Клайв Къслър
Дракон (68)

67

Въжетата на многопарашутната система автоматично се освободиха и нощният въздух ожесточено нахлу в трите огромни купола, които се развяха в тъмното небе. Най-после те се напълниха и се разтвориха, главоломният темп, с който чудовищната машина се спускаше, намаля и тя започна да се носи към вълните значително по-бавно.

Пит погледна нагоре и окуражен от спектакъла, който се разигра пред очите му, си отдъхна. Първото препятствие остана зад гърба ми, помисли си той. Всичко, което СДГП трябваше да направи сега, беше да се спусне върху водата в хоризонтално положение и успешно да измине триста и двадесетте метра, преди да се приземи на морското дъно без повреди и с кабината нагоре. Той ясно си даваше сметка, че тази част от операцията беше изцяло вън от неговия контрол. Не можеше да направи нищо, освен да седи със скръстени ръце и да се наслаждава на спускането без особено да се притеснява.

Той погледна нагоре и успя с лекота да различи на лунната светлина „С-5 Галакси“, който бавно кръжеше над СДГП. Зачуди се дали Сандекър беше освободил Джордино от тоалетната. Добре можеше да си представи как приятелят му бълва нескончаем поток от цветисти ругатни.

Господи, колко време беше минало, откакто той и екипът на НЮМА се бяха настанили в „Мочурливи поля“? Три месеца, четири? Стори му се цяла вечност. И все пак имаше чувството, че катастрофата, довела до разрушаването на подводната станция, се беше случила вчера.

Той отново впери поглед в парашутите и се запита дали щяха да осигурят необходимото забавяне на скоростта във водата, както правеха това във въздуха.

Инженерите, които бяха измислили тази безумна мисия, сигурно са били убедени, че ще бъде така. Но те бяха на хиляди мили от мястото, където седеше Пит и всичко, на което разчитаха, бяха куп формули и закони на физиката, на които се подчиняваше падането на тежки предмети. Не бяха направили никакви експерименти с модели или пробно спускане на макет в естествена големина. Това беше въпрос на бърза победа в едно залагане или загуба за сметка на Пит, ако бяха сбъркали в изчисленията.

Да се прецени разстоянието над водата е изключително трудно дори през деня, а нощем това е почти невъзможно, ала Пит успя да зърне на лунната светлина блясъка на водните капчици, които лекият бриз отвяваше от гребените на вълните. До удара във водата оставаха по-малко от петнадесет секунди, заключи той. Пит спусна седалката и се настани удобно върху облегалката, в която някоя предвидлива душа се беше сетила да постави допълнителен пълнеж. Той махна за последен път на кръжащия самолет и веднага осъзна колко глупаво беше постъпил. Те бяха твърде далеч, за да го съзрат в тъмнината; пилотът поддържаше безопасна дистанция, за да предпази куполите на Пит от завихрянето, което самолетът би причинил.

Внезапният разтърсващ удар бе последван от силен плясък, когато СДГП се заби в браздата между две вълни. Машината издълба огромен кратер в морето, като изхвърли нагоре кръгла стена от ярко фосфоресцираща вода. После тя се скри от погледа и морето се затвори над „Големият Бен“, сякаш беше излекувало гигантски белег от едра шарка.

Ударът не беше толкова лош, колкото беше очаквал Пит. Той и „Големият Бен“ бяха преживели спускането с парашутите здрави и невредими. Той върна седалката в изправено положение и веднага започна да проверява всички захранващи системи, безкрайно щастлив при вида на зелените лампички, които започнаха да светват една след друга върху пулта с приборите и съобщението върху компютърния монитор, че няма повреди. После включи външните прожектори и ги завъртя нагоре. Куполите на два от парашутите бяха останали отворени, но третият се беше усукал и омотал около собствените си въжета.

Пит бързо насочи вниманието си към екрана на компютъра, докато натискаше съответните клавиши, които щяха да му позволят да следи спускането. По екрана започнаха да се нижат цифри и се появи предупредително съобщение. СДГП падаше в тъмната бездна със скорост шестдесет и един метра в минута. Според предварителните изчисления максималната скорост трябваше да бъде четиридесет и два. „Големият Бен“ се носеше надолу с деветнадесет метра в минута по-бързо.

— Имаш ли време за разговори? — прозвуча в слушалките на Пит приглушеният глас на Сандекър.

