Клайв Къслър
Дракон (50)

49

Моро Каматори не само изглеждаше зъл, той беше зъл. Втренченият поглед на очите му неизменно оставаше мрачен, злостен и изпълнен с жестокост, а в редките случаи, когато тесните му устни се разтягаха в усмивка, под тях лъсваха два реда зъби, по които имаше повече злато, отколкото в компстънската златна жила.

Дори в този ранен час — в пет часа небето все още беше тъмно — около него витаеше дух на изтънчена надменност. Той беше безупречно облечен с хакама, торбести панталони, които много приличаха на прихваната в средата пола и катагину, извезан със сърма копринен ловен елек, характерен за периода Едо. На краката си беше обул само сандали.

Пит, от друга страна, изглеждаше като изваден от торбата на някой просяк, ровещ из боклукчийските кофи за стари дрехи. Той беше надянал само една тениска и шорти, срязани от долната част на летателния му костюм. Краката му бяха обути в бели хавлиени чорапи.

След като беше разбуден и отведен в личния кабинет на Каматори, той стоеше треперещ от студ в неотоплената стая и внимателно разглеждаше стените, по които бяха наредени древни оръжия от всички исторически епохи, събрани от цял свят. В средата на стаята застинали като войници при команда „мирно“, се извисяваха бойни доспехи от Европа и Япония. При вида на ловните трофеи, разположени прилежно между стотиците мечове, копия, лъкове и пушки, в стомаха на Пит се надигна вълна от отвращение.

Той преброи тридесет окачени по стените глави на злочестите жертви на Каматори, които бяха вперили в пространството невиждащите погледи на широко отворените си стъклени очи. Повечето бяха азиатци, но имаше четири с европейски черти. Кръвта му се смрази, когато между тях разпозна главата на Джим Ханамура.

— Заповядайте, мистър Пит, пийнете чаша кафе — покани го Каматори, като даде знак на Пит да седне на една възглавничка, разположена до ниска маса. — Ще си поговорим няколко минути преди…

— Къде са останалите? — прекъсна го Пит.

Каматори го изгледа студено.

— Настанени са наблизо, в една малка зала, където ще наблюдават лова на видеоекран.

— Като зрители, които гледат порнографски филм в малките часове.

— Може би последният участник в лова ще се поучи от грешките на онези, които са загинали преди него.

— Или пък ще затворят очи и ще пропуснат спектакъла.

Каматори седеше съвсем неподвижен, а в ъгълчетата на устните му играеше едва доловима усмивка.

— Това не е експеримент. Процедурата е отработена до съвършенство в резултат на опита, който имам. Жертвите чакат да дойде техния ред оковани в столове и ако се наложи, очите им се държат отворени със самозалепваща лента. Ще имат отлична възможност да наблюдават вашата кончина.

— Надявам се, ще изпращате хонорарите за всяко повторно излъчване на семейството ми — заяви Пит, привидно загледан в окачените по стените глави, като се стараеше да не обръща внимание на отвратителните експонати, а да се съсредоточи върху стойката с мечове.

— Много добре успявате да си придадете вид на смелчага — отбеляза Каматори. — Не бих и очаквал друго от човек с вашата слава.

— Кой е следващият? — рязко попита Пит.

Касапинът повдигна рамене.

— Вашият приятел, мистър Джордино или може би жената агент. Да, мисля, че убийството й ще разяри до краен предел останалите и ще ги накара да станат по-опасна плячка.

Пит се обърна.

— А ако не успеете да хванете някой от нас?

— Островът е малък. Никой не е успявал да ми се изплъзне за повече от осем часа.

— И не можем да очакваме пощада от вас.

— Никаква — каза Каматори и злостната му усмивка стана по-широка. — Това не е детинска игра на криеница, в която има победители и победени. Ще умрете бързо и леко. Обещавам ви.

Пит втренчи поглед в очите на самурая.

— Не е игра ли? Струва ми се, че ще трябва да се правя на Сангър Рейнсфорд срещу вас, в ролята на генерал Заров.

Каматори присви очи.

— Тези имена не са ми познати.

