Клайв Къслър
Дракон (45)

44

Както беше предположил Пенър, вероятността да ги свалят и да паднат сред пламъци беше твърде малка. Свръхлеките мотопланери, с които Пит и Джордино щяха да излетят от площадката за полети и кацане на кораба за откриване и определяне на цели с РЛС^[1] на Военноморските сили на САЩ „Ралф Р. Бенет“, изглеждаха като миниатюрни бомбардировачи, произведени по технологията „Стелт“. Те бяха боядисани в тъмносиво и имаха същата странна форма, която правеше невъзможно засичането им от радар.

Те стояха като някакви извънземни буболечки под сянката на фазираната антенна решетка с форма на кутия. Високата колкото шестетажна сграда система се състоеше от осемнадесет хиляди антенни елементи, които събираха най-различни разузнавателни данни за съветските ракетни изпитания с невероятна степен на точност. „Ралф Р. Бенет“ беше изтеглен с президентска заповед от задачата, която изпълняваше край бреговете на полуостров Камчатка, за да могат мотопланерите да излетят от борда му и да следи развитието на събитията на и около остров Сосеки.

Лейтенант командир Реймънд Симпсън, мъж, наскоро навършил тридесет години, с изсветляла от слънцето русолява коса, беше застанал до хората от НЮМА на откритата палуба. Следящ изкъсо действията на екипа за техническо обслужване, чиито членове се бяха скупчили около малките летателни апарати, за да заредят резервоарите им с гориво и да проверят изправността на приборите и уредите за управление, той имаше вид на упорит човек, който си разбира от работата.

— Мислиш ли, че ще успеем да се справим без пробен полет? — попита Пит.

— За стари пилоти от ВВС като вас няма да е никак трудно — безгрижно отвърна Симпсън. — Свикнете ли веднъж да пилотирате по корем, ще ви се прииска да си вземете по един такъв в къщи за лично ползване.

Пит никога не беше виждал такива странни, свръхлеки летателни апарати, докато той и Джордино не кацнаха преди час на кораба със самолет „Оспри“ със завъртащи се двигатели. Сега, само след четиридесетминутен учебен инструктаж от тях се очакваше да прелетят с планерите над стотици километри открито море и да се приземят, без да се наранят върху криещата опасности скалиста повърхност на остров Сосеки.

— От колко време имате тези птички? — заинтересува се Джордино.

— „Ибис X-20“ — поправи го Симпсън — току-що е слязъл от чертожните дъски.

— О, господи! — изпъшка Джордино. — Те все още са експериментални.

— Точно така. Още не са преминали изцяло програмата от изпитания. Съжалявам, че не мога да ви предоставя нещо, което е доказало възможностите си, но вашите хора във Вашингтон бързаха страхотно и настояха да ги доставим едва ли не от другия край на света за осемнадесет часа.

— Те, естествено, летят? — замислено изрече Пит.

— О, естествено — разпалено заяви Симпсън. — Аз самият имам вече десет летателни часа на тях. Задвижват се от компактни газотурбинни двигатели, които са последна дума на техниката в своята област и могат да осигурят крейсерска^[2] скорост от триста километра в час при дължина на полета сто и двадесет километра. „Ибис“ е най-усъвършенстваният мотопланер в света.

— Може би като се уволниш, ще можеш да откриеш търговско представителство — сухо заяви Джордино.

— Да не мислиш, че не ми се иска — каза Симпсън, който не беше усетил иронията в забележката му.

Капитанът на радарния кораб командир Уендъл Харпър пристъпи към площадката за излитане и кацане с голяма снимка в ръка. Висок и пълен, със солидно шкембе, кривокраката походка на Харпър му придаваше вид на човек, който току-що е слязъл от коня, след като е яздил през равнините на Канзас, за да хване „Пони Експрес“.

— Нашият офицер метеоролог обещава за полета попътен вятър със скорост четири възела — бодро заяви той. — При това положение горивото няма да бъде проблем.

Пит кимна за поздрав.

— Надявам се, нашият разузнавателен сателит е открил някое прилично място за кацане.

Харпър разгърна уголемената обработена от компютър сателитна снимка върху една преграда.

— Е, не е точно като летище „О’Хеър“ в Чикаго. Единственото равно място на острова е затревена площ с размери двадесет на шестдесет метра.

— Достатъчно място за приземяване срещу вятъра — подметна оптимистично Симпсън.

