Клайв Къслър
Съкровище (55)

54

Пит седеше в спартанската обстановка на Оспри. Роторът на този тип летателен апарат бе конструиран така, че можеше да изменя наклона си. Оспри бе с форма на куршум и се издигаше във въздуха като хеликоптер, но летеше като самолет със скорост над шестстотин километра в час. Пит бе напълно буден — само един мъртвец би могъл да заспи в онези алуминиеви седалки със свръх тънки подложки за възглавници, подхвърлян от турбулентните въздушни течения и оглушаван от рева на двигателя, който с лекота надвиваше слабата шумоизолация. Само мъртвец наистина би издържал на всичко това, ако разбира се, не се броеше Джордино. Той приличаше на фигура от балон с човешки ръст, чийто въздух е бил изпуснат — не бе възможно по друг начин той да бъде описан — като вътре бе останало само толкова въздух, колкото да му запази формата. На всеки няколко минути той сменяше позата си, сякаш в мозъка му имаше настроен автоматичен таймер, без да отвори очи или да наруши равномерното си дишане.

— Как го постига? — попита Финдли с неприкрито удивление.

— Това е от гените му — отвърна Пит.

Гън поклати глава с възхищение.

— Виждал съм го да спи в невероятни пози на невероятни места и все още не мога да повярвам, като го видя.

Младият втори пилот се обърна и надзърна над облегалото на седалката си.

— Изглежда, че стресовият синдром е последното нещо, от което той би се разболял, нали?

Пит и останалите се засмяха, после внезапно се умълчаха. На никой от тях не му се искаше да напусне уютната топлина на самолета, за да я замени с ледения кошмар навън. Пит се постара да се отпусне максимално. Той чувстваше известна доза удовлетворение. Въпреки че не бе допуснат да участва в нападението — по-добре беше да остави това на опитните професионалисти, чиято работа бе именно да спасяват заложници — той бе поставен достатъчно близо, за да следва по петите Холис и неговия отряд от ССО. Освен това имаше твърдото намерение да последва по въжетата хората на Дилинджър, след като сигналът за атака бъде даден.

Пит нямаше предчувствие, че нещо лошо може да се е случило. В главата му не се въртяха черни мисли за гибел и смърт. Той и за миг не се съмняваше, че баща му е жив. Не можеше да го обясни на никой, дори и на себе си, но той чувстваше присъствието на сенатора. Дълги години тях ги беше свързвала здрава връзка. Всеки един от тях като че ли усещаше какво става в съзнанието на другия.

— След шест минути ще кацнем на мястото, където ще ви оставим — съобщи пилотът с бодрост, която накара Пит да се свие.

Пилотът сякаш бе изпаднал в блажено безгрижие и не обръщаше внимание на това, че летеше над назъбени, увенчани със сняг върхове, които той не можеше да види. Единственото, което се виждаше през предното стъкло, бе проблясването на лапавицата, която се удряше в него и тъмнината отвъд.

— Как узнаваш къде се намираме? — попита Пит.

Пилотът сви лениво рамене със спокойствието на един Бърт Рейнолдс.

— Всичко се крие в китките — пошегува се той.

Пит се наведе напред и погледна през рамото на пилота. Ръцете му не бяха поставени върху ръчките за управление. Пилотът седеше със сгънати ръце и бе забил поглед в един малък екран, който наподобяваше видеоигра. В долната част на графичното изображение се подаваше едва-едва носът на Оспри, докато трепкащата картина бе изпълнена с планини и долини, които бързо преминаваха под симулирания летателен апарат. В един от горните ъгли на екрана бе изобразено табло за управление, по което мигаха червени цифри, означаващи разстояния и височини.

— Значи човек тук е само страничен наблюдател — каза Пит. — Компютрите са заместили всички ни.

— Имаме късмет, че не са хванали още цаката на секса — засмя се пилотът. Той се протегна и въведе лека корекция с едно малко бутонче. — Инфрачервени и радарни скенери опипват с лъчи земята, след което компютърът превръща приетата от тях информация в триизмерно графично изображение. Включвам на автопилот и докато хеликоптерът се носи насам-натам из въздуха, подобно на Рейдърите от Лос Анджелис по време на отстъпление, аз се потапям в дълбоки размишления по такива чудесни теми, като бюджета на Конгреса и външната политика на Държавния ни департамент.