— Не сте ли чели „Най-опасната игра“ от Ричард Конъл? Това е класически разказ за един човек, който се развлича с преследване на ближните си.

— Нямам желание да осквернявам ума си с четене на западна литература.

— Радвам се да го чуя — каза Пит, като на ум отбеляза леко нарастване на шансовете си да остане жив.

Каматори посочи към вратата.

— Време е.

Пит продължи да упорства.

— Все още не сте обяснили правилата на играта.

— Няма правила, мистър Пит. Ще проявя великодушие и ще ви дам един час преднина. След това ще тръгна подире ви въоръжен само с моя меч, родово оръжие, което се предава в семейството ми от няколко поколения и е проляло много вража кръв.

— Вашите предци самураи много биха се гордели с техния потомък, който петни честта им, като убива невъоръжени и беззащитни хора.

Каматори знаеше, че Пит нарочно го предизвиква, но не можеше да сдържи все по нарастващата си ярост към американеца, който не показваше никакви признаци на страх.

— Вратата е там — просъска той. — Ще започна преследването след един час.

 

 

В мига, в който прекрачи вратата на оградата, по която течеше ток, маската на лекомислено нехайство изчезна от лицето на Пит. Обзет от неудържима ярост, той затича край редицата от дървета, които заобикаляха курортното селище, и навлезе сред сенките на голите, лишени от растителност скали. Той беше напрегнат до краен предел, хладнокръвен и хитър, с необичайно изострени сетива, движен от една-единствена мисъл.

Трябваше да оцелее, за да спаси останалите.

Рискът да тича свободно по чорапи, вместо с тежките боти, които носеше по време на полета от палубата на „Ралф Р. Бенет“, се оказа печеливш. За щастие, скалистият терен беше покрит с няколкосантиметров слой влажна пръст, ерозирала през вековете от скалната лава.

Той бягаше, обладан от зловеща решителност, пришпорван от гняв и опасението, че може да се провали. Планът му беше прост, абсурдно прост, при все че вероятността да хвърли прах в очите на Каматори му се струваше почти със сигурност обречена на провал. Той обаче беше абсолютно сигурен, че никой от преследваните не е прибягвал към такъв ход. Изненадата беше на негова страна. Другите се бяха опитвали единствено да се отдалечат колкото се може повече от курортното селище, а после трескаво да потърсят скривалище, където да останат незабелязани. Отчаянието поражда гениални хрумвания, но те всички се бяха провалили, при това окончателно и безвъзвратно. Пит се канеше да предприеме нова стъпка в играта на бягство, която беше достатъчно безразсъдна, за да се увенчае с успех.

Освен това, той имаше и още едно преимущество пред онези, които бяха опитвали да се измъкнат преди него. Благодарение на подробния модел на Пенър Пит беше напълно запознат с терена на острова. Той ясно си спомняше разстоянията и височините и знаеше къде точно трябва да отиде, а то не беше към най-високата точка на острова.

Хората, които бягат обзети от ужас по време на преследване, неизменно се отправят нагоре, нагоре по стълбите в някоя сграда, нагоре по някое дърво, в клоните на което да се скрият, нагоре по скалите, водещи към билото на някой хълм. Пътищата нагоре представляваха задънена улица, по която беше невъзможно да се избяга.

Пит се отклони и започна да се спуска надолу към източната брегова ивица, като оставяше след себе си лъкатушеща следа, сякаш не беше сигурен накъде да поеме. Понякога се връщаше обратно, за да накара преследвача си да помисли, че се е загубил и се върти в кръг. Неравният, подобен на лунна повърхност терен и слабата светлина правеха трудно правилното определяне на посоката, но звездите все още не бяха избледнели и като използваше Полярната звезда, Пит правилно се ориентираше накъде е север. Той поспря за няколко минути и си почина, за да запази силите си, а после внимателно обмисли положението, в което се намираше.

Пит си даде сметка, че Каматори, който преследваше жертвите си обут в сандали, никога не би могъл да ги постави на тясно само за осем часа. Един начинаещ турист, който обича да скита из гората, би могъл, с помощта на малко късмет, да избегне залавяне в продължение на един или два дни, дори и ако го преследват с кучета… освен ако подире му не се е спуснал някой, който използва датчици, чувствителни към телесната топлина.

