Клайв Къслър
Съкровище (15)

14

14 октомври 1991 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Над столицата на страната ръмеше студен и безрадостен ситен дъжд. Пред старото здание на президентската администрация, на ъгъла на Седемнадесета улица и Пенсилвания авеню, спря такси. От задната врата излезе мъж, облечен в куриерска униформа и каза на шофьора да го изчака. После се наведе и взе от таксито един пакет, обвит в червена коприна. Прекоси бързо тротоара, слезе по стълбите, мина през портала и влезе в пощенската зала, където приемаха писмата и пратките.

— За президента — каза той с испански акцент.

Един от пощенските служители описа пакета и отрази времето на получаване. После вдигна поглед и се усмихна:

— Все още ли вали?

— По-скоро ръми.

— Напълно достатъчно, за да ти вгорчи живота.

— И да забави движението — кисело добави куриерът.

— Приятен ден, все пак.

— И на вас.

Куриерът излезе, а пощенският служител взе пакета и го пусна под флуороскопа. Той се отдръпна и погледна към екрана, където рентгеновите лъчи откроиха предмета под опаковката.

Лесно определи, че това е дипломатическо куфарче, но изображението го изненада. Вътре нямаше и следа от папки или документи, никакъв твърд предмет с ясно изразени контури, нищо, което да прилича на експлозиви. Той отдавна се занимаваше с рентгенографско опознаване, но съдържанието на куфарчето го озадачи.

Вдигна слушалката на телефона и помоли човека в другия край на линията да дойде. След по-малко от две минути се появи агент от охраната с куче.

— Имаш нещо за Суийтпий^[1] ли? — попита агентът.

Пощенският служител кимна и постави пакета на пода.

— Не мога да определя на флуороскопа какво има вътре.

Суийтпий никак не приличаше на своя съименник. Тя беше мелез, резултат от кратка любовна връзка между зайчар и дакел. С огромни кафяви очи, дебело малко тяло, което се крепеше на къси тънки крака, Суийтпий беше отлично обучена да надушва всякакви експлозиви, от най-обикновени до съвсем рядко използвани. Докато двамата мъже наблюдаваха, тя обиколи пакета клатушкайки се, а носът й потрепваше като на някоя закръглена важна дама, която се намира на щанд за парфюми.

Изведнъж тя се наежи, козината по врата и гърба й настръхна и Суийтпий започна да отстъпва назад.

На лицето й се появи странно, подозрително изражение, примесено с отвращение и тя започна да ръмжи.

Агентът изглеждаше учуден.

— Това не е обичайната й реакция.

— Има нещо странно тук — каза пощенският служител.

— До кого е адресиран пакетът?

— До президента.

Агентът отиде до телефона и набра някакъв номер.

— По-добре да извикаме Джим Герхарт да дойде тук.

Герхарт, специален агент, който отговаряше за физическата безопасност на персонала в Белия дом, се отзова на обаждането, докато обядваше набързо на бюрото си и веднага тръгна към залата за приемане на пощенски пратки.

Той забеляза реакцията на кучето и внимателно огледа пакета под флуороскопа.

— Не виждам никакви проводници или детонатор — провлачено, като истински кореняк от Джорджия, каза той.

— Не е бомба — съгласи се пощенският служител.

— Добре, дайте да го отворим.

Червената копринена опаковка беше внимателно свалена. Под нея се показа черно кожено дипломатическо куфарче. По него нямаше никакви надписи, нито дори името на производителя или номера на модела. Вместо ключалка с цифрова комбинация, на двете закопчалки имаше отвори за ключ.

Герхарт натисна закопчалките едновременно. И двете изщракаха.

— Решаващият момент — каза той, като се усмихваше предпазливо.

Постави ръцете си в краищата на капака и започна бавно да го повдига, докато той се отвори и пред очите им се откри съдържанието на куфарчето.

— Исусе! — изпъшка Герхарт.

Лицето на агента от охраната пребледня и той се извърна. Пощенският служител, комуто се догади, се задави и като се олюляваше, се запъти към тоалетната.

Герхарт тръшна капака.

— Отнесете това нещо в болницата на университета „Джордж Вашингтон“.

Агентът от охраната не можа да отговори, докато не преглътна киселата жлъчка, която се беше надигнала в гърлото му. Най-сетне той се изкашля.

— Истинско ли е това чудо, или някаква хелоуинска^[2] закачка, или пък подарък?

— Истинско е — мрачно каза Герхарт. — И повярвай ми, никакъв подарък не е.

 

 

В своя кабинет в Белия дом Дейл Никълс се облегна във въртящия се стол и нагласи очилата си за четене. За може би десети път той започна да разглежда внимателно съдържанието на дебела папка, изпратена му от Армандо Лопес, назначеният от президента старши директор, който отговаряше за въпросите, свързани със страните от Латинска Америка.