Пит и Джордино приближиха и впериха погледи в изненадващо ясната снимка. В центъра й се виждаше добре оформена градина, ограждаща правоъгълна морава, единственият подстъп към която беше откъм изток. Останалите три страни бяха плътно обградени с дървета, храсти и постройки с покриви като на пагода и високи, извити мостчета, които водеха от откритите балкони към ориенталско езерце в единия край.

Като осъдени на смърт хора, на които току-що им бяха казали, че могат да избират между въжето на бесилото и разстрела, изправени пред някоя стена, Пит и Джордино се спогледаха и размениха уморени, пренебрежителни усмивки.

— Да се крием, докато дойдат подкрепления — умърлушено продума Джордино. — Защо имам чувството, че някой друг е взел решение вместо мен, без да ме пита?

— Не ще и дума, няма нищо по-хубаво от това да пристигнеш пред портала с духовата музика — съгласи се Пит.

— Нещо не е наред ли? — недоумяващо попита Харпър.

— Жертви на агресивна търговска реклама за привличане на клиенти — отвърна Пит. — Някой във Вашингтон се е възползвал от нашето лековерие.

Харпър доби смутен вид.

— Искате ли да се откажете от операцията?

— Не — въздъхна Пит. — Вече сме се хванали на хорото.

— Нямам желание да ви командвам, но до залез-слънце остава един час. Ще имате нужда от дневна светлина, за да виждате накъде летите.

В този момент към тях приближи старшият на екипа на Симпсън и докладва, че мотопланерите са обслужени и готови за полет.

Пит погледна към крехките малки летателни апарати. Името планер беше твърде неподходящо за тях. Без силната тяга на газотурбинните им двигатели те щяха да паднат като камъни от небето. За разлика от високото, широко крило на свръхлекия планер, с плетеницата му от жици и кабели, крилата на „Ибис“ бяха къси и дебели, с вътрешно укрепване. Липсваше и характерното за свръхлеките планери крило с хоризонтален стабилизатор и хоризонтални кормила, което противодействаше на загубата на скорост и въртенето. Той си спомни поговорката за мъхестата пчела, която на пръв поглед нямаше никакви качества да лети, ала все пак летеше не по-зле, ако не и по-добре от доста други насекоми, които майката природа беше дарила с аеродинамична форма.

След като приключи с предстартовата проверка, наземният екип се изтегли и застана отстрани на площадката за излитане и кацане. На Пит му се струваше, че те приличат на зрители на автомобилно състезание, по чиито лица е изписано очакване за катастрофа.

— Може би ще успеем да се приземим навреме за коктейлите — каза той, като надяваше шлема си.

С неизменното си спокойствие, Джордино само се прозя.

— Ако пристигнеш първи, поръчай ми чиста водка мартини.

Харпър с изненада осъзна, че леденото равнодушие представляваше висшата степен на вълнение, което тези мъже бяха способни да проявят.

— Успех — каза той, като стисна здраво ръцете на двамата. — Ще ви следим през цялото време. Непременно активирайте сигналното си устройство като кацнете. Искаме да уведомим Вашингтон, че сте се приземили благополучно.

Пит се усмихна кисело.

— Ако съм в състояние.

— Никакво съмнение — каза Симпсън, като че ли окуражаваше местния отбор. — Гледайте да не забравите да включите таймерите за самовзривяване. Не можем да подарим на японците нашата технология за свръхлеки планери.

— Довиждане, благодарим на вас и на екипите ви, че се погрижихте за нас.

Джордино докосна Пит по рамото, намигна му окуражително и без да каже дума, се запъти към своя апарат.

Пит приближи към своя мотопланер, вмъкна се отдолу през един тесен люк в покрития с брезент корпус и се плъзна по корем напред, докато се намести в контурите на облицовката от порест каучук с дължина на човешко тяло. Главата и раменете му се намираха малко по-високо от краката, а лактите му висяха свободно на сантиметър от пода. Той нагласи предпазните презрамки и колани, които опасваха раменете и бедрата му. После вмъкна изпънатите си стъпала в стъпенките на педалите за вертикалния стабилизатор и спирачката, а след това стисна с едната си ръка късия и дебел щурвал, като с другата щеше да регулира ръчната газ. Той махна с ръка през миниатюрното предно стъкло на хората от екипа, които бяха готови да освободят застопоряващите въжета и включи стартера. Воят на газовата турбина, по-малка от буренце за бира, бавно започна да се усилва, докато се превърна в пронизителен писък. Той погледна към Джордино, като едва успя да различи чифт изпълнени с решимост кафяви очи. Пит вдигна палец и Джордино му отвърна със същия жест, придружен с усмивка.