За Пит нямаше никакво съмнение, че го преследва робот, отрупан с датчици. Той пое отново, все още потръпващ от студ, но без да чувства напрежение или умора.

Краят на този един час завари Пит да заобикаля канарите край морето. Пръснатите тук-там дървета и храсталаци растяха чак до самия ръб на скалните вериги. Той беше забавил крачка и леко подтичваше, докато търсеше процеп в скалите, върху които, двадесетина метра по-надолу, връхлиташе прибоят. Най-сетне той стигна до малка просека, сгушена сред скалите. Над бурните води, с оголени от ерозията корени, които едва го крепяха, беше надвиснало малко борче.

Очите му внимателно огледаха околността за наличие на видеокамера или датчици, реагиращи на телесна топлина, но не откриха нищо.

Почти сигурен, че никой не го наблюдава, той изпита здравината на стеблото му, като се овеси на него с цялата си тежест. То се огъна и отрупаният с борови иглички връх се наклони с цели пет сантиметра навън и надолу. Той пресметна, че ако се покатери достатъчно високо в клоните му, оголените корени няма да издържат допълнителната тежест, ще се изскубнат от земята и дървото заедно с Пит ще се сгромоляса с трясък върху склона на урвата и ще падне в морето.

После се взря съсредоточено в тъмната бушуваща водна маса, както правят гмурците, изкачили се на високите скали край Акапулко. Той прецени, че дълбочината в един тесен процеп между скалите е три метра и се увеличава до четири, когато с тътен го заливаше голяма пенеста вълна. Никой нормален човек не би и помислил за това, което се въртеше в ума на Пит, докато оглеждаше отдръпващата се вълна и изучаваше посоката на движение на течението. Без неопренов костюм нито един плувец не би могъл да издържи в студената вода повече от двадесет минути при положение, че беше оцелял по време на падането. След това щеше да настъпи измръзване.

Той седна върху една скала, извади найлоновата торбичка за кръв изпод колана на шортите си и я сложи на земята до краката си. После изпъна лявата си ръка и сви дланта си в юмрук, а с дясната започна да опипва, докато откри вената в плоската част на сгъвката над лакътя. Той постоя известно време неподвижен, като се опитваше да запечата в паметта си положението на вената, представяйки си я като маркуч. После взе иглата, която беше прикрепена към тръбата на торбичката и я заби под ъгъл във вената си.

Не можа да я улучи и се наложи да опита отново. Най-сетне при третия опит иглата влезе във вената. Той остана седнал и отпуснат, докато кръвта му течеше в торбичката.

Ушите му доловиха в далечината слаб кучешки вой. Това, което в момента му се стори очевидно, връхлетя върху него с шеметна сила. Той не можеше да повярва, че беше подценил Каматори. Не допускаше, не беше се досетил, че по петите му ще тръгнат кучета от плът и кръв. До този момент сляпо беше вярвал, че неговият преследвач ще използва електронни прибори или роботи, за да открие жертвата си. Вече си представяше злорадото изражение по лицето на самурая главорез, когато откриеше Пит, приклещен от настървеното куче.

С невероятно търпение Пит седеше и чакаше кръвта му да напълни найлоновата торбичка, като се вслушваше в приближаващия кучешки лай. Кучето тичаше неотклонно по следите му и беше на по-малко от двеста метра от него, когато количеството на кръвта достигна 450 милилитра и Пит измъкна иглата от ръката си. Той бързо напъха пълната с кръв торбичка под купчина камъни, като я прикри с тресчици и опадали листа.

Обзети от страх и изпаднали в паника, повечето от хората, които Каматори беше обезглавил, напразно се бяха опитвали да се изплъзнат от преследващото ги куче, докато паднат от изтощение и бъдат заловени. Единствено по-смелите бяха спирали и опитвали да се преборят с него с помощта на подръчно оръжие, в повечето случаи някоя дебела тояга. Все още неподозиращ изненадата, която го очакваше, Пит отиде още по-далеч от тях. Той си намери дълъг и дебел клон от дърво, ала също така се въоръжи и с два тежки камъка. Най-сетне, като последна стъпка в отбраната си, той метна оскъдните си оръжия върху една скала и след това сам се качи на нея.

