Клайв Къслър
Съкровище (56)

55

На Холис му се струваше, че бяха изминали часове, откакто се бяха качили на лодките.

Компактните хеликоптери Кериър Пиджънс бяха летели ниско по протежение на назъбената брегова линия и бяха стоварили отряда на Холис на един малък остров в устието на фиорда. Дотук всичко бе протекло без усложнения. Спускането на лодките във водата бе извършено гладко и успешно без никакви усилия, но бързото течение на отлива, достигащо до четири възела, бе далеч по-силно, отколкото бе очаквал някой.

След това безшумният електрически двигател на челната лодка влекач, превозваща петима души, спря най-неочаквано след първите десет минути работа. Бе загубено ценно време, тъй като хората от Специалните сили нямаха друга възможност, освен да извадят веслата и да запревиват гръб над тях в отчаян опит да се доберат до „Лейди Фламбъро“ преди зазоряване.

Нещата се бяха допълнително усложнили от пълния срив в комуникациите. За негово изумление и ужас, Холис не можеше да се свърже нито с Дилинджър, нито с който и да е друг от неговия десантен отряд. Той не можеше да узнае по никакъв начин дали Дилинджър се е качил на борда на кораба, или се е загубил в ледника.

Холис гребеше и проклинаше двигателя, течението и Дилинджър с всяко натискане на веслата. Неговият внимателно разчетен план бе отишъл по дяволите. Часът, определен за атаката, бе отдавна отминал, но той не можеше да поеме риска да я отмени.

Единственото му спасение бе „ледената мъгла“, която Финдли бе описал. Тя бе обгърнала малките лодки и изпълнените с твърда решителност мъже, като ги скриваше под белия си покров.

Мъглата и тъмнината пречеха на Холис да вижда на повече от няколко метра напред. Той управляваше лодката и наблюдаваше малката си флота с помощта на инфрачервен оптически прибор. Той държеше лодките групирани плътно една до друга в радиус от три метра и тихо указваше посоката по миниатюрното си радио, когато някоя се отклонеше от пътя.

Той обърна оптическия си прибор по посока на „Лейди Фламбъро“. Красивите очертания на кораба сега изглеждаха като грозна скулптура от лед, плаваща пред напуканата стена от порцелан на някоя древна вана. Холис прецени, че до него все още оставаше повече от километър.

След като свърши пакостното си дело, отливът внезапно започна да отслабва и скоростта на лодките не след дълго се повиши почти до един възел. Дългоочакваното облекчение обаче дойде с твърде голямо закъснение. Холис виждаше как силите на хората му се топяха от непрекъснатото мъчително гребане, макар че те бяха калени в сурови тренировки и всички вдигаха редовно тежести. Те безшумно потапяха веслата във водата и тласкаха лодките срещу безмилостния отлив, но мускулите им започнаха да се схващат и всеки удар им струваше усилие.

Прикриващата ги мъгла започна да изтънява. В съзнанието му изплува страхът, че в един момент може да се окажат на открито, като патици във вода. Холис погледна нагоре. Увереността му намаляваше с отслабването на отлива. През парцалите на мъглата той видя небето, което се превръщаше от черно във все по-светло синьо.

Лодките му се намираха в средата на фиорда и най-близкият бряг, който би могъл да предложи някакво прикритие, бе с половин километър по-далеч от „Лейди Фламбъро“.

— Напрегнете мишци, момчета — подтикна ги той. — На последната права сме. Давайте към него.

Уморените бойци извикаха дълбоко скрития си запас от сили и увеличиха размаха и темпото на ударите си. На Холис му се стори като че ли надуваемите лодки полетяха през водата. Той остави настрана инфрачервения визьор и започна ожесточено да гребе.

Можеха да успеят, можеха да успеят точно на време, мислеше си с надежда той, когато започнаха бързо да скъсяват разстоянието до кораба.

Но къде ли е Дилинджър, чудеше се той с болка в душата си. Какво, по дяволите, се е случило с щурмовия отряд в ледника?