— Това е нещо ново за мен — промърмори кисело вторият пилот.

— Без нашия малък електронен водач тук — продължи смело пилотът, — ние все още щяхме да си стоим на земята в Пунта Аренас в очакване на изгрева на слънцето и по-ясно време. — Дисплеят издаде един камбанен звън и пилотът застина. — Приближаваме нашето програмирано място за приземяване. Добре ще е да приготвите хората си за слизане.

— Какви инструкции получихте от полковник Холис за мястото, където ще ни оставите?

— Те бяха просто да ви сваля зад планинския връх над мината, за да ви скрия от радара на туристическия кораб. Останалата част ще трябва да я трамбовате пеш.

Пит се обърна към Финдли.

— Някакви проблеми от твоя страна?

Финдли се усмихна.

— Познавам тази планина като задника на жена ми, всяко кътче и долчинка. Върхът е само на три километра от входа на пещерата. Лесно ще се спуснем надолу по склона. Бих могъл да го направя и с вързани очи.

— Като гледам това скапано време — измърмори мрачно Пит, — точно това ще трябва да направиш.

 

 

Ревът на вятъра замести воя на турбините на Оспри, след като групата от НЮМА бързо излезе през товарния люк. Без излишно протакане, без думи и речи, само едно мълчаливо махане за сбогом на пилотите. След по-малко от минута четиримата мъже, само с две пътнически чанти в ръце, тръгнаха приведени срещу вихъра и започнаха да настъпват упорито към върха на планината.

Финдли мълчаливо пое водачеството. Видимостта долу на земята бе толкова лоша, колкото и във въздуха. Фенерчето в ръката на Финдли бе почти безполезно. Яростно връхлитащата ги лапавица се отразяваше в светлината на фенерчето и то осветяваше начупения терен само на метър-два пред тях.

Те ни най-малко не наподобяваха на елитен щурмови отряд. Не се виждаше да носят никакви оръжия. Нямаше дори и двама, които да бяха облечени с едно и също предпазно облекло срещу студа. Пит носеше сиви скиорски дрехи, а Джордино тъмносини. Гън се бе изгубил в един оранжев спасителен костюм, който изглеждаше с два номера по-голям. Екипировката на Финдли бе като на канадски дървосекач, допълнена с вълнена плетена шапка, нахлупена ниско върху ушите му. Единственото нещо, което носеха всички, бяха скиорски очила с жълти стъкла.

Вятърът духаше със скорост около двадесет километра в час, прецени Пит — пронизващ, но поносим. Каменистата неравна повърхност бе мокра и хлъзгава. Те се хлъзгаха и препъваха в нея, като често губеха равновесие и се изтърсваха тежко на земята.

На всеки няколко минути трябваше да бършат лапавицата, натрупана върху очилата им. Не след дълго отпред те заприличаха на снежни човеци, докато гърбовете им бяха напълно сухи.

Финдли опипваше пътя пред себе си с фенерчето, като избягваше големите камъни и редките грозновати храсти. Той разбра, че се намира на върха, когато стъпи на една оголена скала и вятърът връхлетя отгоре му с пълна сила.

— Не остана много — каза той, като се мъчеше да надвие воя на вятъра. — Остава само да се спуснем по склона.

— Колко лошо, че не можем да вземем под наем някой тобоган — каза мрачно Джордино.

Пит запретна ръкавицата си и се взря в светещите стрелки на водолазния си часовник „Докса“. Щурмът бе насрочен за пет-нула-нула. Имаше още двадесет минути. Закъсняваха.

— Трябва да побързаме — извика той, — не искам да изпусна веселбата.

През следващите петнадесет минути пътят им спореше. Склонът на планината стана по-полегат и Финдли откри една тясна криволичеща пътечка, която водеше към мината. С намаляването на височината закърнелите борчета започнаха да се сгъстяват, скалите оредяха и станаха по-малки. Сега ботушите им стъпваха здраво и сигурно по земята.

За щастие беснеещият вятър и лапавицата започнаха да утихват. Облаците се разкъсаха и между тях заблестяха звезди. Сега те можеха да виждат, без да се налага де използват неудобните очила.

Когато пред тях се изпречи едно насипище от рудни отпадъци, Финдли разбра къде се намираха. Той заобиколи купчината и се озова в началото на един теснолинеен коловоз. Продължиха по него.

