Клайв Къслър
Съкровище (16)

15

Малкият реактивен самолет „Бийчкрафт“, използван най-често от служебни лица, кацна с леко скърцане на гумите и започна да рулира по покритата с чакъл писта на едно частно летище, на двадесет километра южно от Александрия, Египет. По-малко от минута след като спря до едно зелено волво, по вратите на което имаше надписи „такси“ на английски, воят на двигателите заглъхна и вратата за пътници се отвори нагоре.

Мъжът, който слезе, беше облечен в бял костюм и носеше бяла вратовръзка върху тъмносиня риза. Малко по-нисък от метър и осемдесет, със стройно тяло, той спря за момент и избърса с кърпичка челото си, косата над което бе започнала да оредява, а после самодоволно приглади с показалец големите си черни мустаци. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а на ръцете му имаше бели кожени ръкавици.

Сюлейман Азис Амар ни най-малко не приличаше на пилота, който се беше качил на борда на самолета, извършващ полет 106 в Лондон.

Той се отправи към волвото и поздрави ниския, мускулест шофьор, който излезе иззад волана.

— Добро утро, Ибн. Имаше ли някакви проблеми, когато се завърна?

— Делата ти вървят добре — отвърна Ибн и отвори задната врата, без да се опитва да скрие пушката с рязана цев, пъхната в кобур под мишницата му.

— Откарай ме при Язид.

Ибн кимна безмълвно, докато Амар се настаняваше на задната седалка.

Вътрешността на таксито беше също толкова измамна, както и многобройните дегизировки на Амар. Потъмнените стъкла на прозорците и корпусът на автомобила бяха непробиваеми от куршуми. Вътре Амар беше седнал в ниско, удобно кожено кресло пред компактен шкаф писалище, снабден с набор от портативно електронно оборудване, което включваше два телефона, компютър, радиопредавател и телевизионен монитор. Освен това, имаше бар и стойка с две автоматични пушки.

Докато колата заобикаляше оживената централна част на Александрия и завиваше по пътя за Ал-Джейиш Бийч, Амар се зае да провери средствата си, вложени в най-различни инвестиции. Богатството му, известно единствено нему, беше огромно. Беше постигнал финансовия си успех по-скоро с безскрупулност, отколкото с проницателност. Ако някой корпоративен служител или правителствен чиновник се изпречеше на пътя му към доходоносна сделка, той просто биваше премахван.

В края на двадесеткилометровото пътуване Ибн намали скоростта на волвото и спря пред една порта, която водеше към малка вила, разположена върху нисък хълм, с изглед към широка пясъчна плажна ивица.

Амар изключи компютъра и излезе от колата. Заобиколиха го четирима души от охраната, облечени в предназначени за носене в пустинята униформи с цвят на пясък, които майсторски претърсиха дрехите му. Като допълнителна предпазна мярка, те го отведоха да мине през рентгенографски детектор от типа, който се използваше по летищата.

После го поведоха към вилата по каменно стълбище, край което се намираха груби постройки, заети от малката армия елитни телохранители на Язид. Амар се подсмихна, когато подминаха богато украсения с орнаменти, оформен като арка главен вход, предназначен за почетни гости и влязоха през малка странична врата. Той пренебрегна това оскърбление, като знаеше, че по този дребнав начин Язид показва мястото на онези, които вършеха мръсната работа вместо него, но не бяха допускани до тесния кръг фанатично предани нему блюдолизци.

Въведоха го в гола и празна стая, в която имаше само дървено столче и голям персийски килим от Кашан, който беше окачен над една от стените. Вътре беше горещо и задушно. Нямаше прозорци и единственото осветление идваше от капандурата на тавана. Без да кажат дума, хората от охраната се оттеглиха и затвориха вратата.

Амар се прозя и небрежно вдигна ръката, на която се намираше часовникът му, като че ли проверяваше колко е часът. След това свали тъмните си очила и потри очи. Тези отработени движения му помогнаха да открие малкия обектив на телевизионна камера, скрит между шарките на окачения килим, без някой да разбере за откритието му.

Той се поти почти час преди килимът да бъде отметнат и Ахмад Язид наперено да влезе в стаята през малка сводеста врата.

Духовният водач на египетските мюсюлмани беше млад, не повече от тридесет и пет годишен. Той беше дребен и трябваше да поглежда нагоре, за да вижда очите на Амар. Лицето му нямаше острите черти, типични за повечето египтяни, брадичката и скулите му бяха по-омекотени и заоблени. На главата си носеше къс тюрбан от бял дантелен плат, а слабото му като дръжка на метла тяло беше облечено в кафтан от бяла коприна. Когато пристъпваше от сенчесто на светло място, очите му забележимо променяха цвета си от черен на тъмнокафяв.

В знак на почит, Амар сведе леко глава, без да гледа Язид в очите.

— А, приятелю мой — сърдечно каза той. — Радвам се, че се върна.

Амар погледна към него, усмихна се и се включи в играта.

— За мен е чест да бъда удостоен с присъствието ти, Ахмад Язид.

— Заповядай, седни — каза Язид. Това беше по-скоро заповед, отколкото покана.

Амар се подчини и седна на малкото дървено столче, така че Язид да може да го гледа отвисоко. Към това Язид прибави допълнително унижение. Като започна тирадата си без всякакви встъпителни думи, той обикаляше из стаята, принуждавайки Амар да се върти на столчето, за да го следва.