 

 

Положението на Дилинджър също не беше никак розово. При него нещата бяха тръгнали още по-зле. Веднага след като скочиха от транспортния С-140, той и хората му бяха мигновено разпръснати по цялото небе от силните пориви на вятъра.

Със стегнато лице, Дилинджър погледна нагоре и наоколо, за да види как се справяха хората му. Всеки от тях носеше малко синьо фенерче, но връхлитащата лапавица му пречеше да ги види. Той ги загуби в мига, в който му се отвори парашутът.

Той посегна надолу и натисна копчето на една малка черна кутийка, вързана за крака му, след което заговори в миниатюрния си предавател:

— Тук е майор Дилинджър. Включил съм моя маркерен радиофар. Имаме седем километра планиране, така че се старайте да бъдете близо до мен. Когато се приземите, насочете се към мен, като следвате радиофара.

— В тези лайна ще имаме късмет, ако уцелим острова — измърмори някой недоволник.

— Радиомълчание, изключение само за спешни съобщения — заповяда Дилинджър.

Той погледна надолу и не можа да види нищо друго, освен пакета с оръжието и комплекта за боеготовност, който висеше на едно двуметрово въже от подвесната система на парашута му. Вместо това, той се ориентира посредством светещия циферблат на комбинирания компас и висотомер, който се издаваше пред челото му подобно на огледалото, което носеха лекарите специалисти по уши, нос и гърло.

Без реперни точки или насочващ радиофар, спуснат предварително в зоната на приземяване — лукс, който той не можеше да си позволи поради твърде големия риск да вдигне по тревога похитителите — на Дилинджър не му оставаше нищо друго, освен да се остави на съдбата и да отчита наум ъгъла на планиране и разстоянието.

Главната му грижа бе да не отидат отвъд ръба на ледника и да се приземят във фиорда. В старанието си да не допусне това, той отиде в другата крайност и се спусна твърде рано — почти цял километър преди назначеното място.

Ледникът изплува в тъмнината и Дилинджър видя, че се бе насочил директно към една дълбока пукнатина. Един внезапен страничен порив на вятъра подхвана правоъгълния купол на парашута му и той започна да се люлее. Дилинджър започна да маневрира с въжетата и се завъртя в положение за приземяване тъкмо когато висящият под него боен пакет се удари във вътрешната стена на пукнатината и подскочи над горния й ръб. Ударът бе омекотен от тънката снежна покривка и той извърши идеално приземяване на крака само на два метра от пукнатината в ледника.

Той натисна освобождаващия механизъм и парашутът падна на земята, преди вятърът да успее да го грабне. Дилинджър не си направи труда да го навие и скрие на някое място в леда, откъдето по-късно да го прибере. Нямаше време за губене. Данъкоплатците трябваше да преглътнат изгубения парашут.

— Тук е Дилинджър. Приземих се. Насочете се към моята позиция.

Той извади една пластмасова свирка от джоба на куртката си и на всеки десет секунди я надуваше, като всеки път сменяше посоката. Първите няколко минути никой не се появи.

След това първите от неговите хора започнаха бавно да се появяват, като подтичваха към него. Те се бяха широко пръснали. Неравната повърхност на ледника затрудняваше хода им и те се забавиха много повече, отколкото Дилинджър бе очаквал.

Не след дълго по един, по двама започнаха да пристигат и останалите. Един си бе счупил рамото, друг пукнал глезен. По начина, по който сержантът му си държеше китката, Дилинджър подозираше, че е счупена, но другият се държеше така, сякаш това не бе нищо повече от обикновено изкълчване, а и Дилинджър се нуждаеше твърде много от него, за да може да го освободи.

Той се обърна към двамата ранени.

— Вие не сте в състояние да вървите с нашето темпо, но ни следвайте отзад, доколкото ви позволяват силите. И не забравяйте да прикривате светлината на прожекторите си.

След това Дилинджър кимна на Джак Фостър, неговия сержант.

— Да се вържем всички заедно и да тръгваме, сержанте. Аз ще водя.

Фостър отдаде бегло чест и започна да проверява групата.

