Клайв Къслър
Съкровище (9)

8

Археолозите също чуха боинга, който прелетя над фиорда.

Те изскочиха от бараката си навреме, за да зърнат силуета на самолета, отразен на светлината на прожекторите за кацане в гладката като огледало ледена повърхност. Успяха ясно да различат осветените илюминатори на кабината и спуснатите колесници. Почти веднага се чу звук от стържене на метал, а момент след това замръзналата земя потрепери от силата на удара. Прожекторите угаснаха, но звуците от смачкването на метал продължиха да се разнасят още няколко секунди. После изведнъж в тъмнината настъпи мъртва тишина, тишина, която беше по-угнетяваща от нерадостния вой на вятъра.

Археолозите стояха потресени и невярващи. Смаяни, застинали неподвижно като омагьосани статуи, без да усещат студа, те се взираха в тъмната нощ.

— Господи — най-сетне потресен промълви Гронквист, — той се разби във фиорда.

Лили не можа да скрие уплахата в гласа си.

— Ужасно! Никой не би могъл да остане невредим.

— Повече от сигурно е, че са загинали, ако са паднали във водата.

— Сигурно затова няма пожар — добави Греъм.

— Видя ли някой какъв беше самолетът? — попита Хоскинс.

Греъм поклати глава.

— Стана толкова бързо. Беше доста голям обаче. Приличаше на многомоторен. Може би патрулен самолет, който облита ледовете.

— На какво разстояние се намира според теб? — попита Гронквист.

— На около километър, километър и четвърт.

Лицето на Лили беше бледо и напрегнато.

— Трябва да направим нещо, за да им помогнем.

Гронквист се опита да определи местонахождението на самолета на око и потри оголените си бузи.

— Хайде да влезем вътре, преди да сме замръзнали и да изготвим план, преди да се впуснем натам неподготвени.

Лили започна да се съвзема.

— Съберете одеяла и всички останали топли дрехи — отривисто каза тя. — Аз ще се погрижа за лекарствата.

— Майк, сядай пред радиостанцията — нареди Гронквист. — Уведоми метеорологичната станция в Данеборг. Те ще предадат съобщението на спасителния отряд на авиацията в Туле.

Греъм махна с ръка в знак на съгласие и първи влезе в бараката.

— Добре ще е да вземем инструменти за къртене, за да можем да измъкнем оцелелите от останките — каза Хоскинс.

Гронквист, който надяваше парката и ръкавиците си, кимна.

— Съобразителен си. Помисли какво още ще ни трябва. Аз ще закача шейната за един от снегоходите. Можем да натоварим всичко в нея.

Преди пет минути и четиримата спяха. Сега навличаха топли дрехи и забързано сновяха насам-натам, заети с изпълнението на определените им задачи. Бяха забравили за загадъчната византийска монета, за топлия уют на съня; най-важното в момента беше неотложната нужда да стигнат до падналия самолет колкото се може по-скоро.

Излязъл отново навън, навел глава срещу внезапния порив на вятъра, който сега духаше срещу него, Гронквист хукна покрай бараката към малък, покрит със сняг хангар, където държаха двата снегохода на експедицията. Той събори с крак леда, който се беше образувал по долната част на вратата и я отвори. Вътре малък маслен радиатор се опитваше с успех, не по-голям от този на свещ във фризер, да поддържа температурата на въздуха с двадесет градуса по-висока от тази навън. Той опита да запали снегоходите от бутоните на стартерите им, но акумулаторите бяха твърде изтощени след няколкомесечната усилена експлоатация и двигателите не успяха да завъртят. Като ругаеше сред облаци от пара, която излизаше от устата му, Гронквист свали със зъби дебелите си ръкавици и започна рязко да дърпа ремъците за ръчно запалване. При петия опит двигателят на първия снегоход запали, но вторият продължи да упорства. Най-сетне, след тридесет и две дърпания — Гронквист ги броеше — двигателят неохотно закашля и запали.

Той закачи езика на голямата шейна към захващащия механизъм на снегохода, чийто двигател беше имал повече време да загрее. Това му отне доста време и когато свърши, пръстите му бяха започнали да се вкочаняват.

Останалите вече бяха струпали провизиите и оборудването пред входа на бараката, когато той пристигна. С изключение на Гронквист всички бяха облекли дебело подплатени работни комбинезони. Натовариха шейната до горните странични дъски за по-малко от две минути. Греъм раздаде на всички мощни джобни фенерчета и се приготвиха да потеглят.

— Ако при падането си самолетът е разбил леда — опита се Хоскинс да надвика вятъра — можем направо да ги отпишем.

— Той има право — извика в отговор Греъм. — Досега сигурно ще са измрели от измръзване.

Очите на Лили гледаха строго иззад скиорската й маска.

