Клайв Къслър
Дракон (29)

28

Марвин Шоуолтър седеше в метрото и пътуваше през чистата и добре уредена подземна транспортна мрежа на Токио. Той не направи никакъв опит да си даде вид, че чете вестник или книга. Той спокойно зяпаше пътниците до него, като „бройкаше“, както казваха в бранша, двамата агенти от японските тайни служби, които го държаха под наблюдение от съседния вагон.

Шоуолтър бе излязъл от американското посолство малко след края на една отегчителна среща с група конгресмени, пристигнали тук на служебно посещение, за да разискват отказа на японците да използват американска строителна техника при строежа на една нова сграда за американска нефтена компания. Това бе просто поредният случай на вдигане на протекционистки бариери, докато японците можеха свободно да влизат в Съединените щати и да вдигат здания със свои архитекти и технически ръководители, както и със собствени материали и оборудване, без да срещат големи проблеми и ограничения от държавата.

„Равнопоставена и взаимноизгодна“ не се отнасяше до двустранната търговия с Япония.

По всичко изглеждаше, че той се бе запътил към малкия апартамент, който съпругата му и двете му малки деца наричаха „дом“ през времето на неговата служба в Япония. Сградата бе собственост на американското правителство и в нея живееха повечето от служителите в посолството и техните семейства. Стойността на строителството на цялата десететажна сграда бе по-малко от една трета от цената на земята, върху която тя бе построена.

Преследвачите му бяха свикнали с ежедневното му пътуване, което никога не се променяше освен в случаите, когато оставаше да работи извънредно час-два. Той се усмихна вътрешно, когато неговата спирка приближи и двамата агенти станаха преди него. Той се запъти към вратата с останалата част от тълпата и зачака тя да се отвори на перона. Това бе най-старият номер в света, онзи, който бяха показали във филма „Френска връзка“.

Когато вратата се отвори, Шоуолтър слезе на перона заедно с потока хора и започна да брои. Той се поколеба, след което хвърли небрежен поглед към двамата японски агенти. Те бяха слезли от средната врата на съседния вагон и вървяха бавно към него, скрити зад група слизащи пътници.

Когато стигна до двадесет и пет, той бързо се обърна и влезе обратно във вагона. Две секунди по-късно вратата се затвори и влакът тръгна. Твърде късно агентите от японските тайни служби осъзнаха, че са били измамени. Те панически се опитаха да отворят със сила вратата и да се качат обратно на влака. Всичко обаче бе напразно и те скочиха обратно на перона. Влакът набра скорост и изчезна в тунела.

Шоуолтър не остана възхитен от простата си маневра. Следващия път преследвачите му щяха да бъдат бдителни, което щеше да усложни неговото измъкване. На следващата спирка той се прехвърли на друг влак и отиде в Асакуса, един просторен район на североизток от Токио. Слезе в един квартал, наречен Шитамачи. Асакуса бе част от стария град Токио и бе запазил много от миналото си.

Шоуолтър седеше и разучаваше хората около себе си, както бе правил толкова много пъти. Някои от спътниците му отвръщаха със същото. Те наричаха всеки, който нямаше тяхната права черна коса, черни очи и цвят на кожа, гайджин, в буквален превод „външен човек“. Той започна да размишлява, че приликата във външния им вид бе вероятно в основата на тяхното единство и сплотеност, както и обграденият им отвсякъде с вода островен дом.

Японското общество се развиваше около семейството и обхващаше всички, които работеха около него. Японците живееха в един сложен свят на задължения, удовлетвореност, дълг и усъвършенстване. Те приемаха единствено този колективен начин на живот, сякаш всички други бяха за окайване.

Разнородно общество като това на Съединените щати не можеше нито да се роди, нито да вирее в Япония, страната с най-строгите емиграционни закони в света.

Влакът спря на подземната спирка Тауарамачи. Той слезе и се стопи в тълпата, която се бе устремила нагоре към оживената улица „Капабаши“. Повика едно такси. Минаха покрай складове на едро, където продаваха пластмасови предмети, изобразяващи различни хранителни продукти, които можеха да се видят по витрините на всички хранителни магазини. Той упъти шофьора към един квартал, изпъстрен със занаятчийски работилници, древни храмове и старинни къщи.

Шоуолтър слезе на една пресечка и се разплати с шофьора. След това тръгна надолу по една тясна уличка с ред цветя по края й, докато стигна до един японски хан, известен като риокан.