Финдли понечи да се обърне и да извика „Пристигнахме“, но не успя да го стори — Пит протегна неочаквано ръка, сграбчи го за яката и го дръпна толкова силно назад, че краката му литнаха във въздуха и той се стовари върху задните си части. Веднага след това Пит му взе фенерчето и го загаси.

— Какво, по дяволите?

— Тихо! — рязко каза Пит със стържещ глас.

— Нещо си чул? — тихо попита Гън.

— Не, но надушвам познат мирис.

— Познат мирис?

— Агнешко. Някой си прави агнешко чеверме.

Те всички наведоха главите си назад и подушиха въздуха.

— Боже господи, имаш право — прошепна Джордино. — Наистина подушвам печено агнешко.

Пит помогна на Финдли да се изправи на крака.

— Изглежда някой си е присвоил вашата територия.

— Трябва да са най-големите глупаци, ако смятат, че тук има руда, която си струва да се обработва.

— Не мисля, че копаят за цинк.

Джордино се отби встрани.

— Преди да угасиш фенерчето, видях нещо да проблясва тук. — Той протегна крак и го завъртя в полукръг. Кракът му се удари в някакъв предмет, който издрънча и той го вдигна. После се обърна с гръб към мината и запали едно малко фенерче. — Бутилка от „Шато Марго“, 1966. Тия типове имат много изискан вкус за обикновени миньори.

— Странни работи стават тук — каза Финдли. — Който и да е този, който се е вмъкнал тук, той няма намерение да си цапа ръцете.

— Агнешкото и марковото бордо трябва да са дошли от „Лейди Фламбъро“ — заключи Гън.

— На какво разстояние се намираме от мястото, където ледникът и фиордът се срещат? — попита Пит Финдли.

— Самият ледник е само на около петстотин метра на север. Стената, която гледа към фиорда е на по-малко от два километра в западна посока.

— Как се транспортираше рудата?

Финдли направи жест по посока на фиорда.

— По тази теснолинейка. Коловозът тръгва от входа на мината и отива до трошачковата мелница за руда, след това до пристана, където товареха рудата на кораби.

— Не си споменавал нищо за пристан.

— Никой не ме е питал — сви рамене Финдли. — Това е един малък кей за товарене. Рудните насипища стигат до един залив, който се пада малко встрани от ледника.

— Приблизително разстояние до кораба?

— Един по-як бейзболен играч би могъл да изпрати топката от пристана и да удари с нея корпуса на кораба.

— Трябваше да го забележа — промърмори Пит с горчивина. — Пропуснах го, всички го пропуснахме.

— За какво говориш? — попита Финдли.

— Поддържащият отряд на терористите — отвърна Пит. — На похитителите от кораба им е нужна една изнесена напред база, която да им помогне при бягството. Те не биха могли да слязат от кораба в открито море, без да бъдат забелязани и заловени, освен ако не използват подводница, а те не могат да намерят такава, без да имат законно правителствено разрешение. От изоставеното минно находище става идеално скривалище за хеликоптери. Освен това те могат да използват теснолинейката, за да пътуват до фиорда и обратно.

— Холис — каза кратко Гън. — Трябва да го информираме.

— Не можем — каза Джордино. — Нашият любезен приятел полковникът отказа да ни предостави радио.

— Тогава как можем да предупредим Холис? — възкликна Гън.

— По никакъв начин — сви рамене Пит. — Но можем да помогнем като открием и извадим от строя техните хеликоптери. Едновременно с това ще хванем в капан групата терористи в минното селище, като не ще им позволим да хванат в менгеме Холис и щурмовия му отряд.

— Те може да наброяват с десетки — запротестира Финдли. — А ние сме само четирима.

— Тяхната бдителност е притъпена — изтъкна Гън. — Те не очакват, че някой може да се изтърси от вътрешността на един пуст остров и то в разгара на бурята.

— Руди е прав — каза Джордино. — Ако бяха нащрек, досега щяха да са ни нападнали. Внасям предложение да изхвърлим копелетата от квартирата им.

— Изненадата е на наша страна — продължи Пит. — Докато действаме предпазливо и използваме прикритието на тъмнината, ние винаги ще имаме важно преимущество пред тях.

— А ако се втурнат след нас — попита Финдли, — с камъни ли ще ги замеряме?