— Никой не е бил спасен с песимизъм. Предлагам ви, юначаги такива, да тръгваме.

Гронквист я грабна през кръста, повдигна я и я сложи върху снегохода.

— Хайде, момчета, правете както ви каза дамата. Там сигурно умират хора.

Той преметна крак през седалката пред Лили и натисна газта, а Хоскинс и Греъм хукнаха към снегохода, който загряваше на празен ход в хангара. Ауспухът на двигателя запърпори и задната верига зацепи в снега. Той зави рязко обратно и пое към крайбрежната ивица, а шейната подскачаше зад тях.

Те се носеха по неравните, покрити с лед камъни на брега към замръзналия фиорд. Пътуването беше опасно. Лъчът на единствения фар, монтиран пред кормилото, бясно танцуваше над дебелия лед и хвърляше ярки отблясъци в тъмнината. Той правеше почти невъзможно за Гронквист да види ръбовете на ледените блокове, докато снегоходът не заореше по тях и не подскочеше във въздуха като спасителна лодка в бурно море. В тези условия шофьорският опит не можеше да помогне и тежко натоварената шейна зад тях постоянно занасяше наляво-надясно и се клатушкаше като люлка.

Лили беше сключила здраво ръце около огромния корем на Гронквист, като че ли от това зависеше живота й и беше заровила глава в рамото му. Тя се обърна и видя подскачащата светлина от фара на другия снегоход, който бързо ги догонваше.

Без допълнителната тежест на шейната, набралият скорост снегоход, управляван от Хоскинс, зад който беше седнал Греъм, бързо ги настигна и изпревари. Скоро всичко, което очите на Лили можеха да различат през облака от снежинки, който се носеше след него, бяха неясните очертания на приведените фигури на двамата мъже.

Тя почувства как Гронквист се напрегна при вида на голям метален предмет, който изплува от тъмнината пред тях, уловен от лъча на фара. Той рязко завъртя кормилото на ляво. Ръбовете на предните ски заораха в леда и снегоходът се отклони встрани преди да се блъсне в отломък от разбитото крило на самолета, който се намираше само на метър от него. Гронквист направи отчаяно усилие да изправи машината, но от внезапната промяна на центробежната сила, натоварената догоре шейна рязко се разлюля като опашката на разярена гърмяща змия. Тя силно занесе, изви се под остър ъгъл към снегохода и се откъсна от захващащия механизъм. Върховете на плъзгачите й се забиха в леда и тя се преобърна. Товарът й се разхвърча във въздуха като отломъци от експлозия.

Гронквист извика нещо, но думите му бяха прекъснати от плъзгача, плоската страна на който безпогрешно уцели рамото му й го събори от снегохода. Той отхвръкна и се понесе в широка дъга като огромна желязна топка за разрушаване на стени. Качулката на парката му се смъкна назад и оголената му глава се удари в леда.

Ръцете на Лили отхвръкнаха от кръста на Гронквист, когато той изчезна в мрака. Тя си помисли, че ще падне. Шейната, която не успя да я удари, се блъсна и спря на няколко метра от нея, но снегоходът имаше други намерения. Без ръцете на Гронквист върху лоста на съединителя и ръчната газ, той спря и като се поклащаше несигурно, се наклони на четиридесет и пет градуса. Двигателят продължаваше да пърпори на празен ход.

Той остана за миг в това положение, а после бавно се килна на една страна и падна върху краката на Лили, като я затисна от кръста надолу и безпомощна я прикова към леда.

Хоскинс и Греъм не можаха веднага да разберат за нещастието, разиграло се зад гърба им, но и на тях им предстоеше да преживеят нещо подобно. След като изминаха около двеста метра, Греъм се извърна, повече от любопитство, отколкото по интуиция, за да види каква беше преднината им пред Лили и Гронквист. Изненада се, когато съзря далеч назад неподвижния лъч светлина от фара, насочен надолу.

Той потупа Хоскинс по рамото и извика в ухото му:

— Мисля, че с другите се е случило нещо.

От самото начало Хоскинс възнамеряваше да открие вдлъбнатината в леда, издълбана от самолета след приземяването му и да я следва, докато тя го отведе до мястото на катастрофата. Той беше вперил очи напред, като се опитваше да проникне с поглед през мрака пред тях, когато Греъм отклони вниманието му.

Воят от ауспуха на снегохода правеше думите неразбираеми. Той извърна глава и на свой ред извика на Греъм:

— Не те чувам.

— Обърни, случило се е нещо.

Хоскинс кимна разбиращо и отново се съсредоточи върху местността пред тях. Това моментно невнимание щеше да им струва скъпо. Той твърде късно забеляза една от браздите, издълбана от колесниците, когато се намираше почти върху нея.