Той огледа за последен път приборите, за да се увери, че двигателят работи, както е записано в летателния наръчник, който едва бе имал време да прегледа и хвърли последен поглед към плющящия на кърмата флаг, който силният бриз развяваше откъм левия борд.

За разлика от самолетоносачите, пътят за излитане напред беше блокиран от огромната радарна конструкция и надстройката, ето защо командир Харпър беше обърнал „Бенет“ откъм наветрената страна.

Пит натисна спирачката, като изпъна напред пръстите на краката си. После подаде газ и почувства как „Ибис“-ът се опитва да се устреми напред. Краят на площадката за излитане и кацане се намираше обезпокоително близо. Подемната сила на „Ибис“ възникваше при четиридесет и пет километра в час. Силата на вятъра, към която се прибавяше и скоростта на „Бенет“, му даваше начална скорост от двадесет и пет километра в час, но той трябваше да развие още двадесет километра преди колесниците да се издигнат във въздуха.

Настъпи решителният момент. Той даде знак на наземния екип да освободи застопоряващите въжета. После Пит отне напълно газта и „Ибис“-ът се разтресе под напора на бриза и тягата на газовата турбина. С очи вперени в края на площадката за излитане и кацане, Пит освободи спирачките и „Ибис“-ът се понесе напред. Пет метра, десет и след това той започна постепенно, без да спира, да дърпа щурвала назад. Малкият носов колесник на летателния апарат се отлепи от палубата и Пит съзря облаците. До края на площадката оставаха още три метра, когато Пит издигна „Ибис“-а в небето над развълнуваното море.

Той направи вираж и на четиридесет метра височина пое направо, като наблюдаваше как Джордино се понася във въздуха зад него. Пит направи кръг над кораба, размаха криле към екипажа на „Ралф Р. Бенет“ и пое курс на запад към остров Сосеки. Водите на Тихия океан бушуваха под главния колесник, оцветени от залязващото слънце в искрящо златисто.

Пит придвижи напред ръчната газ до делението за полет с крейсерска скорост. Искаше му се да мине през цялата процедура за излитане на малкия летателен апарат, да набере височина и да опита някои фигури. Но това беше невъзможно. Имаше вероятност японските радари да засекат резките му маневри. При прав, хоризонтален полет над гребените на вълните „Ибис“-ът беше невидим.

Сега Пит започна да се чуди дали на острова няма да ги очакват посрещачи. Той не виждаше почти никаква надежда да се измъкнат от курортното селище. Добре ни насадиха, помисли си той. Да извършим изневиделица принудително кацане в предния двор на Сума и да създадем бъркотия сред охраната му, за да отвлечем вниманието от останалите.

Екипажът в оперативния пункт на „Бенет“ беше засякъл насрещните радарни сигнали, изпратени от отбранителните съоръжения на Сума, но командир Харпър реши да не ги заглушава. Той позволи „Бенет“ да бъде следен, като правилно предположи, че командата, отговаряща за отбраната на острова ще си отдъхне, щом види, че самотният американски кораб плава спокойно на изток, сякаш това е един обичаен курс.

Пит се съсредоточи върху управлението, като непрестанно държеше под око компаса. При сегашната им скорост, пресметна той, трябваше да кацнат на острова след тридесет и пет минути. Ако обаче се отклоняха само на няколко градуса на север или на юг, можеха със сигурност да го пропуснат.

Този път при летенето и управлението трябваше да разчита единствено на инстинкта си, придобит от опит. „Ибис“-ът не можеше да си позволи допълнителното тегло на бордови компютър и автопилот. Той провери отново скоростта, посоката и скоростта на вятъра и изчисли приблизително курса четири пъти, за да е сигурен, че няма да допусне грешки.

Пит си помисли, че да остане без гориво и да извърши принудително кацане в бурното море посред нощ беше изпитание, на което нямаше желание да се подлага.

Той мрачно забеляза, че радиоприемниците са свалени. Без съмнение, по заповед на Джордън, така че нито той, нито Джордино биха могли да се впуснат в излишни разговори, които щяха да издадат тяхното присъствие.

След като изминаха двадесет и седем минути и на хоризонта остана да свети само една малка слънчева дъга, Пит се взря напред през прозореца.

Той беше там, малко, потънало във виолетови сенки петънце между морето и небето. Почти неусетно то се превърна в остров с ясни, осезаеми очертания. Назъбените му канари се издигаха вертикално от гребените на огромните вълни, които се разбиваха в подножието им.