Въпреки очукания си селски вид вътре в риокана бе чисто и приятно. Шоуолтър бе посрещнат на вратата от един от персонала, който се поклони и каза: „Добре дошли в Риц“.

— Мислех, че е туристическото ранчо Асакуса — отвърна Шоуолтър.

Без да продума повече, мускулестият пазач с ръце и крака като железопътни траверси го поведе навътре през прага от гладки и плоски речни камъчета. Те стъпиха на излъскания дъбов под на приемната, където Шоуолтър бе учтиво помолен да си свали обувките и да обуе чифт пластмасови чехли.

За разлика от повечето чехли, които са твърде малки за англосаксонските крака, тези на Шоуолтър му паснаха идеално, сякаш бяха направени по поръчка. Това наистина бе така, защото риоканът бе тайно притежаван и използван от една американска разузнавателна агенция, която бе специализирана в осигуряване на тайни и безопасни убежища.

Стаята на Шоуолтър имаше плъзгаща се хартиена врата шоджи, водеща към малка веранда, която гледаше към една строго симетрична градинка. От няколко бамбукови тръбички течаха малки струйки вода, които тихо ромоляха надолу по каменното си корито. Подът бе покрит с традиционната сламена рогозка татами. Той трябваше да си свали чехлите и да върви по чорапи по меката й повърхност.

В стаята нямаше нито столове, нито мебели, а само възглавници по пода и едно легло, направено от малки и големи възглавници, които японците наричат „футони“. В средата на гостната имаше малко огнище, в което светеха горещи въглени.

Шоуолтър се съблече и надяна една лека памучна юката, къса роба. Една прислужница в кимоно го поведе в общите къпални на хана. Той остави юката и ръчния си часовник в една плетена кошница и като се прикриваше само с една хавлиена кърпа, влезе в изпълненото с пара помещение за къпане. Той заобиколи ниските табуретки и дървените кофи и застана под един обикновен кран. Насапуниса се и се изми. Едва сега бе готов да се потопи бавно в горещата вода на една огромна дървена вана с формата на басейн.

Във ваната вече седеше един човек, потопил се до гърдите във водата. Лицето му бе скрито зад облаците пара. Шоуолтър го поздрави.

— Група „Хонда“, предполагам.

— Само половината — отвърна Рой Орита. — Джим Ханамура трябва да бъде тук всеки момент. Искаш ли саке?

— Забранено е да пием по време на операция — каза Шоуолтър, като се отпускаше в горещата вода. — Но какво толкоз, по дяволите. Измръзнал съм като куче. Налей ми една двойна.

Орита напълни една малка керамична чашка от една бутилка, която стоеше на ръба на басейна.

— Как е животът в посолството?

— Обичайните глупости, които човек може да очаква от Държавния департамент. — Шоуолтър удари една голяма глътка от сакето и го остави да се уталожи в стомаха му. — Как върви разследването? Някаква информация относно разкритията, които получихме от група „Линкълн“?

— Проверих администрацията на компанията „Мурмото“. Не мога да открия пряка връзка между ръководителите на фирмата и бойните глави. Мнението ми е, че те са чисти. Те нямат и най-малка представа какво става под носа им.

— Някои от тях трябва да знаят.

Орита се ухили.

— Достатъчно е само двама работника от поточната линия да са вътре в играта.

— Защо само двама?

— Защото само толкова са необходими. Работникът от поточната линия, който контролира монтирането на климатиците. Той е в състояние да избере конкретни коли, които да получат бойните глави. И инспекторът, който проверява устройствата, за да се увери, че те работят, преди колите да бъдат експедирани към търговците. Той трябва да приеме за годни фалшивите климатици, които не работят.

— Трябва да има и трети — възрази Шоуолтър. — Един агент в компютризирания експедиторски отдел на фабриката, който да изтрива всички следи на колите бомби, с изключение на товарителницата, която е необходима заради изискванията на чуждестранните митнически власти.

— Проследи ли нишката завод — доставчик на климатици — ядрена инсталация?

— До доставчика, да. След това следата изчезва. Надявам се да успея да намеря някаква диря и да я проследя до източника през следващите няколко дена.

Орита внезапно млъкна, тъй като от съблекалнята излезе един мъж и тръгна към горещия басейн. Той бе нисък, с прошарена коса и мустаци, и прикриваше слабините си с една малка хавлиена кърпа.

— Кой, по дяволите, сте вие? — поиска да узнае Шоуолтър, разтревожен от това, че един непознат е успял да премине през системите за сигурност на риокана.