— В живота си винаги съм се ръководил от девиза на скаутското движение — отвърна Пит.

Той и Джордино коленичиха, сякаш се бяха наговорили, и разкопчаха циповете на пътническите чанти. Джордино започна да подава на всички бронирани жилетки, докато Пит раздаваше оръжието.

Той извади една полуавтоматична пушка за Финдли.

— Клейтън, нали каза, че си ходил малко на лов? Ето ти един малко подранил подарък за Коледа. Бенели Супер Найнти, калибър дванадесет.

Очите на Финдли светнаха.

— Харесвам я. — Той прекара нежно ръка по приклада, сякаш бе женско бедро. — Да, харесвам я. — След това забеляза, че Гън и Джордино носеха картечници „Хеклер и Кох“ с монтирани заглушители. — Тези неща не могат да се купят от обикновен магазин за оръжие. Откъде ги взехте?

— Въоръжение на Силите за специални операции — каза невъзмутимо Джордино. — Взехме ги на заем, когато Холис и Дилинджър не гледаха към нас.

Финдли се учуди още повече, когато Пит пъхна един кръгъл барабан в един престарял автомат „Томпсън“.

— Изглежда, че обичаш антиките.

— Доста добри думи мотат да се кажат за техните качества — каза Пит. Той погледна отново часовника си. До атаката на кораба от Холис и Дилинджър оставаха само шест минути. — Никаква стрелба, преди да дам заповед. Не искаме да проваляме атаката на Специалните сили. Крехкото им предимство сега се крепи единствено на изненадата.

— Ами ледника? — попита Финдли. — Няма ли ударната вълна от стрелбата ни да напука предната стена от лед?

— Не и от такова разстояние — увери го Гън. — Нашият съсредоточен огън ще се чуе по-скоро като далечен пукот от фойерверки.

— И помнете — заповяда Пит, — целта ни е да избегнем въоръжения сблъсък колкото се може по-дълго време. Най-важната ни задача е да намерим хеликоптерите.

— Жалко, че нямаме никакви експлозиви — промърмори Джордино.

— Не можеш да имаш всичко.

Пит даде на Финдли няколко секунди, за да се ориентира. След това геологът кимна и те тръгнаха напред, като заобикаляха отзад старите порутени постройки и се придържаха в тяхната сянка. Стъпваха колкото се може по-тихо. Хрущенето на техните подметки върху ронливия чакъл се заглушаваше от силния бриз, който бе сменил посоката си и сега духаше надолу по склона на планината.

Повечето от сградите около мината бяха построени с дървени опорни греди и имаха за покрив вълнообразна ламарина, върху която личаха следи от корозия и ръжда. Някои от постройките представляваха малки навеси, други се извисяваха на два до четири етажа в небето, като върхът им се губеше в мрака. С изключение на мириса от печеното агнешко селището приличаше на един стар призрачен град от американския запад.

Внезапно Финдли спря зад един дълъг навес и вдигна ръка, като почака останалите трима да го настигнат. Той надзърна зад ъгъла веднъж, дваж, след което се обърна към Пит.

— Сградата, в която бе столовата и залата за развлечения, се намира само на няколко крачки вдясно от мен — прошепна той. — Зад плътните завеси виждам да проблясва светлина.

Джордино подуши въздуха с носа си.

— Те трябва да харесват месото доста препечено.

— Някакви следи от часовои? — попита Пит.

— Мястото изглежда пусто.

— Къде биха могли да скрият хеликоптерите?

— Главната мина представлява вертикална шахта, която се спуска надолу на шест нива. Изключено е, следователно, да бъде използвана за гараж.

— Къде тогава?

Финдли направи жест към тъмнината на ранното утро.

— В мелницата за трошене на руда има най-голямо свободно пространство. Има също така и плъзгаща се врата, използвана за вкарване на тежко оборудване. Ако крилата на хеликоптера са свалени, те лесно биха могли да вкарат вътре три-четири машини.

— В мелницата са — тихо каза Пит.

Нямаше повече време за губене. Съвместната атака на Холис и Дилинджър щеше да започне всеки момент. Те бяха подминали наполовина столовата, когато вратата се отвори внезапно и сноп светлина проряза пелената от дъжд, като освети краката им до колената. Те замръзнаха, оръжията им бяха в положение готови за стрелба.