Никълс имаше вид на университетски професор, какъвто всъщност и беше, когато президентът го убеди да смени спокойната университетска аудитория в Станфорд с политическата вакханалия във Вашингтон. Неговото първоначално нежелание се беше превърнало в учудване, когато откри, че притежава скрит талант да управлява бюрократичния апарат в Белия Дом.

Гъстата му коса с цвят на кафе беше прилежно разделена на път по средата. Старомодните му очила с малки кръгли стъкла и тънки телени рамки говореха за един усърден труженик, човек, който никога не се предава и за когото не съществува нищо друго извън работата, с която се занимава в момента. И най-накрая, главните отличителни белези на академичния стереотип, папийонката и лулата.

Той запали лулата, без да отделя очи от статиите, изрязани от мексикански вестници и списания, отнасящи се до един-единствен човек. Топилцин.

Бяха включени интервюта, които обаятелният месия беше приел да даде на официални представители на страните от Централна и Южна Америка. Той обаче беше отказал да разговаря с американски журналисти или представители на правителството и никой не беше успял да премине през неговата армия от телохранители.

Никълс беше научил испански по време на двегодишния си престой в Перу, когато работеше за Корпуса на мира и прочитането на публикациите не го затрудни. Той взе един бележник и започна да прави списък на претенциите и твърденията, които ставаха ясни от интервютата.

1. Топилцин описва себе си като човек, произлязъл от най-бедните измежду бедните, роден в колиба от картон на края на огромното сметище на Мексико Сити, без да има представа за деня, месеца или годината. Той успял по някакъв начин да оцелее и научил какво значи да се живее сред смрадта и мухите и животинските изпражнения и мръсотията на гладните и бездомните.

2. Твърди, че не е получил образование. За живота му, от детството до внезапната му поява като самозван първожрец на древната толтекска/ацтекска религия, липсват данни.

3. Кълне се, че е превъплъщение на Топилцин, вожд на толтеките от десети век, който е бил отъждествяван с легендарния бог Куецалкоатл.

4. Политическата му философия представлява налудничава смесица от древна култура и религия с някакво далечно подобие на неограничено еднолично управление без всякакви партии. Възнамерява да играе ролята на великодушен бащица за мексиканския народ. Избягва да отговаря на въпроси, отнасящи се до начина, по който смята да съживи съсипаната икономика. Отказва да обсъжда как ще преструктурира правителството, ако дойде на власт.

5. Обаятелен оратор. Между него и публиката му съществува някакво почти свръхестествено разбирателство. Говори само на езика на древните ацтеки и използва преводачи. Този език все още се използва от много индианци в централните части на Мексико.

6. В по-голямата си част привържениците му са фанатици. Популярността му залива страната като пословичната огромна океанска вълна, причинила всемирния потоп. Политическите анализатори предвиждат победа с почти шест пункта преднина. Той обаче отказва да участва в свободни избори, като твърди, при това с право, че корумпираните лидери никога не биха отстъпили властта, след като загубят изборната кампания. Топилцин очаква да поеме управлението на страната по настояване и с горещото одобрение на широките обществени слоеве.

Никълс остави лулата си в пепелника, известно време замислено се взира в тавана и отново започна да пише.

ОБОБЩЕНИЕ: Топилцин е или невероятно невеж или невероятно надарен. Невеж, ако наистина е това, което твърди, че е. Надарен, ако не е такъв безумец, какъвто изглежда, ако има цел, известна единствено нему. Неприятности, неприятности, неприятности.

Никълс препрочиташе отново статиите в търсене на някакъв ключ към характера на Топилцин, когато телефонът му иззвъня. Той вдиша слушалката.

— Президентът на първа линия — съобщи секретарката му.

Никълс натисна бутона.

— Да, господин президент.

— Някакви новини за Гай Ривас?

— Не, никакви.

Президентът замълча. После отново заговори:

— По график трябваше да се срещне с мен преди два часа. Безпокоя се. Ако беше възникнал някакъв проблем, пилотът му щеше да ни уведоми досега.

— Той не отлетя за Мексико със самолет на Белия дом — обясни Никълс. — Предвид тайния характер на мисията му, Ривас си купи предварително билет туристическа класа за пътнически самолет и отлетя като обикновен турист, който заминава в отпуск.

— Разбирам — съгласи се президентът. — Ако президентът Де Лоренцо е научил, че съм пратил зад гърба му упълномощен лично от мен представител, който да установи контакт с неговата опозиция, ще го приеме като обида и няма да се яви на определените за следващата седмица консултации в Аризона.

— Точно това имахме пред вид — увери го Никълс.