— Казвам се Ашикага Еншу.

— Кой?

Мъжът стоеше пред тях, без да продума няколко секунди. Шоуолтър започна панически да се озърта наоколо, като се чудеше защо няма никой от охраната.

Изведнъж Орита се засмя.

— Страхотна маскировка, Джим. Успя да ни измамиш по страхотен начин.

Джеймс Ханамура свали прошарената си перука и отлепи веждите и мустаците си.

— Не е лошо, и аз така казвам. Особено след като успях да заблудя също и Хидеки Сума и неговата секретарка.

Шоуолтър изпусна дълбока въздишка и се потопи до брада във водата.

— Господи, така ме уплаши. Единственото, което се въртеше в главата ми, бе, че си преминал през охранителните пръстени с единствената цел да очистиш Орита и мен.

— Това саке не изглежда лошо. Останало ли е малко?

Орита му наля една чашка.

— Има цял кашон в кухнята. — След това лицето му внезапно придоби изненадано изражение. — Какво каза преди малко?

— Моля?

— За Хидеки Сума.

— Моята част от операцията. Посредством мними бизнес посредници успях да проследя и да открия, че автомобилната и самолетна корпорация „Мурмото“, както и параходната компания „Сушимо“ са притежание на Хидеки Сума, магнатът отшелник. „Мурмото“ и „Сушимо“ са само капка в морето. Този тип има повече авоари, отколкото целия щат Калифорния с Невада и Аризона отгоре.

— Онзи кораб, „Дивайн стар“, който експлодира, не принадлежеше ли на параходната компания „Сушимо“? — попита Шоуолтър.

— Да, наистина. Чиста работа, какво ще кажеш, а? Струва ми се, че Хидеки Сума е затънал до уши в тази каша.

— Сума е човек с огромна власт — каза Шоуолтър. — Той трупа богатството си по странни и заобиколни начини. Разправят, че ако нареди на министър-председателя Юнширо и на министрите от кабинета му да размахат ръце и да полетят, те ще се сбият в бързината кой пръв да скочи от прозореца.

— Ти наистина ли си бил при Сума? — попита Орита, учуден донемайкъде.

— Беше повече от лесно. Трябваше да видиш офиса и секретарката му. Подбрани са с голям вкус.

— Защо трябваше да се дегизираш?

— Идеята бе на група „Линкълн“. Сума колекционира картини от японския художник от шестнадесети век Масаки Шимцу. Джордън нае един изкусен фалшификатор да нарисува това, което артистичните среди наричат „неоткрит Шимцу“, картина, за която се знаеше, че Сума не притежава в колекцията си. След това, като почтения търсач на изгубени произведения на изкуството, Ашикага Еншу, аз му я продадох.

Шоуолтър кимна.

— Хитро, хитро. Трябва доста да си изучавал родното си японско изкуство.

— Един интензивен курс — засмя се Ханамура. — Сума започна да разправя как Шимцу е рисувал от балон. Той би наредил да ме разпънат и разчекнат, ако знаеше, че е похарчил сто четиридесет и пет милиона йени за един фалшификат, нарисуван от спътникова снимка.

— Какво целеше с това? — попита Орита със странно изопнато лице.

— За да поставя подслушвателни устройства в офиса му, естествено.

— Защо аз не знаех за това?

— Сметнах, че е най-добре вие двамата да не знаете какво прави другият — отговори Шоуолтър на Орита, — за да не можете да разкриете никаква важна информация, ако някой от вас се провалеше.

— Къде постави подслушвателните устройства? — Орита попита Ханамура.

— Две в рамката на картината. Третото в един триножник, който той е поставил до прозореца и четвъртото вътре в дръжката, с която се дърпат щорите. Последните две имат идеална връзка с един радиорелеен предавател, който поставих в едно дърво извън купола на градския атриум.

— Ами ако Сума има детектори против подслушване?

— Взех „назаем“ чертежите на електрическата инсталация на неговия етаж от зданието. Оборудването му против подслушване е първокласно, но то няма да открие нашите буболечки. И когато казвам буболечки, имам предвид буквалния им смисъл^[1].

Орита не можа да схване какво искаше да каже Ханамура.

— Не разбирам.

— Нашите миниатюрни приемателни и предавателни устройства не са направени да изглеждат като малки електронни предмети. Те са оформени така, че да изглеждат като мравки. Ако някой ги открие, той или няма да им обърне внимание, или просто ще ги смачка, без да се усъмни в нищо.