В рамката на вратата се появи силует на мъж, осветен от светлината вътре в помещението. Той прекрачи за малко прага и изхвърли няколко хапки от една чиния на земята. След това се обърна и затвори вратата. Секунди след това, Пит и останалите залепиха гръб към стената на мелницата за руда.

Пит се обърна и завря устата си в ухото на Финдли.

— Можем ли да се вмъкнем вътре?

— В стената има отвори, през които минават транспортните ленти, които носят изкопаната руда към мелницата и след това връщат смляната маса към товарните вагони. Единственият проблем е, че те са доста високо над главите ни.

— Някакви по-ниски врати?

— Голямата врата за вкарване на оборудването — отвърна Финдли с шепот, тих като този на Пит — и главният вход. Ако правилно си спомням, има също така и стълба, която води към един страничен офис.

— Без съмнение заключена — мрачно каза Джордино.

— Умна мисъл — съгласи се Пит. — Окей, ще минем през главния вход. Никой вътре не очаква, че може да им дойдат на гости напълно непознати хора. Влизаме съвсем спокойно и се държим естествено, сякаш сме оттук. Без изненадващи ходове. Просто трима от техните приятелчета, които се връщат от столовата.

— Обзалагам се, че вратата скърца — измърмори Джордино.

Без да бързат, те завиха зад ъгъла на мелницата за руда и влязоха безпрепятствено през една висока очукана врата, която се завъртя безшумно на пантите си.

— Проклятие — прошепна Джордино със стиснати зъби.

Вътрешността на сградата бе огромна. Не можеше да бъде другояче. В средата й се бе разположила като огромен октопод една гигантска машина с пипала от транспортни ленти, маркучи за вода и електрически проводници. Трошачката за руда се състоеше от масивен хоризонтален цилиндър, съдържащ няколко стоманени топки с различни размери, които разпрашаваха рудата.

Покрай една от стените бяха разположени огромни флотационни резервоари, в които отиваше суспензията след разтрошаването. Над масивното съоръжение се пресичаха няколко обслужващи мостчета от метална конструкция, до които се стигаше по вертикални стълби. От перилата на едно от мостчетата висеше кабел с няколко лампи, които се захранваха от портативен генератор, чийто двигател боботеше в един ъгъл.

Пит бе сгрешил в преценката си. Той бе предположил, че има поне два или дори три хеликоптера, които да евакуират похитителите, а се оказа, че има само един. Това бе Уестлънд Командо, голям и стар, но надежден британски хеликоптер, предназначен за транспортиране на пехота и тилова поддръжка. Той можеше да носи тридесет или повече пътника, ако те бяха добре натъпкани. Върху една висока ремонтна площадка стояха двама души в обикновена бойна униформа. Те бяха свалили един страничен панел и се взираха в оставения от него отвор досами двигателя. Погълнати от работата си, те не обърнаха внимание на твърде подранилите посетители.

Бавно, предпазливо, Пит пристъпяше навътре в голямата зала на мелницата. Вдясно от него бе Финдли, Джордино покриваше левия фланг, а Гън ги следваше отзад. Дори и сега двамата членове на екипажа на хеликоптера не извърнаха глава от работата си. Едва сега Пит забеляза един небрежен часови, седнал с гръб към вратата върху една обърната кутия зад опорната греда.

Пит направи жест към Джордино и Финдли да заобиколят хеликоптера, като се движат в сянката му, и да потърсят други похитители. Часовият, почувствал полъха на студен въздух от отварянето и затварянето на вратата, се полуобърна, за да види кой е влязъл в сградата.

Пит тръгна бавно към часовия, който бе облечен в черна бойна униформа и носеше скиорска маска на главата си. Пит бе само на два метра от него, когато се усмихна и вдигна ръка като за поздрав.

Пазачът му хвърли един въпросителен поглед и каза нещо на арабски.

Пит сви приятелски рамене и избръщолеви нещо в отговор, който се загуби в шума от двигателя на генератора.

Тогава погледът на часовия попадна върху стария автомат „Томпсън“. Двете секунди между учудването до тревогата, последвани от физическа реакция, му костваха скъпо. Преди да може да извади оръжието си и да отскочи встрани, Пит стовари приклада на томпсъна върху черепа му под скиорската маска.