Краката му едва се бяха отделили от земята, когато лаещото псе се стрелна през дърветата и изскочи до самия ръб на урвата.

Пит се взря в него онемял от удивление. По тялото на кучето преследвач нямаше никаква козина. То сигурно беше най-странният и отвратителен робот, който Пит някога беше виждал.

Японските инженери, работещи в лабораториите за роботи на Хидеки Сума, бяха надминали себе си. Опашката, вирната във въздуха, играеше ролята на антена, а краката му, чиито краища бяха огънати под ъгъл от деветдесет градуса, за да се осигури по-добро сцепление със земята, се въртяха като спиците на колело. Тялото му представляваше сложна система от електронни компоненти, групирани около ултразвуков датчик за определяне на разстояния. То представляваше върхово постижение в областта на машините за проследяване, способно да надушва човешка миризма, да реагира на топлинно излъчване и пот, а също и да заобикаля или прескача препятствия с бързина, която не отстъпва на бързината на доберман пинчер.

Единствената прилика между робота преследвач и някое истинско куче, която Пит откри след като напрегна въображението си и пренебрегна записания на магнетофонна лента лай, бяха страховитите челюсти, които се движеха кръгообразно вместо да захапват. Пит замахна с клона към металната муцуна, ала единственият резултат беше, че кучето робот го изтръгна от ръката му и го раздроби на тресчици, които се разхвърчаха наоколо.

Беше цяло чудо, че след срещата с това страшилище от жертвите на Каматори бяха останали здрави крайници, които да бъдат окачени по стените, помисли си Пит. Но кучето робот не направи никакъв опит да го приближи и да се нахвърли върху него. То се покатери на известна височина по скалата, върху която беше застанал Пит и остана там, а през това време миниатюрната му видеокамера запечатваше движенията на Пит и неговото местонахождение. Пит разбра, че неговото предназначение беше да открие набелязаната жертва и да я притисне натясно, така че Каматори да успее да се приближи и да извърши ритуалното убийство.

Пит вдигна един от камъните над главата си и го метна. Кучето робот се оказа твърде пъргаво. То с лекота отскочи надясно, а камъкът профуча край него и падна на земята.

Пит вдигна другия камък, единственото оръжие, което му беше останало и се престори, че се кани да го хвърли, но спря по средата на замаха и видя как кучето отново отскочи надясно. После като някой артилерист той направи необходимата корекция и го метна. Моментът беше точно избран и камъкът попадна в целта. Кучето, което явно беше програмирано да отскача само надясно, когато го нападат, подскочи и се озова право под падащия камък.

Не се чу лай, нито вой. Нямаше искри, нито пращене, дължащо се на окъсени електрически вериги. Вместо да се строполи на земята, механичното куче, чиято компютърна и наблюдателна система бяха разбити, просто се отпусна неподвижно върху своите крака спици. На Пит почти му дожаля за него, докато бавно се свличаше надолу като някоя механична играчка с изтощени батерии — но не много. Той слезе от скалата и срита робота в електронния корем, като го катурна на една страна. Пит се увери, че видеокамерата не работи, а после измъкна покритата с изгнили трески и листа торбичка кръв от скривалището й.

Той искрено се надяваше, че загубата на кръвта, която беше източил от вената си, не е отслабила организма му. За това, което му предстоеше, щеше да има нужда от всяка своя частица сила.

 

 

Каматори започна да изпитва безпокойство, когато образът на миниатюрния телевизионен монитор, прикрепен към китката му, внезапно изчезна. Последните данни от датчика на робота куче показваха, че Пит се намира на около сто седемдесет и пет метра в югоизточна посока, близо до скалните вериги край брега. Той се изненада, че Пит беше допуснал да го поставят натясно още в самото начало на преследването. Каматори забърза нататък, като първата му мисъл беше, че системата е отказала поради повреда в електрониката. Докато тичаше към мястото, където за последен път беше засечена жертвата му, в съзнанието му бавно започна да се промъква мисълта, че вероятно самият Пит беше причина за възникналия проблем.