Пит се обърна и погледна през страничното прозорче. Джордино го следваше на по-малко от десет метра отзад и вдясно. Пит размаха крилете на мотопланера и посочи напред. Джордино скъси разстоянието, което ги делеше и Пит видя как той кимна в отговор и посочи с крайчеца на ръката си към острова.

Той провери за последен път приборите, а после наклони „Ибис“-а и започна плавен вираж, докато се озова над центъра на острова от потъмнялото на изток небе. Нямаше да има кръжене, за да проучи релефа на местността, нямаше да има повторен подход, ако приближеше твърде ниско или твърде високо. Изненадата беше техният единствен съюзник. Разполагаха с една-единствена възможност да приземят малките „Ибис“-и в градинската морава преди да бъдат обсипани от ракети земя-въздух.

Той ясно виждаше покривите в стил пагода и просеката между дърветата, които заобикаляха откритата градина. Забеляза площадка за кацане и излитане на хеликоптери, която отсъстваше от макета на Пенър, но реши, че не става за резервно място за приземяване, тъй като беше твърде малка и обградена от дървета.

Леко извиване на китката вляво, вдясно, после задържане. Той започна постепенно да отнема газта. Морето се превърна в размазано петно, високият скалист склон стремително приближаваше и бързо изпълни предното стъкло. Той леко дръпна щурвала назад. После внезапно, като че ли някой беше издърпал килим изпод краката му, морето изчезна и колесниците се понесоха само на няколко метра над твърдата скална повърхност на острова.

Право напред, без да се оглежда встрани, леко натискане на педала на дясното вертикално кормило, за да компенсира наличието на насрещен вятър. Той се извиси над редицата от храсти, а гумите на колесниците бръснаха върховете им. Пит отне изцяло газта, „Ибис“-ът започна да се спуска и вече не можеше да бъде вдигнат във въздуха. Леко дръпване на щурвала и мотопланерът започна да се снишава. Той почувства силен тласък, когато колесниците меко докоснаха моравата на не повече от пет метра от края на една леха с цветя.

Пит задейства бутона за изключване на двигателя и плавно, но силно натисна спирачките. Не последва нищо. Липсваше инерцията, която да отхвърли тялото му напред. Тревата беше мокра и гумите се плъзгаха по нея сякаш бяха намазани с масло.

Той изпита непреодолимо желание да натисне ръчната газ докрай и да дръпне назад щурвала, още повече, че лицето му се намираше само на няколко сантиметра от носа на „Ибис“. Дали нямаше да се блъсне в някое дърво, сграда, скала? Право пред него редица от пламнали в есенно червено и златисто храсти му пречеше да види дали зад тях не се крие някакво твърдо препятствие.

Пит се напрегна, наведе глава и се вкопчи с всичка сила в мотопланера.

Летателният апарат все още се движеше с тридесет километра в час, когато се вряза в храстите, крилата му се откъснаха и корпусът влетя с шумен разтърсващ плясък в малко езерце, пълно с огромни шарани.

За момент настъпи мъртва тишина, нарушена само няколко секунди по-късно от шум на трошене и разкъсване, когато „Ибис“-ът на Джордино връхлетя през храстите, плъзна се край разбития летателен апарат на Пит и като занесе, спря в една пясъчна градинка, разрушавайки изкусната композиция от сложни фигури, прецизно оформени с гребло.

Пит опита да се освободи от предпазните ремъци, но краката му бяха приковани, а ръцете му не можеха да се движат свободно. Главата му беше полупотопена в езерцето и той трябваше да извие лицето си нагоре, за да диша. Той ясно виждаше ято гигантски бели, черни и златисти шарани, чиито зинали усти се отваряха и затваряха, а огромните им кръгли очи се взираха учудено в натрапника, който беше нахлул в частното им владение.

Корпусът на „Ибис“, в който се намираше Джордино, беше сравнително запазен и той успя да се измъкне без проблеми. Той се втурна, скочи в езерцето и се устреми напред през тинята и островчетата от лилии като побеснял хипопотам. Със сила, придобита по време на дългогодишните тренировки по културизъм, той огъна встрани смачканите конструктивни укрепващи елементи, които бяха приковали краката на Пит, сякаш бяха клечки за зъби. После разкопча предпазните ремъци, измъкна Пит от разбития летателен апарат и го извлече на брега.

— Добре ли си? — попита той.