Пит хвана пазача, докато последният още се свличаше и го подпря до гредата, сякаш бе задрямал. След това се наведе под предната част на корпуса на хеликоптера и се приближи до двамата механици, които работеха по двигателя. Когато стигна до площадката, той сграбчи стъпенките на стълбата и я повдигна силно нагоре и назад.

Механиците полетяха във въздуха, като бяха толкова уплашени, че дори не извикаха. Единствената им реакция бе да размахат ръце в напразно усилие да се хванат за нещо във въздуха, преди да се сгромолясат върху твърдия дървен под. Единият си удари главата и моментално загуби съзнание. Другият падна възнак, като дясната му ръка изпращя и се счупи. От устата му излезе болезнен стон, но бе веднага сподавен от внезапния удар на приклада на томпсъна в неговото слепоочие.

— Добра работа — каза Финдли, нарушавайки мълчанието.

— Всеки ход като по учебник — промърмори с гордост Пит.

— Мисля, че това са всички.

— Не съвсем. Ал е хванал още четирима зад хеликоптера.

Финдли предпазливо мина под хеликоптера и за свое голямо учудване видя Джордино, разположил се удобно на един стол, да гледа свирепо четирима намръщени пленници, наврени до уши в спалните си чували.

— Винаги си харесвал добре направените пакети — каза Пит.

Очите на Джордино не се отделяха и за миг от пленниците.

— А вие, както винаги, се чувахте отдалече. Какъв беше целият този шум?

— Механиците паднаха лошо от ремонтната площадка.

— Колко вкарахме в чувала?

— Всичко на всичко седем.

— Четирима трябва да са част от екипажа на хеликоптера.

— Резервен пилот и втори пилот плюс двама механици. Тези хора не са искали да поемат никакви рискове.

Финдли направи жест към един от механиците.

— Единият идва на себе си.

Пит провеси томпсъна си през рамо.

— Мисля, че няма да е зле, ако те останат тук за известно време. На теб се пада тази чест, Клейтън. Завържи ги и им запуши устата. В хеликоптера не може да няма някой и друг ремък. Ал, не откъсвай очите си от тях. Руди и аз смятаме да поразгледаме малко навън.

— Ще осигурим тяхната пълна неподвижност — каза Джордино, като говореше като някой бюрократ.

— Надявам се. Ако не го сториш, те ще те убият.

Пит направи знак на Гън и двамата свалиха горното облекло на двама от техните пленници. Пит взе скиорската маска и съблече черния пуловер от изпадналия в несвяст часови. Той сбърчи нос от миризмата на непрания пуловер и го навлече през главата си.

След това те излязоха през вратата, като не се стараеха да изглеждат незабележими. Крачеха бодро и уверено по средата на пътя, който вървеше между двете постройки. Когато наближиха столовата, те се шмугнаха в сянката и след като се надигнаха предпазливо над перваза на един прозорец, надзърнаха вътре през една цепнатина между завесите.

— Трябва да има една дузина от тях вътре — каза шепнешком Гън, — и всичките въоръжени до зъби. Изглежда, че се готвят да опразнят помещенията.

— Дявол да го вземе тоя Холис — тихо изсумтя Пит. — Да беше ни дал по някакъв начин да се свържем с него.

— Сега е твърде късно.

— Късно?

— Часът е пет и дванадесет — отвърна Гън. — Ако атаката бе започнала по план, поддържащите и медицинските звена на Холис щяха вече да летят над нас към кораба.

Гън беше прав. Не се чуваше и звук от хеликоптерите на Силите за специални операции.

— Давай да намерим влака за рудата — нареди Пит. — Ще направим голям удар, ако го извадим от строя и прекъснем всички транспортни връзки между мината и кораба.

Гън кимна и те тръгнаха безшумно покрай стената на столовата, като се навеждаха под прозорците и спираха на ъглите, за да огледат внимателно близката местност. После преминаха през едно открито пространство, за да стигнат накрая до железопътния коловоз, след което стъпиха между релсите и започнаха да бягат по траверсите.

Ледени тръпки започнаха да лазят по гърба на Пит, докато следваше Гън. Той стисна здраво в юмруците си приклада и цевта на томпсъна с растящо чувство на отчаяние. Дъждът и вятърът бяха спрели и звездите бързо избледняваха на източния небосклон.

Нещо някъде се беше объркало ужасно.