Това никога не се беше случвало с предишните му жертви. Нито една от тях не беше опитвала да се пребори с робота или да му причини някаква повреда. Каматори реши, че ако Пит беше успял да стори това, което другите не можаха, то трябва много да внимава, когато приближава към мястото. Решил, че не е нужно да бърза, той забави крачка. Разполагаше с достатъчно време, за да си го позволи.

Изминаха почти двадесет минути, преди да прекоси разстоянието, което го делеше от жертвата му и да се озове на малката просека между скалите. С труд успя да различи между храсталаците фигурата на робота куче. Когато го видя да лежи на една страна, той започна да се бои, че се е случило най-лошото.

Без да напуска прикритието на дърветата, той направи широк завой около откритата от всички страни купчина камъни. Каматори предпазливо започна да се промъква към кучето, което лежеше неподвижно и притихнало. Той изтегли меча и го вдигна високо над главата си, хванал дръжката с две ръце.

Свикнал да използва киаи, движещата сила, с чиято помощ стигаше до състояние на бойно настървение и твърда решимост да победи противника си, Каматори пое дълбоко дъх, нададе смразяващ кръвта вик и скочи, като се надяваше да се стовари върху омразния си враг точно в момента, когато Пит издишаше.

Но Пит го нямаше.

Малката просека изглеждаше така, сякаш на нея се беше разиграло масово клане. Роботът куче и скалите бяха опръскани с кръв, по склона на урвата се стичаха малки кървави ручейчета. Той разгледа внимателно земята. Отпечатъците от стъпките на Пит бяха дълбоки и пръснати хаотично наоколо, ала липсваше кървава следа, която да води извън просеката. Той погледна надолу към морето и скалистото подножие на урвата и видя едно изтръгнато от корените дърво, което вълните изтласкваха навън, само за да го повлекат отново навътре и после пак да го стоварят върху канарите. Той огледа неравната дупка и изтръгнатите корени до самия край на склона.

В продължение на няколко минути той изучава обстановката, като местеше поглед от стърчащите корени на дървото към камъка, който лежеше до робота куче. Роботът не беше програмиран да убива, а само да преследва и да открива къде се намира жертвата. Пит сигурно беше спрял, за да се бие с него и беше повредил преследвача си, като при това случайно беше променил зададената в компютъра му програма, в резултат на което роботът се беше превърнал в безмилостен убиец.

След това се беше хвърлил в нападение, разкъсвайки жестоко плътта на Пит. Тъй като не е могъл да избяга, нито да овладее обзелия го страх, Пит сигурно беше опитал да се спаси, като се покатери на дървото. Но дървото не беше издържало тежестта му и заедно с него се беше сгромолясало долу върху скалите. Тялото на Пит не се виждаше, но никой не би могъл да оцелее при такова падане. Той сигурно беше завлечен навътре от някоя вълна или довършен от акулите, привлечени от миризмата на окървавеното тяло.

Сляпа ярост обзе Каматори. Той вдигна механичното куче и го хвърли в урвата. Пит беше успял да го победи. Главата на авантюриста нямаше да бъде монтирана върху стената редом с останалите зловещи трофеи. Самураят касапин изпитваше срам, че някой беше съумял да го надхитри. Никой до този момент не беше успял да избегне меча му.

Той щеше да си отмъсти на останалите американски заложници. Реши, че следващата му жертва ще бъде Стейси и изпита удоволствие при мисълта за ужаса, който щеше да се изпише по лицата на Джордино, Уедърхил и Манкузо, които щяха да наблюдават на цветния екран как я съсича на парчета.

Обладан от радостна възбуда, той вдигна меча пред очите си. Току-що изгрялото слънце хвърляше златисти отблясъци по острието му. Каматори го размаха в кръг над главата си и с плавно мълниеносно движение го прибра в ножницата.

Все още разгневен и разочарован, че не е успял да се справи с човека, когото искаше на всяка цена да убие, той се отправи обратно през каменистата местност към курортното селище, наслаждавайки се на мисълта за предстоящото преследване.