си призванието си като милосърдна сестра.

— Имал си късмет. — Тя затвори капака на комплекта за първа помощ. — Куршумът просто е цепнал кожата.

— Защо имам чувството, че си участвала в „Обща болница“^[1]?

Шанън се усмихна.

— Израснала съм във ферма с петимата си братя, които непрестанно откриваха нови начини да се нараняват.

— Какво те насочи към археологията?

— В единия край на пшеничената ни нива имаше стара индианска погребална могила. Постоянно копаех около нея за върхове на стрели. За едно съчинение по книга в гимназията попаднах на текст за разкопки на погребалните могили на индианската култура Хоупуел в южната част на Охайо. Под негово влияние започнах разкопки на обекта в нашата ферма. След като открих няколко парчета от глинени съдове и четири скелета, бях безвъзвратно хлътнала. Имай предвид, че това в никакъв случай не бяха професионални разкопки. Научих се да разкопавам както трябва в колежа и бях запленена от развитието на културите в централните Анди, затова реших да се специализирам в този район.

Пит я изгледа безмълвно за миг.

— Кога за пръв път срещна Док Милър?

— Само за малко преди около шест години, когато работех върху доктората си. Присъствах на негова лекция за пътната мрежа на инките, която се простирала на почти пет хиляди километра от колумбийско-еквадорската граница до централната част на Чили. Точно неговата работа ме накара да съсредоточа проучванията си върху културата на Андите. Оттогава редовно идвам тук.

— В такъв случай не си го познавала много добре? — попита Пит.

Шанън поклати глава.

— Като повечето археолози всеки от нас беше насочил усилията си към своите любими проекти. От време на време си кореспондирахме и обменяхме данни. Преди около шест месеца го поканих да участва в тази експедиция, за да ръководи работата на студентите доброволци от перуанския университет. Той тъкмо беше завършил един от проектите си и разполагаше с време, докато започне следващият, така че прие. После любезно предложи да пристигне със самолет от Щатите пет седмици предварително, за да започне подготвителната дейност, да уреди получаването на разрешение от перуанците, да се погрижи за набавянето на оборудване и припаси, неща от този род. Хуан Чако и той работеха през цялото време заедно.

— Когато пристигна, забеляза ли нещо различно в него?

В очите на Шанън просветна любопитство.

— Доста странен въпрос.

— Във вида му, в действията му — продължи да упорства Пит.

Тя се замисли за момент.

— Откакто го видях във Финикс, си беше пуснал брада и отслабнал със седем-осем килограма, но като си помисля сега, рядко сваляше слънчевите си очила.

— Някаква промяна в гласа му?

Тя сви рамене.

— Може би малко по-плътен. Мислех си, че е настинал.

— Забеляза ли дали носеше пръстен? С голям кехлибар?

Тя присви очи.

— Парче жълт кехлибар на шестдесет милиона години с фосил на праисторическа мравка в центъра? Док се гордееше с този пръстен. Спомням си, че го носеше по време на лекцията за пътищата на инките, но при свещения кладенец не беше на ръката му. Когато го попитах защо го няма, той каза, че стоял хлабаво на пръста му, след като отслабнал и го оставил у дома да го стеснят. Откъде знаеш за пръстена на Док?

Пит носеше пръстена, който беше свалил от трупа на дъното на свещения кладенец, с обърнат надолу под пръста му кехлибар. Той го свали и мълчаливо го подаде на Шанън.

Тя го вдигна към светлината, която идваше от облото прозорче, вперила изненадан поглед в мъничкото древно насекомо, застинало в кехлибара.

— Къде… — Гласът й заглъхна.

— Човекът, който се е представял за Док, го е убил и е заел мястото му. Ти не си се усъмнила в самозванеца, защото не си имала причина да го сториш. Мисълта за нечестна игра изобщо не ти е минала през ума. Единствената грешка на убиеца е била, че е забравил да свали пръстена, когато е хвърлил тялото на Док в понора.

— Искаш да кажеш, че Док е бил убит, преди да отпътувам от Щатите? — смутено произнесе тя.

— Само един или два дни след като е пристигнал в лагера — обясни Пит. — Ако се съди по състоянието на трупа, трябва да е престоял във водата повече от месец.

— Странно, как Майлс и аз не сме го забелязали.

— Не е толкова странно. Вие сте се спуснали право пред прохода към съседната пещера и почти веднага сте били отнесени в нея. Аз стигнах дъното от другата страна и започнах систематично да претърсвам за, както си мислех, два скорошни трупа, преди течението да ме понесе. Вместо тях открих останките на Док Милър и костите на един испански войник от шестнадесети век.

