Клайв Къслър
Дракон (38)

37

Деловитостта е типична немска черта. След четири часа на мястото вече бяха пристигнали специалисти по дегазация, които монтираха помпено оборудване и спуснаха шланг в галерията със съкровища. Отровният въздух бързо и без опасност за присъстващите беше изтеглен в камион с цистерна за химикали, който беше спрял на повърхността. Докато се извършваше почистването, Райнхарт и хората му обезвредиха механизмите за изпускане на фосгена и предадоха контейнерите на екипа по дегазация. Едва тогава водолазите от флотата отнесоха мъртвите си колеги в линейките, които чакаха.

След това през дупката в земята спуснаха голяма прилична на гигантска сламка алуминиева тръба, подкачена към огромна смукателна помпа, която скоро започна да изпомпва водата от подземния тунел в малък поток, който течеше наблизо. Появи се бригада за изкопни дейности с оборудването си и започна да разкопава първоначалната входна рампа към тунела, зарит в края на войната.

Манкузо крачеше нетърпеливо из бункера, като през няколко минути спираше и поглеждаше към приборите, които замерваха намаляващата концентрация на отровния газ. После се запътваше към края на рампата и се взираше в бързо спадащото ниво на водата. Напред-назад, напред-назад, наблюдавайки как върви работата, броейки минутите до момента, в който щеше без опасност за живота да влезе в галерията, пълна с ограбената от нацисти плячка.

Джордино, верен на себе си, спа през цялото време. Той откри едно плесенясало походно легло в помещение, обитавано някога от механиците на Луфтвафе и веднага откърти.

След като докладва на Халдер и Райнхарт, Пит реши да убие времето, като приеме поканата да похапне домашно приготвена от фрау Клаузен храна в нейната топла и уютна къща. После тръгна из бункера, като оглеждаше старите самолети. Той спря и обиколи от всички страни един „Месершмит 262s“, вперил възхитен поглед в издължения му корпус с форма на пура, триъгълния вертикален стабилизатор и грубоватите на вид кожуси на реактивните двигатели, които висяха от подобните на бръснач криле. С изключение на черните кръстове с бял контур по крилете и фюзелажа и свастиката върху опашката, единствената друга маркировка беше голяма деветка, изрисувана точно пред пилотската кабина.

Първият действащ реактивен изтребител в света, той бил произведен твърде късно, за да спаси Германия, въпреки че всявал неописуем страх у британските и американските пилоти през няколкото кратки месеца до края на войната.

— Летеше така, сякаш ангелите го тласкаха напред.

Пит се обърна щом чу гласа и видя, че зад него е застанал Герт Халдер. Сините очи на немеца бяха вперени замислено в пилотската кабина на „Месершмит“-а.

— Изглеждате твърде млад, за да сте го пилотирали.

Халдер поклати глава.

— Това са думи на един от нашите асове по време на войната, Адолф Галанд.

— Не се иска кой знае колко работа, за да станат отново годни за полет.

Халдер огледа ескадрилата от самолети, обгърнати от призрачна тишина в огромния бункер.

— Правителството рядко отпуска средства за проект от този род. Ще имам късмет, ако успея да запазя пет или шест от тях, за да бъдат изложени за показ в музеи.

— А останалите?

— Те ще бъдат разпродадени или оттъргувани с музеи и колекционери от целия свят.

— Де да можех да участвам в наддаването — замечтано каза Пит.

Когато Халдер погледна към него, от надменността му не беше останала и следа. Устните му се разтегнаха в лукава усмивка.

— Колко самолета има тук?

Пит се отдръпна и пресметна на ум броя на реактивните изтребители.

— Излизат точно четиридесет.

— Грешка. Тридесет и девет са.

Пит отново ги преброи и отново се оказаха четиридесет.

— Не искам да споря, но…

Халдер махна с ръка и не го остави да довърши.

— Ако единият бъде измъкнат, когато разчистят входната рампа и транспортиран през границата, преди да ми представят официален опис на наличността…

Не беше нужно Халдер да довърши изречението си. Пит го чу, но не беше сигурен дали правилно е разбрал казаното. Един добре запазен „Ме-262“ сигурно струваше над милион долара.

— Кога очаквате да ви представят описа? — попита той, опипвайки почвата.

— След като бъде съставен каталог на ограбените произведения на изкуството.

— Това може да отнеме седмици.

— Вероятно по-дълго.

— Защо? — попита Пит направо Халдер.

— Да го наречем разкаяние. Отнесох се изключително грубо с вас в началото. Освен това се чувствам задължен да възнаградя смелите ви действия при достигане до съкровището, които по всяка вероятност спасиха пет човешки живота. Ако не бяхте вие, щях да изпадна в положението на формен глупак и най-вероятно да загубя работата си.