— С натъртени пищяли и пресрещнат палец — отвърна Пит. — Благодаря, че ме измъкна.

— Ще ти изпратя сметката — каза Джордино, като оглеждаше с отвращение покритите си с тиня ботуши.

Пит свали шлема си и го хвърли в езерцето, като накара опулените шарани да се стрелнат и потърсят убежище сред островчетата от лилии. Той кимна към останките на мотопланерите.

— Ще тръгнат да ни търсят. По-добре включи сигналните устройства и нагласи таймерите за взривяване.

Докато Джордино се зае със задачата да предупреди „Бенет“ за тяхното пристигане, преди да задейства таймерите на малките пакети с пластичен експлозив, поставени в мотопланерите, Пит се изправи сковано на крака и огледа градината.

Тя изглеждаше пуста. Армията от хора и роботи пазачи не се появи. По верандите и прозорците на сградите липсваха признаци на живот. Невъзможно му беше да повярва, че никой зад тънките стени на постройките в японски стил не е чул воя на газотурбинните двигатели и шума от разбиването на двата мотопланера. Някой трябваше да живее тук. Градинарите сигурно бяха някъде наоколо, безупречният вид на мястото говореше, че за него постоянно се полагат грижи.

Джордино се върна.

— Разполагаме с по-малко от две минути да се измъкнем преди да избухнат — бързо каза той.

— Тръгнах — изрече Пит и затича към обраслата с дървета местност отвъд курортното селище.

Изведнъж той застина, когато чу странен електронен глас, който извика:

— Останете по местата си!

Пит и Джордино реагираха по един и същ начин. Те се втурнаха към прикритието на гъстите храсти и защитата, която им осигуряваха дърветата, като се привеждаха и придвижваха бързо от едно към друго, опитвайки да се отдалечат от неизвестния преследвач. Едва бяха успели да изминат петдесет метра, когато пред тях внезапно изникна висока ограда, отрупана с изолатори и проводници, по които течеше ток.

— Най-краткото бягство в историята — умърлушено промърмори Пит.

В този момент експлозивите в „Ибис“-ите избухнаха в интервал от пет секунди един след друг. Пит не можеше да види какво става, но си представи как грозните лениви шарани се разлитат във въздуха.

Той и Джордино се изправиха да посрещнат опасността и въпреки че бяха предупредени, те не бяха напълно подготвени за трите механични привидения, които се появиха иззад храсталаците и отрязаха всичките им пътища за бягство. Трите робота нямаха нищо общо с получовешките фигури, които се появяваха в телевизионните и игрални филми. Те се движеха с помощта на гумени вериги и не притежаваха никакви човешки качества, освен може би речта.

Автоматизираните машини бяха отрупани с всевъзможни подвижно съчленени ръце, видеокамери и топлинни датчици, говорители, компютри и цял арсенал от автоматични пушки, насочени право към коремите на Пит и Джордино.

— Моля, не мърдайте или ще ви убием.

— Те май не бъркат думите, а? — с искрено недоумение каза Джордино.

Пит разгледа внимателно робота в средата и забеляза, че по всяка вероятност се управлява посредством сложна система за следене и комуникация от контрольор, който се намираше далеч оттук.

— Ние сме програмирани да разпознаваме различни езици и да отговаряме на тях — заяви роботът в центъра с кънтящ глас, който звучеше изненадващо отчетливо. — Със сигурност ще загинете, ако се опитате да избягате. Пушките ни се насочват от телесната ви топлина.

Настъпи кратко неловко мълчание. Пит и Джордино се спогледаха с израз на хора, които се бяха заели да свършат някаква работа и след като бяха изпълнили задачата си, не можеха да сторят нищо повече. Бавно и внимателно те вдигнаха ръце над главите си, като не пропуснаха да забележат, че насочените хоризонтално към тях дула на пушките нито за миг не трепнаха.

— Мисля, че на пропуска ни очакваше засада от машини — тихо промълви Пит.

— Поне не дъвчат тютюн — изсумтя Джордино.

Към тях бяха насочени дванадесет пушки, зад тях се намираше оградата, по която течеше ток. Нямаше никакъв начин да се измъкнат. Пит можеше само да се надява, че контрольорите на роботите бяха достатъчно съобразителни да преценят, че Джордино и той не представляваха заплаха за тях.

— Смяташ ли, че сега е моментът да помолим да ни отведат при техния шеф? — Джордино зададе въпроса си с усмивка, хладна като камък.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — кротко отвърна Пит. — За такъв изтъркан лаф могат да ни застрелят.