— Значи Док наистина е бил убит — каза тя. По лицето й се изписа ужас. — Хуан Чако трябва да е знаел, защото беше координатор за нашия проект и работеше с Док, преди да пристигнем. Възможно ли е той да е замесен?

Пит кимна.

— При всички положения. Ако ти изнасяше незаконно древни съкровища, какъв по-добър информатор и подставено лице би намерила от един уважаван в цял свят специалист по археология и правителствен служител?

— Кой тогава е бил самозванецът?

— Някой от агентите на „Солпемачако“. Опитен хитрец, който майсторски е режисирал собствената си „смърт“ с помощта на Амару. Може би той е един от хората начело на организацията, който няма нищо против да си изцапа ръцете. Вероятно никога няма да разберем.

— Ако той е убил Док, заслужава да бъде обесен — каза Шанън, а в светлокафявите й очи проблесна гняв.

— Поне ще успеем да приковем Хуан Чако към вратата на някой перуански съд… — Пит внезапно се напрегна и се извърна към кабината, когато Джордино рязко наклони хеликоптера и направи кръг.

— Какво има?

— Нещо ме човъркаше отвътре — отговори Джордино. — Реших да обърна на триста и шестдесет градуса и да проверя какво става отзад. Добре че се доверявам на инстинкта си. Имаме си компания.

Пит се надигна, върна се в кабината и като пазеше крака си, се отпусна на седалката на помощник-пилота.

— Бандити или наши хора? — попита той.

— Онези приятелчета, които ни навестиха в храма, не са се хванали на хитрата ти уловка за Чиклайо. — Без да сваля ръце от уредите за управление, Джордино кимна навън през лявото странично стъкло към един хеликоптер, който прелиташе над ниска планинска верига на изток.

— Сигурно са се досетили за курса ни и са ни настигнали, когато намали скоростта, за да пестиш гориво — предположи Пит.

— Липсват установки за изстрелване на ракети въздух-въздух — отбеляза Джордино. — Ще трябва да ни свалят с пушки…

От отворената предна врата за пътници на преследващата ги машина лумна пламък и изригна облак от дим. Излетялата в небето ракета мина толкова близо до носа на хеликоптера, та Пит и Джордино имаха чувството, че биха могли да протегнат ръце през страничните прозорци и да я докоснат.

— Поправка — извика Пит. — Четиридесетмилиметрово пусково устройство за ракети. Същото, което използваха срещу храма.

Джордино рязко увеличи височината на полета и натисна докрай ръчната газ, като се опита да затрудни прицелването на екипа, обслужващ ракетното устройство.

— Грабвай пушката и им създай малко работа, докато успея да стигна до онези ниски облаци край брега.

— Нямаш късмет! — надвика Пит пронизителния вой на двигателите. — Хвърлих я, а и колтът ми е празен. Някой от вас донесъл ли е пушка на борда?

Джордино едва доловимо кимна, докато правеше нова отчаяна маневра с хеликоптера.

— Не мога да говоря от името на останалите. Моята е тикната в ъгъла зад преградата на кабината.

Пит взе слушалките с микрофон, които висяха на облегалката на седалката му и ги надяна на ушите си. После се измъкна от мястото си и се хвана за двете страни на отворената врата на кабината, за да се задържи на крака по време на резкия завой, който последва. Той включи кабела на слушалките в гнездото, монтирано на преградата, и махна с ръка на Джордино.

— Сложи си слушалките, за да можем да координираме отбранителните действия.

Без да отговори, Джордино натисна силно левия педал, при което машината се наклони и направи полегат завой. Сякаш жонглирайки, той продължи да борави с уредите за управление, докато надяваше слушалките на ушите си. Той трепна и неволно се наведе, когато следващата ракета профуча във въздуха на по-малко от метър под долната част на хеликоптера и се взриви сред оранжево кълбо от пламъци в скалните планински вериги.

Като се залавяше за всяко нещо, което можеше да му послужи за опора, Пит с клатушкане се добра до страничната врата за пътници, свали резетата и я избута назад, докато тя се отвори широко. Шанън, по чието лице се четеше повече загриженост, отколкото страх, прекоси пълзешком пода с едно въже и уви единия му край около кръста на Пит, докато той посягаше към автоматичната пушка, която Джордино беше използвал да повали в безсъзнание перуанските пилоти. После завърза другия край за една от надлъжните подпори.

— Сега вече няма да паднеш — възкликна тя.