— Докладваха ли ти подробно за катастрофата на самолета на Обединените нации? — попита президентът, като неочаквано смени темата на разговора.

— Не, сър — отвърна Никълс. — Единствената информация, с която разполагам, е, че Хала Камил е оцеляла.

— Тя и още двама души от екипажа. Останалите са били отровени.

— Отровени? — смотолеви Никълс, който не можеше да повярва.

— Така казват следователите. Смятат, че пилотът се е опитал да отрови всички, които са се намирали на борда, преди да скочи с парашут от самолета над Исландия.

— Пилотът сигурно е бил самозванец.

— Не можем да кажем със сигурност, докато не го открият, жив или мъртъв.

— Господи, кое терористично движение би имало мотив да убие повече от петдесет представители на ООН?

— До този момент никой не е поел отговорност за тази трагедия. Според Мартин Броган от ЦРУ, ако това е работа на терористи, то този път те са действали по начин, нетипичен за тях.

— Може би целта им е била да убият Хала Камил — предположи Никълс. — Ахмад Язид се е заклел да я премахне.

— Не можем да отхвърлим тази възможност — призна президентът.

— Дали средствата за информация са надушили нещо?

— След час историята ще гръмне във всички вестници и по телевизията. Не виждам причина да я задържаме повече.

— Има ли нещо, което желаете да направя, господин президент?

— Ще ти бъда благодарен, Дейл, ако следиш каква ще бъде реакцията на хората около президента Де Лоренцо. На самолета имаше единадесет делегати и представители на агенции от Мексико. Изкажи съболезнования от мое име и обещай всякакво съдействие в границите на разумното. О, да, няма да е зле да държиш в течение Джулиъс Шилър от Държавния департамент, за да не си пречим взаимно.

— Веднага ще наредя на моите хора да започнат да действат по този въпрос.

— И ме уведоми незабавно, щом получиш вест от Ривас.

— Да, господин президент.

Никълс затвори и отново се опита да насочи вниманието си към папката. Той започна да се чуди дали Топилцин не беше свързан по някакъв начин с убийството на представителите на ООН. Ако само имаше някаква нишка, за която да се залови!

Никълс не беше детектив. Той не притежаваше таланта невъзмутимо да разнищва пласт по пласт личността на главния заподозрян, докато накрая разбере какво движи този човек. Неговата академична специалност беше системно прогнозиране на тенденциите в развитието на международната политика.

За него Топилцин представляваше загадка. Хитлер имаше погрешна представа за превъзходството на арийската раса. Движен от религиозен плам, Хомейни искаше да върне Близкия Изток към основните принципи на исляма от ранното Средновековие. Ленин проповядваше кръстоносен поход на световния комунизъм.

Каква беше целта на Топилцин?

Мексико от времето на ацтеките? Връщане към миналото? Нито едно модерно общество не би могло да функционира въз основа на такива древни принципи. Мексико не беше нация, която би могла да бъде управлявана от фантазиите на Дон Кихот. Трябваше да има някаква друга сила, която движеше този човек. Никълс правеше догадки в празно пространство. Той гледаше на Топилцин единствено като на карикатура, като на злодей от някаква анимационна серия.

Секретарката му влезе, без да почука и остави на бюрото папка с документи.

— Докладът от ЦРУ, който искахте — и на трета линия има обаждане за вас.

— Кой е?

— Някой си Джеймс Герхарт — отвърна тя.

— От охраната на Белия дом — каза Никълс. — Каза ли какво иска?

— Само че е спешно.

Никълс доби сериозен вид и вдигна слушалката:

— Дейл Никълс слуша.

— Джим Герхарт, сър, отговарям за…

— Да, знам — прекъсна го Никълс. — Какъв е проблемът?

— Мисля, че ще бъде по-добре да дойдете в лабораторията по патология в „Джордж Вашингтон“.

— Университетската болница?

— Да, сър.

— За какво, по дяволите?

— Предпочитам да не говоря твърде много по телефона.

— Аз съм много зает, мистър Герхарт. Ще се наложи да ми обясните по-подробно.

Настъпи кратко мълчание.

— Това е въпрос, който засяга вас и президента. Това е всичко, което мога да кажа.

— Не можете ли поне да ми кажете за какво става дума?

Герхарт не обърна внимание на молбата за обяснение.

— Един от моите хора чака пред службата ви. Той ще ви докара до лабораторията. Аз ще бъда в чакалнята.

— Слушайте, Герхарт… — само това успя да каже Никълс, когато в ухото му започна да писука телефонният сигнал „свободно“.

 

 

Ръмежът беше преминал в дъжд и настроението на Никълс отразяваше мрачното време, докато го въвеждаха през входа на университетската болница към лабораторията по патология. Той мразеше миризмата на етер, с която бяха пропити залите.

