Клайв Къслър
Дракон (35)

34

Боядисаните в мръснокафяво автомобили „Мурмото“ бяха паркирани в неравномерна колона зад рампата, която водеше към пещерообразната вътрешност на голямото полуремарке. Джордж Фурукава изпита огромно облекчение от факта, че тези четири коли бяха последната пратка. Документите за освобождаване, които бе намерил както обикновено под предната седалка на спортната си кола, съдържаха и една кратка бележка, която го уведомяваше, че неговата част от проекта е завършила.

Той получи също така и инструкции да провери колите за предавателни устройства. Не бяха дадени обяснения, но той стигна до заключението, че Сума проявяваше малко позакъсняло безпокойство от това да не би последната му пратка да бъде проследена от някаква неизвестна група хора. Мисълта, че това можеха да бъдат федерални следователи изпълваше Фурукава с изключително безпокойство. Той бързо обиколи всяка една от колите, като гледаше цифровите показания на едно електронно устройство, което откриваше дали се предават радиосигнали.

Удовлетворен, че спортните седани с техните грозни шарки в кафяво бяха чисти, той махна на шофьора на камиона и неговия помощник. Те се поклониха леко, без да продумат нищо в отговор и като се редуваха, вкараха колите нагоре по рампата в ремаркето.

Фурукава се обърна и се запъти към колата си доволен, че се бе освободил от едно задължение, което чувстваше, че е по-долу от поста му на вицепрезидент на лабораториите „Самюъл Дж. Винсент“. Тлъстите хонорари, които Сума му бе вече платил за неговите усилия и лоялност, щяха да бъдат умело вложени в японски корпорации, които отваряха офиси в Калифорния.

Той подкара колата си към портала и връчи на пазача копие от документите за освобождаване. След това насочи полегатия нос на спортното си „Мурмото“ към оживеното движение на камиони около товарния пристанищен терминал и се отправи към офиса си. Този път не прояви любопитство, нито погледна назад. Интересът му към тайното местоназначение на леките коли бе изчезнал.

 

 

Стейси дръпна ципа на якето си догоре, като плътно затвори яката около врата си. Страничната врата на хеликоптера бе свалена и хладният бриз от океана свиреше вътре в командната кабина. Дългата й руса коса се развя пред лицето й и тя я върза отзад с къса кожена лента. В скута й лежеше една видеокамера. Тя я вдигна и я нагласи. След това се обърна странично, доколкото й позволяваше предпазния колан и фокусира телеобектива в задната част на спортната „Мурмото“, която излизаше от пристанищната зона.

— Улови ли регистрационния номер? — попита русокосият пилот, докато поддържаше с хеликоптера хоризонтален курс.

— Да, в ясен кадър. Благодаря ти.

— Мога да се приближа още малко, ако искаш.

— Стой надалеч — нареди Стейси, като говореше в микрофона на слушалките си, докато гледаше през окуляра. Тя отпусна бутона и сложи отново компактната камера в скута си. — Изглежда са били предупредени за това, че някой ги следи, иначе нямаше да проверят колите за предавателни устройства.

— Старият Уедърхил извади късмет, че не предаваше в този момент.

Всеки път, когато погледнеше Бил Маккъри, Стейси я побиваха тръпки от студ. Той носеше само къси панталони, отрязани от дълги дънки, тениска, рекламираща мексиканска бира, и сандали. Когато бяха представени един на друг по-рано тази сутрин, на Стейси той й заприлича повече на спасител от плажа, отколкото на един от най-добрите разузнавачи от Агенцията за национална сигурност.

С дълга, избеляла от слънцето коса, с тъмен загар на кожата от южнокалифорнийското слънце и светлосини очи, широко отворени зад червени слънчеви очила с пластмасови рамки, умът на Маккъри бе наполовина в преследването на автотранспортния автомобил и наполовина във волейболната среща, в която бе обещал да участва по-късно тази вечер на плажа край Марина дел Рей.

— Камионът завива към магистралата, която тръгва от пристанището — каза Стейси. — Спусни се ниско, извън полезрението на шофьора и ще следваме лъча на Тимъти.

— Трябваше да имаме по-добра поддръжка — каза сериозно Маккъри. — Без група, която да следва влекача долу на земята и без хеликоптер, който да ни замени в случай, че имаме проблеми в двигателя, можем да ги изпуснем и да поставим в опасност Уедърхил.

Стейси поклати глава.

— Тимъти е напълно запознат със ситуацията, а ти не. Повярвай ми, когато ти казвам, че не можем да рискуваме да използваме наземни превозни средства или ято хеликоптери, които да кръжат наоколо. Онези типове в камиона са били предупредени и следят дали не ги наблюдават.

Внезапно в слушалките им прозвуча провлеченият тексаски акцент на Уедърхил.

— Горе ли сте, група „Буик“?

— Чуваме те, Тим — отвърна Маккъри.

— Безопасно ли е да се обаждам?

— Лошите хора направиха проверка за предавателни устройства — отвърна Стейси, — но вече можеш да предаваш.