Пит се усмихна.

— Не те заслужавам.

После легна по корем и насочи пушката през вратата.

— Готов съм, Ал. Изведи ме на позиция.

Джордино се помъчи да обърне хеликоптера, така че Пит да се окаже с лице към онази страна, от която нападателите нямаше да го виждат. Тъй като вратите за пътници и на двата хеликоптера се намираха от една и съща страна, и перуанският пилот беше изправен пред тази дилема. Той би могъл да рискува и да отвори вратата в задната част, за да даде възможност на стрелеца наемник за директен обстрел, но това би намалило скоростта му и би затруднило управлението на хеликоптера. Като две стари витлови бойни машини, влезли във въздушен бой, пилотите маневрираха, за да заемат по-изгодна позиция, като извършваха в небето такива невероятни акробатични номера с машините си, за които техните конструктори никога не бяха помисляли.

Противникът ми си разбира от работата, помисли си Джордино с уважението, което един професионалист изпитва към друг. Превъзхождан във въоръжение от наемниците, той се чувстваше като мишка, измъчвана от котка, преди бързо да бъде погълната за закуска. Очите му се стрелнаха от приборите към вражеския хеликоптер, а после надолу към земята, за да се увери, че няма да се блъсне в някой нисък хълм или дърво. Той дръпна назад газта и разшири стъпката на лопатите, за да увеличи загребването им във влажния въздух. Хеликоптерът се стрелна нагоре и другият пилот повтори маневрата. В този момент Джордино наклони носа надолу и натисна силно с крак десния педал на вертикалното кормило, като увеличи скоростта. Хеликоптерът се наклони встрани и се озова под нападателя. Джордино беше осигурил отлична позиция за стрелба на Пит.

— Сега! — извика той в микрофона.

Пит не се прицели в пилотската кабина, той взе на мушка двигателя под витлото и натисна спусъка. Пушката изгърмя два пъти и млъкна.

— Какво става? — попита Джордино. — Аз преодолях цялата защита до голлинията, а ти проигра топката.

— В тази пушка имаше само два патрона.

— Когато я взех от един от стрелците на Амару, не съм се спирал да й броя патроните.

Побеснял от безсилие, Пит рязко измъкна извития пълнител и видя, че беше празен.

— Донесе ли някой от вас пушка на борда? — извика той на Роджърс и вцепенените студенти.

Роджърс, здраво пристегнат в седалката, подпрял крака на една от преградите, за да не изхвръкне от мястото си по време на някоя от резките маневри на Джордино, разпери ръце.

— Оставихме ги, когато хукнахме към хеликоптера.

В този момент през страничното прозорче влетя една ракета, профуча по цялата ширина на корпуса и изхвръкна през отсрещната страна, без да избухне или нарани някого. Проектирана да се взривява при удар в бронирани машини или укрепени бункери, ракетата не експлодира при съприкосновението си с тънкия алуминий и пластмаса. Ако някоя уцели турбините, с тревога си помисли Пит, край на всичко. Той трескаво огледа отделението за пътници и видя, че всички са разкопчали раменните си ремъци и лежат свити на пода под седалките, сякаш брезентовите ремъци и малките тръбни подпори можеха да спрат четиридесетмилиметрова противотанкова ракета. Той изруга, когато неудържимо клатещата се машина го отхвърли към рамката на вратата.

Шанън видя яростта, изписана по лицето на Пит, отчаянието му, когато изхвърли празната пушка през вратата. И въпреки това в очите й се четеше непоклатима вяра в него. През изминалите двадесет и четири часа тя го беше опознала достатъчно добре, за да разбере, че той не беше от хората, които безропотно приемат поражението.

Пит улови погледа й, който го вбеси.

— Какво очакваш да направя? — попита той. — Да скоча във въздуха и да им разбия главите с магарешки кокал? Или пък ще се махнат, ако почна да ги замервам с камъни… — Пит внезапно млъкна, когато очите му се спряха на един от спасителните салове и избухна в неудържим смях. — Ал, чуваш ли ме?

— Твърде зает съм, за да отговарям на обаждания — напрегнато отвърна Джордино.

— Обърни тази антика с лявата страна напред и се издигни над тях.

— Каквото и да си намислил, направи го бързо, преди да ни забият някоя ракета в носа или да свърши горивото.