— И предлагате да се направите, че не забелязвате как отмъквам един от тях.

— Те са толкова много, че никой няма да усети липсата на един.

— Благодаря — искрено произнесе Пит.

Халдер го погледна.

— Докато проучвахте тунела, помолих мой приятел от разузнаването ни да прегледа досието ви. Мисля, че един „Месершмит-262“ ще бъде добро попълнение в колекцията ви и ще допълва чудесно вашия тримоторен „Форд“.

— Вашият приятел си е свършил работата изключително прецизно.

— Мисля, че като колекционер на „изящни“ машини от миналото ще се отнесете към него с подобаващо уважение.

— Ще бъде възстановен в първоначалното му състояние — обеща Пит.

Халдер запали цигара и се облегна небрежно на един от кожусите на реактивните двигатели, като издишваше синкав дим.

— Предлагам да потърсите влекач с платформа. До довечера входът на бункера ще бъде разширен достатъчно, за да се изтегли през него самолет. Сигурен съм, че лейтенант Райнхарт и оцелелите хора от екипа му с радост ще ви помогнат да измъкнете най-новата си придобивка.

Преди слисаният и изпълнен с благодарност Пит да успее да каже и дума, Халдер вече беше се обърнал и се отдалечаваше.

 

 

Минаха още осем часа преди огромната помпа да изтегли по-голямата част от водата и въздухът в галерията, пълна с плячка от войната, да стане годен за дишане. Халдер беше застанал върху един стол с мегафон в ръка и даваше указания на своя екип от изкуствоведи и историци и на тълпа от немски правителствени служители и политици, които искаха да присъстват при откриването. Във вече опустошените насаждения от маруля на чифликчията Клаузен беше започнала да се събира армия от телевизионни екипи и вестникарски репортери, които настояваха да влязат в бункера. Но Халдер трябваше да се подчини на заповедите на своя шеф в Бон. Никакъв достъп на средствата за информация, докато съкровището не бъде проучено.

Галерията, която започваше от вратата, се простираше цели петстотин метра навътре. Касите и сандъците стигаха до отсрещната стена и се издигаха на височина четири метра. Въпреки водата в тунела, здраво уплътнената входна врата и висококачествената бетонна конструкция бяха направили невъзможно проникването на влага вътре. Дори и по-крехките предмети бяха успели да се запазят в отлично състояние.

Немците започнаха незабавно да оборудват фотолаборатория и лаборатория за консервиране, работилница и архив. След инструктажа Халдер се премести в помещението с произведения на изкуството и започна да ръководи операцията от набързо сглобена от заготвени елементи канцелария, мебелирана и оборудвана с телефони и факс апарат.

Пит почти несъзнателно поклати глава и тръгна през вече сухия тунел с Манкузо, като се удивляваше на това, което беше постигнато за по-малко от двадесет и четири часа.

— Къде е Ал? — попита Манкузо.

— Отиде да задигне отнякъде един камион.

Манкузо го изгледа с повдигнати вежди.

— Да не сте решили да офейкате с товар шедьоври, а? Ако е така, не го препоръчвам. Швабите ще ви изпозастрелят, преди да сте успели да се измъкнете от чифлика.

— Не и когато имаш влиятелни приятели — ухили се Пит.

— Не искам и да знам за това. Какъвто и да е пъкленият ви замисъл, осъществявайте го, след като си замина.

Те минаха през вратата, която водеше към галерията и влязоха в разположената встрани канцелария на Халдер. Той ги покани с жест и посочи към два походни стола, докато разговаряше на немски по един от четирите телефона. Когато седнаха, той остави слушалката.

— Разбирам напълно, че имате разрешение от канцлера Ланге да потърсите това, което ви трябва, но преди да започнете да ровите из сандъците и касите, искам да науча за какво става дума.

— Интересуват ни само произведения на изкуството, които са били изнесени от японското посолство в Берлин — отговори Пит.

— Мислите, че са тук?

— Нямало е време да ги прехвърлят в Япония — обясни Манкузо. — Руснаците са обкръжавали града. Посланикът заключил сградата и едва успял да избяга с персонала в Швейцария. Историческите документи сочат, че античните произведения на изкуството, които красели посолството, са били поверени за съхранение на нацистите, които ги скрили под някакво летище.

— И вие смятате, че те могат да се намират измежду откритите тук предмети.

— Да, смятаме.

— Мога ли да попитам защо американското правителство проявява такъв интерес към изчезнали произведения на японското изкуство?

— Съжалявам — искрено отвърна Пит. — Не можем да ви съобщим това. Но мога да ви уверя, че нашето търсене няма да създаде проблеми на вашето правителство.

— Имам предвид японците. Те ще поискат тяхното имущество да им бъде върнато.

— Нямаме намерение да присвояваме каквото и да било — увери Халдер Манкузо. — Само искаме да фотографираме някои неща.