— Имаме ли визуален контакт?

— Временно, да, но се спускаме ниско и ще ви следваме на няколко километра отзад, за да не ни забележат от шофьорската кабина.

— Разбрано.

— Не забравяй да продължаваш да предаваш на фиксираната честота.

— Стойте наблизо.

— Добре. Не бих и помислила да те изоставя.

 

 

След като свали фалшивите прегради зад и под задната седалка и изправи тялото си от сгънатото положение, в което то се намираше, Уедърхил изпълзя в затвореното багажно отделение на третата „Мурмото“, натоварена в ремаркето. Той натисна отвътре пружината на ключалката и отвори задната врата. След това излезе, изправи се и раздвижи схванатите си стави.

Свит на две, Уедърхил бе прекарал в страдания близо четири часа, след като специална група митнически агенти му помогна да се скрие в колата, преди Фурукава и камионът да пристигнат. Слънцето, което бе напекло покрива и липсата на вентилация — прозорците не можеха да бъдат дори малко открехнати поради страх това да не предизвика подозрение от страна на шофьорите — скоро го обляха целия в пот. Той никога не бе мислил, че може да му прилошее от миризмата на нова кола.

Вътрешността на ремаркето бе тъмна. Той извади едно фенерче от торбичката, която носеше на колана на безличната униформа на механик, и освети с лъча му колите, завързани вътре в ремаркето. Две от тях бяха разположени върху рампа над долните две, които бяха на пода.

Тъй като камионът се движеше по една равна калифорнийска магистрала и пътуването в ремаркето бе гладко, Уедърхил реши да изследва първо двете „Мурмото“ на горната рампа. Той се покачи горе и тихо отвори предния капак на онази кола, която бе най-близо до шофьорската кабина. След това извади един малък радиационен анализатор от торбичката и проследи показанията му, докато описваше с него кръг около компресорното устройство на климатика на колата.

Той записа показанията на гърба на ръката си. След това постави един комплект с компактни инструменти върху бронята. Спря за малко и заговори в радиото.

— Ало, група „Буик“?

— Казвай — отвърна Стейси.

— Започвам проучвателната операция.

— Внимавай да не оплескаш нещо.

— Няма страшно.

— Оставаме на линия.

След петнадесет минути Уедърхил бе вече разглобил кутията на компресора и разглеждаше бомбата. Той бе леко разочарован. Моделът не бе толкова усъвършенстван, колкото бе предположил. Хитър, да, но той сам можеше да изобрети и построи едно много по-ефективно и разрушително устройство.

Той замръзна неподвижно, когато чу звука на пневматичните спирачки и почувства как ремаркето забавя ход. Но това бе само защото камионът бе тръгнал по едно отклонение, водещо към друга магистрала и не след дълго отново набра скорост. Уедърхил сглоби обратно компресора и сигнализира на Стейси.

— Все още ли сте с мен? — попита кратко той.

— Все още сме тук — отвърна Стейси.

— Къде съм?

— Преминавате Уест Ковина. Движите се в източна посока към Сан Бернардино.

— Изтеглих сметката си и нямам повече работа в банката — предаде по радиото той. — На коя спирка трябва да сляза от автобуса?

— Един момент да проверя разписанието — отвърна Стейси. След няколко секунди тя се обади отново. — Има един контролен пункт от тази страна на Индио. Той е задължителен. Шофьорите трябва да спрат за проверка. Ако по някаква причина те завият в друга посока, ние планираме да ги спрем с полицейска кола. Иначе трябва да пристигнеш на контролния пункт след около четиридесет и пет — петдесет минути.

— Ще се видим там — каза Уедърхил.

— Приятно пътуване.

Както повечето агенти под прикритие, чийто адреналин започва да пулсира във вените по време на критичните фази на дадена операция, сега, когато трудната част бе останала зад гърба му, Уедърхил бързо се отпусна. Скоро той се отегчи от бездействието си. Всичко, което му оставаше сега, бе да се изкачи през вентилационните отвори на покрива и да се спусне от задната страна на ремаркето, извън полезрението на страничните огледала на шофьорите.

Той отвори жабката и извади пакета, който съдържаше гаранционните документи на колата и наръчника с инструкции на шофьора. Включи вътрешното осветление и започна лениво да прелиства наръчника. Въпреки че първата му специалност бе ядрена физика, електрониката винаги го бе привличала. Той отвори на страницата, където бяха дадени електрическите схеми на „Мурмото“ с намерение да проследи обвръзката им.

Но тази страница в наръчника не съдържаше никакви електрически схеми. Това бе карта с инструкции за разполагане на колите на определени места, където щяха да бъдат взривени.

Изведнъж стратегията на Сума стана толкова прозрачна и ясна на Уедърхил, че той трябваше да се насили, за да я повярва. Колите бомби не бяха просто част от някаква заплаха, целяща да защити плановете за икономически експанзионизъм на Япония. Ужасният кошмар се оказа истински.

Колите бомби щяха да бъдат използвани.