— Връщам се по всеобщо желание — каза той, започнал отново да се превръща в предишния, готов винаги да се пошегува Пит. — Мандрейк^[2] Пит и неговият вълшебен номер, с който побеждава смъртта. — Той разкопча токите на ремъците, които придържаха един от спасителните салове към пода. Върху яркооранжевия сал, който тежеше повече от 45 килограма, беше написано на английски „Плавателен съд за двадесет човека“. Като се надвеси през вратата, прикрепян от въжето, което Шанън беше вързала около кръста му, той преметна сала през рамо и зачака.

Джордино беше започнал да се изморява. За да останат във въздуха, хеликоптерите се нуждаят от непрестанна концентрация при ръчно управление, защото са съставени от хиляди противодействащи си сили, които не искат да имат нищо общо една с друга. По правило пилотите управляват сами около час. След това предават управлението на своя помощник или втория пилот. Джордино, който се намираше зад уредите за управление вече час и половина, не беше имал възможност да спи през последните тридесет и шест часа и сега напрежението от маневрите с машината из цялото небе бързо изчерпваше остатъка от силите му. В продължение на почти шест минути, цяла вечност при въздушния бой, той не беше позволил на противника си да спечели, макар и за кратко, предимство, което би дало възможност за директен обстрел на хората, обслужващи ракетното устройство.

Другият хеликоптер мина точно пред уязвимата, покрита изцяло със стъкло пилотска кабина на Джордино. За един кратък миг той успя ясно да види перуанския пилот. На лицето под бойния летателен шлем проблеснаха два реда бели зъби и човекът му махна с ръка.

— Това копеле ми се присмива — процеди разгневен Джордино.

— Какво каза? — долетя гласът на Пит.

— Тези противни песоглавци смятат, че това е забавно — яростно каза Джордино.

Той знаеше какво трябва да направи. Беше забелязал една почти недоловима особеност в техниката на летене на вражеския пилот. Когато завиваше наляво, той изобщо не се колебаеше, но закъсняваше с частица от секундата, когато трябваше да направи десен вираж. Джордино се престори, че завива наляво, рязко насочи носа нагоре и сви вдясно. Другият пилот се хвана на уловката и бързо пое наляво, ала реагира твърде бавно на лудешкото издигане и завиване в обратната посока. Преди да успее да се противопостави, Джордино беше обърнал хеликоптера обратно и се беше озовал над нападателя.

Благоприятната възможност, която се отдаде на Пит, продължи не повече от примигване на окото, но той беше избрал момента с невероятна точност. Като вдигна с две ръце спасителния сал над главата си с такава лекота, сякаш беше възглавница за диван, той го метна навън през отворената врата, докато перуанският хеликоптер профучаваше под него. Оранжевият вързоп полетя с устрема на топка за боулинг и се стовари върху една от въртящите се лопати на витлото, като я счупи на два метра от върха й. Лопатата се разби на метални парченца, които се разлетяха спираловидно настрани под влияние на центробежната сила. Тъй като равновесието беше нарушено, останалите четири лопати продължиха да се въртят с все по-нарастващи вибрации, докато най-сетне се откъснаха от главината на витлото и наоколо се разлетя дъжд от малки парченца.

Големият хеликоптер сякаш увисна неподвижно за миг, преди да се наклони с носа напред и да започне да пада с кръгообразно движение към земята със 190 километра в час. Надвесен през вратата, Пит наблюдаваше като хипнотизиран как перуанската машина се вряза с въртеливо движение в дърветата и се разби в един нисък хълм само на няколко метра от върха. Той видя проблясващите метални парченца, които се разлетяха из клоните на дърветата. Голямата ранена птица полегна на дясната си страна, превърнала се в смачкана купчина от изкривен метал, а после се загуби в огромното огнено кълбо, което изригна и я обви в пламъци и черен дим.

Джордино отне леко газта и бавно направи кръг над стълба от дим, но нито той, нито Пит забелязаха някакви признаци на живот.

— Сигурно за пръв път в историята се случва вертолет да бъде свален от небето със спасителен сал — каза Джордино.

— Импровизация. — Пит се засмя тихо и се поклони на Шанън, Роджърс и студентите, който го аплодираха с отново нараснало въодушевление. — Импровизация. — После добави: — Чудесно пилотиране, Ал. Ако не беше ти, никой от нас нямаше да оцелее.

— Вярно, точно така — каза Джордино, като насочи носа на хеликоптера на запад и намали ръчната газ, за да пести гориво.

Пит затвори вратата за пътници, спусна отново резетата, развърза въжето на Шанън от кръста си и се върна в пилотската кабина.

— Как сме с горивото?

— Гориво ли, какво гориво?