— Сблъсках се с малък проблем — отвърна Пит.

— Парашутите? — попита Сандекър. В гласа му се долавяше страх от отговора.

— Единият се омота и челното съпротивление намаля.

— Каква е скоростта ти на спускане?

— Шестдесет и един.

— Лошо.

— На мен ли ще обяснявате!

— Такъв обрат на нещата беше предвиден. Мястото, където ще се приземиш, беше избрано, защото дъното е гладко и покрито с мека слоеста утайка. Въпреки твърде голямата ти скорост на спускане, ударът ще бъде по-лек от този в повърхността на водата.

— Ударът не ме притеснява — каза Пит, като внимателно следеше телевизионния монитор, чиято камера беше насочена надолу, под бързо потъващия СДГП. — Тревожа се, че тридесеттонната машина може да се окаже заровена в десетина метра тиня. Без скрепер „Големият Бен“ не може да изгребе тинята и да си пробие път като „Големият Джон“.

— Ще те измъкнем — обеща Сандекър.

— А какво ще стане с операцията?

Гласът на Сандекър толкова утихна, че Пит едва успя да го чуе.

— Ще свием знамената…

— Почакайте — рязко заяви Пит. — Дъното вече се вижда.

В мрака се открои мръснокафявият цвят на морското дъно. Той загрижено наблюдаваше как лишеният от растителност терен стремително се носи към камерата. СДГП се удари в утайката и потъна в нея като юмрук в пандишпанов сладкиш. В студената черна вода се вдигна огромен облак, който закри всичко наоколо.

На борда на самолета, сякаш едновременно обладани от едно и също опасение, очите на Джордино и Сандекър се срещнаха над апаратурата за свръзка. С изопнати и мрачни лица те зачакаха следващото обаждане на Пит.

Гневът отдавна беше напуснал Джордино след освобождаването му от тоалетната, която временно се беше превърнала в негов затвор. Сега, докато чакаше новини за съдбата на своя приятел в морските дълбини, той изпитваше единствено силно безпокойство.

Далеч долу Пит не можа веднага да прецени дали СДГП беше затрупан от утайката. Единственото му усещане беше сякаш някаква голяма тежест го притиска към седалката. Нямаше никаква видимост. Камерите и външните прожектори показваха само кафеникава тиня. Нямаше никакъв начин да разбере дали кабината за управление беше покрита с тънък слой утайка, или се намираше погребана на пет метра под подобната на плаващ пясък тиня.

За щастие, куполите на парашутите бяха попаднали в течение със скорост три възела, което ги беше отнесло встрани от СДГП. Пит натисна бутона, който освобождаваше куките, закачени към дебелите въжета на парашутите.

Той задейства ядрените енергийни системи и приведе „Големият Бен“ в режим „движение напред“. Пит почувства вибрациите от огромните гъсенични вериги, които забиха шиповете си в утайката и започнаха да се въртят. В продължение на близо минута нищо не се случи. Струваше му се, че веригите само се въртят около водещите ролки, но липсваха всякакви признаци за наличие на теглителна движеща сила в посока напред.

После „Големият Бен“ се отмести надясно. Пит извърши необходимите корекции с приборите за управление и отново обърна СДГП наляво. Той почувства как машината леко се премести напред. Той повтори цялата процедура, обръщайки огромната машина наляво и надясно и най-сетне, сантиметър по сантиметър, тя пое напред, набра инерция и увеличи скоростта на придвижването си.

Изведнъж „Големият Бен“ се освободи от прегръдките на тинята и като се устреми нагоре и напред, измина повече от петдесет метра, преди да се измъкне от облака от утайка в прозрачната вода.

Изминаха няколко дълги секунди и из тялото на Пит започна да се разлива едва доловимо усещане за ликуване. Той се отпусна на седалката и позволи на СДГП сам да контролира движението си по морското дъно. После включи автоматичното управление и зададе компютризиран навигационен курс на запад, като изчака няколко минути, за да се увери, че СДГП работи нормално. За щастие, „Големият Бен“ скоро достигна максималната си скорост и се понесе по голата подводна равнина със същата лекота, с която би разоравал царевична нива в Айова.

Едва тогава Пит се свърза със Сандекър и Джордино и им докладва, че е поел към „Демоните на Денингс“.