Шоуолтър кимна.

— Самото съвършенство.

— Дори японските ни събратя са изостанали в сравнение с нашата американска технология за подслушване — усмихна се широко Ханамура. — Радиорелейният предавател, който е с размер приблизително на топка за голф, препраща всичките разговори, включително тези по телефона и вътрешната съобщителна уредба, които получава от подслушвателните устройства в офиса и ги предава на един от нашите спътници, който от своя страна праща сигнала долу на Мел Пенър и неговата група „Крайслер“ в Палау.

Орита се загледа във водата.

— Знаем ли със сигурност дали те приемат разговорите на Сума?

— Системата е напълно функционална — увери го Шоуолтър. — Аз се свързах с Пенър, преди да тръгна за нашата среща. Сигналът, който той получава, е чист и ясен. Същото е и при нас. Един член от моя екип в посолството е настроил честотата на приемника си на тази на подслушвателните устройства на Джим.

— Ти ще ни известиш, надявам се, ако хванете някаква информация, която може да използваме в разследването.

— Разбира се. — Шоуолтър си наля втора чашка саке. — И в тази връзка мога да ви кажа, че се водеше един много заинтригуващ разговор между Сума и Корори Йошишу, когато напуснах посолството. За голямо нещастие, успях да хвана само първите няколко минути от него.

— Йошишу — промърмори Ханамура. — Боже господи, още ли е жив този мошеник?

— На деветдесет и една е и е по-отвратителен от всякога.

Ханамура поклати глава.

— Най-големият престъпник на века, лично отговорен за повече от един милион човешки жертви. Щом Йошишу стои зад Сума и зад една организация, скрила ядрени бойни глави из целия свят, всички ние сме в голяма, извънредно голяма опасност.

 

 

Час преди изгрев-слънце една лимузина „Мурмото“ намали ход и спря. Една фигура изскочи от сенките и бързо се шмугна през отворената врата. След това колата бавно запълзя през тесните задни улички на Асакуса.

— В офиса на мистър Сума има поставени подслушвателни устройства — каза Орита. — Един от нашите агенти, който се е представил за търговец на предмети на изкуството, е скрил супермодерни подслушватели в рамката на една картина, в триножника и в ръчката за дърпане на щорите на прозореца.

— Сигурен ли си? — попита Каматори, смаян. — Търговецът донесе един оригинален Шимцу.

— Фалшификат, нарисуван от спътникова снимка.

Каматори изсъска.

— Трябваше по-рано да ме информираш.

— Аз самият научих за това едва преди няколко часа.

Каматори не каза нищо, а само се взря в лицето на Орита в полумрака на лимузината, сякаш искаше да подсили увереността си.

Подобно на Джордж Фурукава Рой Орита бе дълбоко законспириран агент от разузнаването, роден в САЩ от японски родители и подготвен за служба в ЦРУ.

Накрая Каматори каза:

— Този следобед бяха казани много неща, които могат да навредят на мистър Сума. Възможно ли е да има някаква грешка?

— Ашикага Еншу ли бе името на търговеца?

Каматори изпита шок, примесен със срам. Работата му бе да охранява организацията на Сума от проникването на външни лица. Той се бе провалил безславно и бе загубил много от престижа си.

— Да, Еншу.

— Истинското му име е Джеймс Ханамура. Втората половина от моята група, чиято задача е да открие източника, откъдето идват колите с атомните бомби.

— Кой разкри връзката между колите и бойните глави?

— Един аматьор на име Дърк Пит. Той бе нает от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Опасен ли е за нас?

— Би могъл да причини неприятности. Не мога да кажа със сигурност. Той не е включен в операциите по разследването. Но се ползва с огромна репутация от успешното изпълнение на няколко почти невъзможни проекта.

Каматори се облегна назад и се загледа лениво през прозореца към тъмните сгради. Накрая той се обърна към Орита.

— Можеш ли да ми дадеш имената на агентите, с които работиш и да ми докладваш редовно за тяхната работа?

Орита кимна.

— Списъкът с имената, да. За работата им обаче не мога. Всички ние работим отделно. Подобно на фокуснически номер едната ръка не знае какво прави другата.

— Дръж ме в течение, доколкото можеш.

— Какво смяташ да правиш с Пит?

Каматори погледна Орита със студена злоба в очите.

— Ако възникне някоя сигурна възможност, ще го убия.