Пит надзърна през рамото на Джордино към разходомерите. Червените предупредителни лампички и на двата примигваха. Той видя и изпитото от умора лице на своя приятел.

— Почини си и дай да те сменя в управлението.

— Докарах ви дотук. Ще измина и малкото оставащо ни разстояние, преди резервоарите да се изпразнят.

Пит знаеше, че няма смисъл да хаби думите си в безрезултатен спор. Той никога не преставаше да се учудва на непоклатимото спокойствие и несломима сила на духа на Джордино: можеше да обърне света наопаки и пак нямаше да намери друг такъв приятел като издръжливия, як италианец.

— Добре, ти ще го приземиш. Аз ще пропусна този тур и ще се моля за попътен вятър.

След няколко минути прелетяха над бреговата ивица и се насочиха към морето. Край едно малко заливче с бялопясъчен плаж се издигаше курорт с красиви морави и голям плувен басейн. Туристите, които се припичаха на слънце, вдигнаха погледи нагоре към нисколетящия хеликоптер и започнаха да махат с ръце. Тъй като нямаше какво друго да прави, Пит също им махна.

Пит се върна в товарното отделение и приближи към Роджърс.

— Трябва да изхвърлим колкото е възможно повече неща, с изключение на оборудването за оцеляване като спасителните жилетки и другия спасителен сал. Ще се освободим от всичко останало — излишни дрехи, инструменти, железария, седалки — всичко, което не е заварено или затегнато с болтове.

Всички се заловиха за работа, подавайки намерените предмети на Пит, който ги изхвърляше през вратата за пътници. Когато отделението се изпразни, хеликоптерът беше олекнал с почти 136 килограма. Преди да затвори вратата отново, Пит погледна назад. За щастие, той не видя никакъв самолет, който да ги преследва. Той беше сигурен, че перуанският пилот беше съобщил по радиото, че ги е видял и възнамерява да ги нападне, прозрял уловката на Пит за Чиклайо. Но се съмняваше дали Солпемачако ще заподозрат загубата на наемните войници и хеликоптера в близките десетина минути. Ако пък след това разберяха какво се беше случило и изпратеха реактивен изтребител на перуанските ВВС да ги прихване, щеше да бъде твърде късно. Всяко нападение над невъоръжен американски изследователски кораб щеше да предизвика сериозни дипломатически търкания между правителството на Съединените щати и Перу, ситуация, която мизерстващата южноамериканска страна трудно би могла да си позволи. Пит имаше достатъчно основание да смята, че нито един местен чиновник или армейски офицер не би рискувал политическа катастрофа, независимо от тайния подкуп на Солпемачако.

Накуцвайки, Пит се върна в пилотската кабина, настани се на седалката на помощник-пилота и взе микрофона на радиостанцията. Отказвайки се от всякаква предпазливост, той натисна бутона за предаване. Да вървят по дяволите подкупните приятелчета на Солпемачако, които подслушваха ефира, помисли си той.

— НЮМА вика „Дийп Фадъм“. Обади се, Стъки.

— Слушам, НЮМА. Тук е „Дийп Фадъм“. Къде се намирате?

— Господи, колко големи са очите ти и как се е променил гласът ти, бабо.

— Повтори, НЮМА.

— Несполучлив опит. — Пит се засмя. — Не ставаш за Рич Литъл. — Той погледна към Джордино. — Имаме си комик имитатор на линията.

— Мисля, че ще е по-добре да му кажеш къде се намираме — с ясно доловима нотка на цинизъм в гласа каза Джордино.

— Прав си. — Пит кимна. — „Дийп Фадъм“, тук е НЮМА. Намираме се на юг от Вълшебния замък, между Страната на джунглите и Карибските пирати.

— Моля, повторете координатите си — долетя гласът на смутения наемник, който беше отговорил на Пит вместо Стъки.

— Какво е това, радио реклама за Дисниленд? — прозвуча от говорителя познатия глас на Стъки.

— А-ха, ето го нашия човек. Защо се забави толкова с отговора, Стъки?

— Слушах какво има да каже моето второ аз. Вие, момчета, кацнахте ли вече в Чиклайо?

— Отклонихме се от целта и решихме да се отправим към къщи — каза Пит. — Наблизо ли е шкиперът?

— На мостика е, прави се на капитан Блай^[3] и пришпорва екипажа, като се опитва да постави световен рекорд по бързина. Ако вдигнем още един възел, нитовете ни ще започнат да падат.

— Ние не ви виждаме. Вие засякохте ли ни с радара?