— Добре, господа — въздъхна Халдер. Той впери настойчив поглед в Пит. — Разчитам на вас, хер Пит. Вече имаме уговорка. Направете това, което казвате и аз ви гарантирам, че ще се направя на разсеян.

Докато излизаха от канцеларията на Халдер, Манкузо прошепна:

— За какво говореше той? Каква уговорка?

— За вербуване.

— Вербуване? — повтори Манкузо.

Пит кимна.

— Придума ме да постъпя в Луфтвафе.

 

 

Те откриха рафта с предметите от японското посолство на около петдесет метра зад скулптурите, които някога бяха красили музеите на Европа. Немците вече бяха инсталирали редица от лампи, които тръгваха от преносим генератор и осветяваха несметните съкровища, които сякаш се простираха в безкрайността.

Лесно откриха японската част, тъй като касите, които служеха за опаковка, бяха надписани със знаци от кана^[1] и изработени на ръка много по-майсторски от грубите сандъци, сковани набързо от нацистките грабители.

— Да започнем с тази — каза Манкузо, като сочеше към една тясна кутия. — Размерът й изглежда подходящ.

— Прекарал си известно време в Япония за извършване на геоложки проучвания. Какво пише на нея?

— „Кутия номер четири“ — преведе Манкузо. — „Собственост на негово Имперско Величество — Императорът на Япония“.

— Голяма помощ! — Пит се захвана за работа и внимателно надигна капака с чук и щанга. Вътре имаше малък изящен параван, върху който бяха изрисувани птици, кръжащи около планински върхове. — Това определено не е остров. — Той сви рамене.

Пит отвори още две, но картините, които извади на мъждивата светлина, бяха от период, по-късен от шестнадесети век, когато беше творил художникът Масаки Шимцу. Болшинството от по-малките каси бяха пълни с внимателно подредени предмети от порцелан. Оставаше само още една каса в задната част на рафта, в която евентуално можеше да се побере картина.

Манкузо започна да показва признаци на напрежение. По челото му блестяха капчици пот, нервно въртеше в ръце своята лула.

— Дано да е тук — промърмори той. — Иначе ще излезе, че сме си пропилели времето.

Без да каже дума, Пит се залови за работа. Тази каса изглеждаше изработена по-здраво от останалите. Той повдигна капака с помощта на щангата и надзърна вътре.

— Виждам вода. Мисля, че това е морски пейзаж. И още по-точно — остров.

— Слава богу! Извади я, човече, дай да я видим.

— Почакай. — Тъй като липсваше външна, украсена с орнаменти рамка, Пит хвана картината за подложката и внимателно я измъкна от касата. След като я извади, той я повдигна към лампата, за да я огледа.

Манкузо припряно измъкна от джоба си малък каталог с цветни репродукции на творби на Масаки Шимцу и започна да разгръща страниците, като сравняваше снимките с картината.

— Не съм специалист, но това прилича на стила на Шимцу.

Пит обърна картината обратно и огледа гърба й.

— Има някакъв надпис. Можеш ли да го разчетеш?

Манкузо присви очи.

— Остров Аджима от Масаки Шимцу — тържествуващ възкликна той. — Открихме го, мястото, където се намира командният център на Сума. Сега остава само да сравним бреговата линия със снимките от сателитите.

Очите на Пит механично обходиха картината, която Шимцу беше нарисувал преди четиристотин и петдесет години на остров, известен по онова време като Аджима. Той в никакъв случай не би могъл да се превърне в рай за туристи. Стръмни канари, извисяващи се над разпенения прибой, ни най-малка следа от плаж и почти пълна липса на растителност. Островът изглеждаше гол и отблъскващ, мрачен и непристъпен. Нямаше никакъв начин човек да приближи откъм морето или да се спусне от въздуха, без да бъде забелязан. Естествена крепост, която Сума несъмнено бе подсигурил с надеждна защита срещу нападение.

— Да се проникне в тази скала — замислено каза Пит, — ще бъде почти невъзможно. Който се опита да го стори, неминуемо ще загине.

Тържествуващото изражение бързо изчезна от лицето на Манкузо.

— Не говори така — промърмори той. — Дори не си го помисляй.

Пит се взря в очите на минния инженер.

— Защо? Промъкването на острова не е наш проблем.

— Грешиш. — Той уморено избърса потта от челото си. — След провала на групите „Кадилак“ и „Хонда“ на Джордън не му остава нищо друго, освен да изпрати там теб, мен и Джордино. Помисли.

Пит се замисли и разбра, че Манкузо беше прав. Сега всичко му стана от ясно по-ясно. Хитрият Джордън беше запазил тях тримата, за да нанесат ненадеен удар върху центъра на Сума за взривяване на ядрените бомби.