Снегоходът прелетя над двуметровия отвор в леда и се понесе във въздуха. Под тежестта на двамата мъже предницата му се наклони надолу и той се блъсна в отсрещната стена с рязък пукот като изстрел от пистолет. За тяхно щастие, те се прекатуриха през ръба и паднаха върху леда. Телата им се запремятаха лудешки, като че бяха натъпкани с вата кукли, хвърлени върху излъскан с восък под.

След половин минута Греъм, със сковани като на деветдесетгодишен старец движения, се надигна на ръце и колене. Той приседна замаян, без напълно да разбира по какъв начин се беше озовал тук. Дочу някакъв странен, съскащ звук и се огледа.

Хоскинс седеше превит надве от болка, притиснал здраво ръце към слабините си. Той си поемаше въздух и го издишваше през стиснати зъби, като се поклащаше напред-назад.

Греъм свали горната си ръкавица и леко докосна носа си. Нямаше усещането, че е счупен, но кръвта, която течеше от ноздрите му, го караше да диша през уста. Разкърши се и разбра, че всичките му стави са подвижни и крайниците му са по местата си. Това не го учуди много, тъй като дрехите му бяха дебело подплатени. Той допълзя до Хоскинс, чието измъчено съскане се беше превърнало в низ от жални стонове.

— Какво стана? — попита Греъм и в същия момент съжали, че е задал такъв глупав въпрос.

— Попаднахме в браздата, която самолетът е издълбал в леда — успя да отговори Хоскинс между стоновете. — Господи, мисля, че съм скопен.

— Дай да погледна. — Греъм отмести ръцете му и разкопча ципа на работния му комбинезон. Той извади фенерче от джоба си и натисна бутона. Не можа да потисне усмивката си. — На жена ти ще й трябва друго извинение да те зареже. Няма и следа от кръв. Нищо не застрашава половия ти живот.

— Къде е Лили… и Гронквист? — на пресекулки попита Хоскинс.

— На около двеста метра зад нас. Трябва да заобиколим пукнатината в леда и да видим какво става с тях.

Хоскинс мъчително се изправи на крака и закуцука към края на пукнатината. За негова изненада фарът на снегохода все още светеше. На мъждивата му светлина се открояваха мехурчета, които се издигаха от дъното на фиорда и трябваше да изминат шест метра, за да изплуват на повърхността. Греъм приближи и погледна надолу. После двамата се спогледаха.

— Не ни бива за спасители — унило заяви Хоскинс. — По-добре да си гледаме археологията…

— Тихо! — внезапно го прекъсна Греъм. Той сложи ръце зад ушите си, за да може да чува по-добре и започна да се върти от една страна на друга като радиолокаторен отражател. След това спря и посочи развълнувано към проблясващите в далечината светлини. — По дяволите! — извика той. — Откъм фиорда идва хеликоптер.

 

 

Лили ту потъваше, ту отново се връщаше и действителността.

Тя не можеше да си обясни защо за нея ставаше все по-трудно да мисли нормално. Повдигна глава и се огледа за Гронквист. Той лежеше неподвижен на няколко метра от нея. Тя извика, опитвайки се отчаяно да получи отговор, но той продължаваше да лежи като мъртъв. Лили се отказа и постепенно изпадна в полудрямка. Краката й престанаха да усещат и станаха съвсем безчувствени. Едва когато започна да трепери, тя осъзна, че се намира в състояние на лек шок.

Лили беше сигурна, че Греъм и Хоскинс ще се върнат всеки момент, но скоро моментите прераснаха в минути, а те не се появяваха. Тя усещаше огромна умора и с облекчение се канеше да заспи, когато над главата си дочу странно тракане, което се приближаваше. После ярка светлина проряза тъмното небе и я заслепи. Внезапно се изви силен вятър, който увлече нападалите върху леда снежинки и те затанцуваха около нея. Тракането отслабна и към нея, озарена от светлината, се запъти неясна фигура.

Фигурата се превърна в мъж с дебела кожена парка, който моментално прецени положението, хвана здраво снегохода, повдигна го от краката й и го изправи в нормално положение.

Той я заобиколи и застана така, че светлината падаше върху лицето му. Очите на Лили все още не можеха да фокусират както трябва, но това, в което се взираха, бяха чифт озарени от пламъчета зелени очи, които накараха дъхът й да секне. В тях проблясваше смесица от сила, нежност и искрена загриженост. Те се присвиха леко, когато той разбра, че това беше жена. Замаяното й съзнание се чудеше откъде ли е дошъл.

Лили не се сети да каже нищо друго освен:

— О, колко се радвам да ви видя.

— Казвам се Дърк Пит — отговори й топъл глас. — Ако не сте заета, защо утре не вечеряте с мен?