— Да — отговори Стъки. — Променете направлението си на две-седем-две по магнитния компас. По този начин ще излезем на един и същ курс.

— Променям курса на две-седем-две — потвърди Джордино.

— Какво е разстоянието до срещата? — попита Пит радиста.

— Според шкипера — около шестдесет километра.

— Скоро трябва да ги видим. — Пит погледна към Джордино. — Как мислиш?

Джордино се взря печално в разходомерите за гориво, а после в часовника на командното табло. Циферблатът показваше 10:47 сутринта. Той не можеше да повярва, че толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, откакто той и Пит бяха се отзовали на молбата за помощ от човека, който се представяше за Док Милър. Той беше готов да се закълне, че събитията са скъсили живота му с три години.

— Цедя всеки литър гориво от резервоарите при скорост само четиридесет километра в час — най-сетне каза той. — Откъм брега подухва слаб попътен вятър, който ни помага, но по моя преценка, ще успеем да се задържим във въздуха само около петнадесет или двадесет минути. Колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

— Да се надяваме, че разходомерите отчитат по-малко, отколкото в действителност имаме — каза Пит. — Хей, Стъки.

— Тук съм.

— По-добре се пригответе за водна спасителна операция. Всички предвиждания вещаят кацане във водата.

— Ще предам на капитана. Предупредете ме, когато се приводните.

— Ти първи ще разбереш.

— Успех.

Хеликоптерът бръмчеше над гребените на вълните. Пит и Джордино почти не приказваха. Ушите им се вслушваха в шума на двигателите, сякаш очакваха всеки момент внезапно да млъкнат. Те неволно се напрегнаха, когато в кабината се разнесе пищенето на предупредителната алармена сигнализация за гориво.

— Това ни бяха запасите — каза Пит. — Сега летим на пари.

Той погледна надолу към кобалтовосинята вода само на десет метра под хеликоптера. Морето изглеждаше сравнително спокойно. Той прецени, че височината на вълните от основата до гребена беше по-малка от метър. Водата изглеждаше топла и приятна. Струваше му се, че кацането с изключени двигатели нямаше да бъде твърде тежко, а старият „Ми-8“ би трябвало да се задържи на повърхността цели шестдесет секунди, ако Джордино не пръснеше шевовете при спускането му във водата.

Пит повика Шанън в пилотската кабина. Тя се показа на вратата, погледна към него и едва доловимо се усмихна.

— Вижда ли се вашият кораб?

— Мисля, че всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта. Но не е достатъчно близо, за да стигнем до него с горивото, което е останало. Кажи на всички да се приготвят за приводняване.

— Значи наистина ще се наложи да преплуваме останалата част от пътя — скептично заяви тя.

— Дребна работа — отвърна Пит. — Кажи на Роджърс да премести сала до вратата за пътници и да има готовност да го хвърли във водата веднага щом кацнем. И му обясни, че е много важно да дръпне кордата за надуване едва след като салът благополучно е минал през вратата. Аз поне не желая да ми се намокрят краката.

Джордино посочи право напред.

— „Дийп Фадъм“.

Пит кимна, когато погледна бързо към тъмната мъничка точица на хоризонта. Той заговори в микрофона на радиостанцията.

— Вече ви виждаме, Стъки.

— Заповядайте на купона — отговори Стъки. — Ще отворим бара по-рано само за вас.

— Пази боже! — с претенциозен сарказъм възкликна Пит. — Не мисля, че адмиралът ще погледне с добро око на тази идея.

Техният работодател, главният директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания, адмирал Джеймс Сандекър, беше издал категорично нареждане, забраняващо наличието на всякакъв алкохол на борда на съдовете на НЮМА. Вегетарианец и маниак на тема фитнес, Сандекър мислеше, че прибавя години към продължителността на живота на служителите си. Но както беше станало по време на забраната през двадесетте години, хора, които рядко докосваха алкохол, започнаха тайно да внасят каси с бира на борда или да я купуват в чуждите пристанища.

— Може би предпочиташ голяма чаша „Овалтайн“^[4]? — отвърна Стъки.

— Само ако го приготвиш със сок от моркови и кълнове от люцерна…

— Единият двигател току-що угасна — съобщи сякаш между другото Джордино.

Очите на Пит се стрелнаха към приборите. От другата страна на таблото стрелките на уредите, които отчитаха работата на левия двигател, потрепваха до ограничителите за нулево положение. Той се обърна и вдигна поглед към Шанън.

— Предупреди всички, че машината ще се спусне във водата с дясната страна напред.