Пътят им през напуканата ледена повърхност бе несигурен и опасен, но въпреки това те се движеха със сравнително бързо темпо. Дилинджър не се страхуваше, че някой може да падне в улей или процеп — въжето около кръста му бе опасало достатъчно яка и мускулеста плът, която можеше да повдигне и камион. На два пъти се наложи той да спира за малко, за да свери посоката, след което тръгваха отново.

Те превалиха пълзешком няколко назъбени ледени гребена и попаднаха на един открит улей, който бе толкова труден за преминаване, че за малко мисията им да се провали. Изгубиха седем минути, преди да успеят да закачат една абордажна кука на отсрещната стена и най-лекият боец от групата да премине на ръце по въжето, за да завърже здраво другия му край. Още десет минути бяха необходими, докато и последният боец не се прехвърли от другата страна.

Вътре в Дилинджър започна да се надига едно тревожно чувство на безпомощност. Двама от хората му бяха извън строя, групата му все повече и повече изоставаше от графика. Той мрачно съжали, че не се вслуша в съвета, даден му наготово от Джордино, и че не бе удвоил времето, което бе изчислил от десанта до атаката.

Той горещо се молеше водолазният отряд да не чака, за да не измръзне до смърт във водата под корпуса на „Лейди Фламбъро“. На няколко пъти се опита да се свържи с Холис и да уведоми полковника за закъснението си, но не получи никакъв отговор. Първите отблясъци на изгряващата зора започнаха да се виждат на небосклона зад него, като разкриваха повърхността на ледника. Огромната пустош караше човешкото съзнание да изтръпне, поразено от ужасяващата самота. Той вече виждаше слабите утринни проблясъци на фиорда — и изведнъж разбра защо не бяха успели да установят връзка до този момент.

 

 

Сега Холис виждаше ясно кораба, без да използва инфрачервения оптически прибор. Ако някой от похитителите с по-остър поглед бе погледнал в правилната посока, той щеше да съзре черните надуваеми лодки, чиито контури бяха очертани на фона на тъмносивата вода. Холис почти не смееше да диша, когато разстоянието до кораба започна бързо да се скъсява.

Надявайки се на чудо, Холис до последния момент не спираше опитите си да влезе във връзка с Дилинджър.

— Акула вика Сокол, моля отговорете.

Тъкмо се канеше да направи поредния си, стотен опит, когато гласът на Дилинджър внезапно прогърмя от слушалката.

— Тук е Сокол, слушам ви.

— Закъсняхте! — тихо изсъска Холис. — Защо не отговаряхте на моите сигнали?

— Едва сега влязохме в обхвата. Нямахме пряка хоризонтална връзка с вас. Нашите сигнали не можеха да проникнат през ледената стена.

— Заехте ли позиция?

— Съвсем не — отвърна без заобикалки Дилинджър. — Попаднахме в деликатна ситуация, чието разрешаване ще ни отнеме известно време.

— На какво казваш „деликатна ситуация“?

— Низ експлозиви в един леден процеп зад челната стена на ледника, натъпкани догоре с взрив, които чакат само нечий радиосигнал, за да експлодират.

— Колко време ще ви е нужно, за да ги обезвредите?

— Може да ни отнеме един час само да открием всичките.

— Имате пет минути — каза бързо Холис. — Не можем да чакаме повече, тъй като в противен случай ще бъдем мъртви.

— Всички ще бъдем мъртви, ако зарядите експлодират и стената на ледника се сгромоляса върху кораба.

— Да се надяваме, че факторът изненада ще попречи на терористите да ги взривят. Побързайте. Могат да открият лодките ми всеки момент.

— Почти мога да различа сенките ви от мястото ми на ръба на ледника.

— Твоята група напада първа — заповяда Холис. — Без пълна тъмнина, която да прикрие качването ни по корпуса на кораба, ние силно се нуждаем от това тяхното внимание да бъде отвлечено в друга посока.

— Ще се срещнем на палубата за слънчеви бани на коктейл — каза Дилинджър.

— Аз черпя — отвърна Холис, чийто дух внезапно се бе оживил от предстоящата акция. — Успех.

 

 

Ибн го видя.