— Всяка седмица носи нова, огромна заплаха за разклатената власт на президента Хасан. Единственото, което го крепи, е верността на военните. Той все още може да разчита на подкрепата на триста и петдесет хилядната армия. Засега, министърът на отбраната Абу Хамид, се опитва да седи на два стола. Уверява ме, че мога да разчитам на подкрепата му за нашето движение за ислямска република, но само ако спечелим национален референдум, без да се стига до кръвопролитие.

— Това лошо ли е? — попита с наивен израз Амар.

Язид го изгледа студено.

— Този човек е един прозападно настроен шарлатан, твърде голям страхливец, който не желае да се откаже от помощите на американците. Всичко, което го интересува, са неговите скъпоценни реактивни самолети, тежковъоръжени хеликоптери и танкове. Той се бои, че Египет ще поеме по пътя на Иран. Идиотът настоява за законна смяна на правителствата, така че в Египет да продължат да се стичат заеми от световните банки и финансова помощ от Америка.

Той замълча, като гледаше Амар право в очите, сякаш предизвикваше най-добрия си наемен убиец да започне отново да му противоречи. Амар не каза нищо. Задухът в стаята започваше да му действа тягостно.

— Освен това Абу Хамид иска да обещая, че Хала Камил ще остане генерален секретар на Обединените нации — добави Язид.

— И все пак, ти ми нареди да я премахна — каза Амар. Любопитството му беше разпалено.

Язид кимна.

— Да, исках тази кучка да умре, защото използва поста си в ООН като трибуна, от която да се противопоставя на нашето движение и да настройва световното мнение срещу мен. Абу Хамид, обаче, щеше незабавно да оттегли подкрепата си, ако тя бъдеше безцеремонно убита — по тази причина разчитах на теб, Сюлейман, да я премахнеш така, че да изглежда като нещастен случай, който не буди никакво съмнение. За съжаление, ти се провали. Успя да убиеш всички, които се намираха на борда на самолета, освен Камил.

Последните думи се стовариха върху него като чук. Привидното спокойствие на Амар рухна. Той погледна към Язид съвсем объркан.

— Тя е жива?

От очите на Язид лъхаше студ.

— Новината е била съобщена във Вашингтон преди по-малко от час. Самолетът се е разбил в Гренландия. Всички пътници от ООН, с изключение на Камил и двама души от екипажа, са били намерени мъртви от погълната отрова.

— Отрова? — скептично промърмори Амар.

— Нашите платени източници в американските средства за масова информация потвърдиха съобщението. Какво си мислеше, Сюлейман? Ти ме уверяваше, че самолетът ще изчезне в морето.

— Казват ли как е успял да стигне до Гренландия?

— Някакъв стюард открил труповете на пилота и помощниците му. С помощта на един от представителите на Мексико, той поел управлението и успял да извърши принудително кацане на някакъв фиорд по крайбрежието. Камил би могла да умре от измръзване и да ти спести неприятностите, но наблизо се намирал кораб от американските военноморски сили. Той се отзовал почти незабавно и животът й бил спасен.

Амар беше смаян. Той не беше свикнал да се проваля. Не можеше да си представи как неговият прецизно замислен план не беше успял да постигне целта си. Затвори очи и си припомни как самолетът беше прелетял над върха на ледника. Почти веднага си даде сметка за всички непредвидими обстоятелства и фокусира вниманието си върху онази част от мозайката, която не пасваше.

Язид постоя мълчаливо няколко минути, а после наруши размисъла на Амар.

— Ти си даваш сметка, разбира се, че за цялата тази каша ще обвинят мен.

— Няма нито едно доказателство, което да ме свързва с катастрофата или с теб — твърдо заяви Амар.

— Може би, но да го наречем вина поради наличие на мотив. В западните средства за информация ще се появят догадки и слухове, които ще обвиняват мен. Би трябвало да наредя да те екзекутират.

Амар престана да разсъждава и с безразличие повдигна рамене.

— Това ще бъде непростима загуба. Аз все още съм най-добрият наемен убиец в Близкия Изток.

— И най-скъпо платеният.

— Нямам навик да вземам пари за недовършени поръчки.

— Не, надявам се — язвително отбеляза Язид. Той рязко се обърна и се запъти към окачения килим. Пресегна се, отметна го с лявата си ръка, спря и отново се обърна към Амар. — Трябва да подготвя ума си за молитва. Можеш да си вървиш, Сюлейман Азис Амар.

— А Хала Камил? Работата не е довършена.

— Ще възложа отстраняването й на Мухамад Исмаил.

— Исмаил — изсумтя Амар. — Та той е кретен.

— На него може да се разчита.

— За какво, да чисти отходната канализация?

Язид заплашително впери неумолим, студен поглед в Амар.

— Камил повече не те засяга. Остани тук, в Египет, близо до мен. Моите предани съветници и аз имаме друг план, който ще доведе до успеха на нашето дело. Ще имаш възможност да се спасиш от вечното проклятие на Аллах.

Амар се изправи преди Язид да успее да излезе през сводестата врата.

— Представителят на Мексико, който е помагал в управлението на самолета. Той също ли е бил отровен?

Язид се обърна и поклати глава.

— В съобщението се казва, че е загинал при катастрофата.

След това излезе и килимът се спусна на мястото си.

Амар отново седна на столчето. Постепенно истината започна да проблясва изпод булото на загадката. Би трябвало да е вбесен, но не чувстваше никаква ярост. Вместо това на устните под мустаците му се появи развеселена усмивка.

— Е, значи сме били двама — на глас си помисли той в празната стая. — И другият е поставил отрова в храната, която се сервира по време на полета. — После учудено поклати глава. — Отрова в Бийф Уелингтън. Бога ми, колко странно.