Шанън изглеждаше объркана.

— Защо не се спуснем вертикално?

— Ако се спуснем с дъното напред, лопатите на витлото ще започнат да потъват, ще се ударят във водата и ще се разбият на нивото на корпуса. Останките, които ще се разхвърчат, могат лесно да проникнат през обшивката, особено на кабината и нашият храбър пилот може да остане без глава. Ако се спуснем странично, разбитите лопати ще се разлетят навън и далеч встрани от нас.

— А защо с дясната страна?

— Нямам черна дъска и тебешир — тросна се раздразнено Пит. — За да умреш спокойна, става дума за посоката на въртене на лопатите на витлото и факта, че изходът се намира от лявата страна.

Проумяла, Шанън кимна.

— Разбрах.

— Веднага след удара — продължи Пит — изкарай студентите през вратата, преди това нещо да потъне. А сега сядай на мястото си и затегни колана. — След това потупа Джордино по рамото. — Кацай, докато останалият двигател все още работи — каза той, закопчавайки предпазните си ремъци.

Джордино нямаше нужда от увещаване. Преди да изгасне другият двигател, той дръпна назад лоста за набиране на височина и отне докрай газта на работещия двигател. Щом хеликоптерът престана да се движи напред на височина три метра над морето, той внимателно го наклони надясно. Лопатите на витлото се врязаха във водата и се разбиха в облак от отломки и водни пръски, а машината тромаво кацна във водата с грацията на бременен албатрос. Ударът приличаше на силното разтърсване, което се получава, когато носеща се с голяма скорост кола се спусне върху силно наклонен участък от пътя. Джордино изключи единствения двигател и приятно изненадан установи, че старият „Ми-8“ се носи с пиянско поклащане по морската повърхност, сякаш точно тук му беше мястото.

— Последна спирка! — прогърмя гласът на Пит. — Излизайте навън всички.

Тихото плискане на вълните в корпуса дойде като приятен контраст на заглъхващия вой на двигателите и тракането на витловите лопати. Соленият морски въздух нахлу в задушното пътническо отделение, когато Роджърс отвори вратата за пътници и спусна надуваемия спасителен сал за двадесет човека във водата. Той много внимаваше да не дръпне преждевременно кордата за надуване и изпита облекчение, когато чу съскането на сгъстения въздух и видя как салът се издува на безопасно разстояние от вратата. След малко той вече се поклащаше край хеликоптера, а Роджърс здраво стискаше котвеното му въже в ръката си.

— Излизайте! — извика Роджърс, като започна да избутва перуанските студенти по археология през вратата в сала.

Пит разкопча предпазните ремъци и бързо влезе в задното отделение. Шанън и Роджърс умело ръководеха изтеглянето. Оставаха само трима студенти, които трябваше да се качат на сала. Бързият оглед на хеликоптера му показа, че той не можеше да се задържи още дълго на повърхността. Вратата в задната част се беше огънала от удара достатъчно, за да позволи на водата да започне да навлиза около шевовете. Подът на корпуса вече беше започнал да се накланя назад, а вълните се плискаха край прага на отворената врата за пътници.

— Нямаме много време — каза той, като помагаше на Шанън да се прехвърли в сала. Роджърс я последва и той се обърна към Джордино.

— Твой ред е, Ал.

Но Джордино не искаше и да чуе за това.

— Морска традиция. Първо напускат всички ранени, които могат да вървят.

Преди Пит да успее да се възпротиви, Джордино го избута през вратата и след това го последва, докато водата се плискаше около глезените му. Те разгънаха веслата на сала и се отдалечиха с гребане от хеликоптера, чиято дълга опашка бавно се потопи във водата. В този момент една голяма вълна връхлетя през отворената врата за пътници и хеликоптерът се плъзна назад в бездушното море. Той изчезна със слабо бълбукане сред няколко вълнички. Последни потънаха разбитите лопати на витлото, чиито останки бавно се въртяха от силата на течението, сякаш машината се спускаше надолу под въздействието на собствената си тяга. Водата нахлу през отворената му врата и той се гмурна под вълните за последното си кацане на морското дъно.

Никой не проговори. Всички изглеждаха натъжени от потъването на хеликоптера. Сякаш бяха преживели загуба на близък човек. Пит и Джордино се чувстваха във водата като у дома си. Останалите, озовали се изведнъж сред необятното море, изпитваха ужасно усещане за пустота, към което се прибавяше страхът, породен от чувството за безпомощност. Последното чувство се усили още повече, когато на повърхността неочаквано изплува една акула и започна заплашително да кръжи около сала.