Той стоеше на стария пристан за товарене на руда заедно с Амар, четиримата им заложника и двадесет души от бандата на египетските похитители. Той се взря през бинокъла си и видя фигурите, облечени от главата до петите в черни униформи, спрели за момент на ръба на ледника. Той наблюдаваше как те се спускаха надолу по въжета, разрязваха пластмасовото фолио, за да си проправят път и изчезваха във вътрешността.

Той леко наведе надолу бинокъла и го фокусира в мъжете в лодките, които бяха струпани една до друга под корпуса. Той забеляза как те изстреляха абордажни куки от малки харпунообразни устройства и след това се качиха по закачените въжета до нивото на главната палуба.

— Кои са тези? — попита Амар, който стоеше до него и също така гледаше през бинокъл.

— Не мога да кажа, Сюлейман Азис. Те изглежда са някаква елитна бойна част. Не чувам никакъв шум от изстрели, оръжията им трябва да имат мощни заглушители. Операцията им по атакуването на кораба бе изключително ефективна.

— Прекалено ефективна за паплач, която Язид или Топилцин биха могли да съберат за толкова кратко време.

— Смятам, че те може да са отряд от американските Сили за специални операции.

Амар кимна, озарен от просветляващото небе.

— Може да си прав, но как, в името на Аллаха, те са успели да ни открият толкова бързо?

— Трябва да изчезнем, преди да са дошли техните подкрепления.

— Подаде ли сигнал за влака?

— Той трябва да бъде тук след малко, за да ни закара до мината.

— Какво има? — попита президентът Де Лоренцо. — Какво става?

Амар не обърна внимание на Де Лоренцо. За първи път в гласа му прозвучаха нотки на колебание и опасение.

— Изглежда, че сме напуснали кораба в най-подходящия момент. Аллах ни се усмихва. Натрапниците не подозират за нашето присъствие.

— След още тридесет минути този остров ще гъмжи от войници на Съединените щати — каза сенатор Пит, като на свой ред хладнокръвно продължи атаката. — Ще бъде благоразумно от ваша страна, ако се предадете.

Амар внезапно се извърна и изгледа свирепо политика.

— Не е необходимо, сенаторе. Не се надявайте, че вашата прославена кавалерия ще долети тук и ще ви спаси. Когато пристигнат, ако въобще те сторят това, тук няма да е останал никой, който да бъде спасяван.

— Защо не ни убихте на кораба? — храбро попита Хала.

Зъбите на Амар проблеснаха изпод маската в отвратителна усмивка, но той не благоволи да я удостои с отговор. Вместо това кимна на Ибн.

— Детонирай зарядите.

— Както желаете, Сюлейман Азис — отвърна покорно Ибн.

— Какви заряди? — поиска да узнае сенаторът. — За какво говорите?

— Ами експлозивите, които поставихме зад челната стена на ледника — каза Амар, сякаш това бе нещо добре известно на всички. Той направи жест към „Лейди Фламбъро“. — Ибн, ако обичаш.

С напълно безизразно лице, Ибн извади един малък предавател от джоба на куртката си и протегна напред ръка, така че предният му край да сочи към ледника.

— В името на Бога, човече — отправи молба към него сенатор Пит. — Не правете това.

Ибн се поколеба и погледна Амар.

— На този кораб има стотици хора — каза президентът Хасан, като всяка една бръчка по лицето му бе пропита от ужас. — Нямате никакво основание да ги убивате.

— Не смятам за необходимо да оправдавам действията си пред когото и да било тук.

— Язид ще бъде наказан за вашата жестокост — прошепна Хала с тон, пропит от ярост.

— Благодаря, много ще ме улесните — каза Амар, като се усмихна на Хала, чието озадачено и недоумяващо лице представляваше интересна гледка за изучаване. — Стига сме си губили времето в сантиментални приказки. Бързо, Ибн. Направи го.

Преди зашеметените заложници да успеят да продължат с протестите си, Ибн щракна ключа за захранване на предавателното устройство, като го постави в положение „включено“ и натисна бутона, който задействаше детонаторите.