— Ти си виновен — каза Джордино на Пит с престорено раздразнение. — Тя е подушила миризмата на кръв от раната на крака ти.

Пит се взря през прозрачната вода, разглеждайки гладкото тяло, което се плъзна под сала. Той разпозна плоската, подобна на хоризонтален стабилизатор глава с очи, разположени като сигналните светлини на самолет в края на крилата му.

— Риба чук. Не по-дълга от два метра и половина. Не заслужава внимание.

Шанън потръпна, приближи се до Пит и се вкопчи в ръката му.

— Какво ще стане, ако реши да отхапе парче от сала и потънем?

Пит сви рамене.

— Спасителните салове рядко се услаждат на акулите.

— Тя покани на обяд приятелите си — каза Джордино, посочвайки към още две перки, които пореха водата.

Пит видя първите признаци на паника по лицата на студентите. Той се настани удобно на дъното на сала, вдигна крака върху горния плавок и затвори очи.

— Нищо не може да се сравни с кротката дрямка под топло слънце в спокойно море. Събудете ме, когато пристигне корабът.

Шанън не можеше да повярва на очите си.

— Той трябва да е полудял.

Джордино бързо прозря замисъла на Пит и също се настани удобно.

— Значи ставаме двама.

Никой не знаеше как точно да реагира. Очите на всички останали в сала се извърнаха от задрямалите, както по всичко личеше, мъже от НЮМА към кръжащите наоколо акули и отново се спряха на мъжете. Паниката бавно премина в притеснено безпокойство, докато минутите бавно се влачеха, сякаш всяка беше дълга колкото цял час.

Към групата, готвеща се за обяд, се присъединиха още акули, но сърцата на всички започнаха да се изпълват с новопокълнала надежда при появата на „Дийп Фадъм“, чийто нос пореше водата сред пръски от пяна. Никой на борда нямаше представа, че старият „впрегатен кон“ от океанографската флотилия на НЮМА можеше да се движи толкова бързо. Долу в машинното отделение главният механик Огъст Бърли, човек с могъщо телосложение и внушително шкембе, внимателно наблюдаваше стрелките на тахометрите, които се намираха доста навътре в червения сектор и се ослушваше за някакви признаци на умора на метала от претоварените двигатели. На мостика капитан Франк Стюарт се взираше през бинокъла към малкото оранжево петънце на фона на синьото море.

— Ще приближим към тях с намалена до половина скорост, преди да дадем пълен назад — каза той на кормчията.

— Не искате ли да спрем и да стигнем до тях на дрейф, капитане? — попита русият мъж с вързана на опашка коса при щурвала.

— Те са заобиколени от цял пасаж акули — каза Стюарт. — Нямаме време за предпазливост. — Той се обърна и заговори по корабната разговорна уредба. — Ще приближим оцелелите отляво. Всички свободни от смяна да имат готовност да ги качим на борда.

Това, което последва, беше блестяща проява на мореплавателно умение. Стюарт спря кораба на два метра от сала, като едва разплиска водата. Няколко от членовете на екипажа погледнаха надолу и размахаха ръце, надвесени над релинга и фалшборда, за да ги поздравят. Спуснаха трапа и на долната площадка застана един моряк с кука за лодки. Той я протегна напред, Джордино я хвана за края и салът беше изтеглен до площадката.

Акулите бяха забравени и всички започнаха да се усмихват и да се смеят с глас, без да крият щастието си, че са успели да се измъкнат от лапите на смъртта без тежки наранявания най-малко четири пъти, откакто бяха взети за заложници. Шанън вдигна очи към извисяващия се корпус на изследователския кораб, обходи с поглед лишената от изящество надстройка и дерик-крановете и се обърна към Пит с лукави пламъчета в очите.

— Ти ни обеща четиризвезден хотел и освежаваща баня, а не някакво ръждиво старо корито.

Пит се засмя.

— За всеки друг това е истинско цвете. В буря всяко пристанище е добре дошло. Значи, ще споделиш моята приятна, ала обзаведена по домашному каюта. Като джентълмен, ще ти отстъпя долната койка, а аз доброволно ще приема неудобствата на горната.

Шанън го погледна развеселена.

— Не отиваш ли твърде далеч?

След като се отпусна и продължи да следи бащински пътниците от сала, които се изкачваха по трапа един след друг, той се усмихна дяволито на Шанън и промърмори:

— Добре де, няма да виря глава. Можеш да вземеш горната, а аз ще взема долната.