Верен на думата си, Герхарт чакаше в преддверието. Двамата мъже се познаваха по физиономия и име, но никога не бяха разговаряли. Герхарт пристъпи напред, но не направи опит да се ръкува.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той с официален тон.

— Защо съм тук? — направо попита Никълс.

— За идентифициране.

Внезапно Никълс бе връхлетян от мрачно предчувствие.

— На кого?

— Предпочитам вие да ми кажете.

— Стомахът ми не е достатъчно здрав, за да гледам трупове.

— Това не е точно труп, но определено ще ви трябва здрав стомах.

Никълс повдигна рамене.

— Добре, хайде да започваме и да приключваме.

Герхарт отвори вратата, изчака го да излезе и го поведе по дълъг коридор към една стая, стените и подът на която бяха облицовани с големи бели плочки. Подът беше леко вдлъбнат, с канал в средата. В центъра на стаята се намираше една-единствена маса от неръждаема стомана. Бял, непрозрачен чаршаф от изкуствена материя покриваше дълъг предмет, който се издигаше на не повече от два сантиметра и половина над повърхността на масата.

Озадачен, Никълс погледна към Герхарт.

— Какво би трябвало да идентифицирам?

Без да каже дума, Герхарт повдигна чаршафа и го дръпна настрани, като го остави да падне на смачкана купчина върху пода.

Никълс впери неразбиращ поглед в предмета върху масата. Първо си помисли, че това е фигура на мъж, изрязана от хартия. Когато проумя жестоката истина, той потрепери. Наведе се над канала и повърна.

Герхарт излезе от стаята и бързо се върна със сгъваем стол и кърпа.

Той отведе Никълс до стола и му подаде кърпата.

— Ето — каза той, но в гласа му не се долавяше никакво съчувствие, — използвайте това.

Никълс остана седнал почти две минути, като притискаше кърпата към лицето си, разтърсван от спазми. Най-сетне той се съвзе достатъчно, погледна към Герхарт и изрече със запъване:

— Мили боже… та това не може да бъде нищо друго, освен…

— Човешка кожа — довърши вместо него Герхарт, — одрана човешка кожа.

Никълс се застави да погледне към зловещия предмет, прострян върху масата.

Напомняше му на балон, чийто въздух е изпуснат. Това беше единственият начин, по който можеше да го опише. От задната част на главата до глезените беше направен разрез и кожата беше отделена от тялото като на одрано животно. Върху гърдите имаше дълга вертикална рана, зашита грубо. Очите липсваха, но цялата кожа беше тук, включително и двете сбърчени ръце и ходила.

— Можете ли да ми кажете, кой мислите, че е той? — тихо попита Герхарт.

Никълс направи усилие да го разпознае, но уродливите, деформирани черти на лицето правеха това абсолютно невъзможно. И все пак той знаеше.

— Гай Ривас — промълви той.

Герхарт не каза нищо. Той хвана Никълс за ръката и му помогна да стигне до друга стая, обзаведена с удобни меки столове и машина за кафе. Наля чаша кафе и я подаде на Никълс.

— Изпийте това. Ще се върна след минута.

Никълс остана седнал, като че ли сънуваше някакъв кошмар, потресен от отвратителната гледка в другата стая. Той все още не можеше да свикне с мисълта за ужасната смърт на Ривас.

Герхарт се върна, като носеше дипломатическо куфарче. Постави го върху една ниска маса.

— Това е било оставено в пощенската зала за приемане на писма и пратки. Кожата беше плътно сгъната вътре. Отначало си помислих, че това е работа на някой психопат. След това щателно го претърсих и открих миниатюрен магнетофон, монтиран под вътрешната подплата.

— Прослушахте ли записа?

— Не върши работа. Звучи като закодиран разговор между двама души.

— Как успяхте да установите връзката между Ривас и мен?

— Служебната карта за самоличност на Ривас беше пъхната в одраната му кожа. Който и да го е убил, е искал да бъде сигурен, че ще разпознаем останките му. Отидох в службата на Ривас и разпитах секретарката му. Успях да изкопча от нея, че се е срещнал с вас и президента два часа преди да тръгне за летището и да излети в неизвестна посока. Стори ми се странно, че собствената му секретарка не знае за къде е отпътувал и затова предположих, че е бил натоварен с поверителна мисия. Ето защо се свързах първо с вас.

Никълс го изгледа втренчено.

— Казвате, че на лентата има разговор?

Герхарт кимна мрачно.

— Да, както и виковете на Ривас, докато го колят.

Никълс затвори очи, като се опитваше да прогони образа от ума си.

— Трябва да уведомим близките му — продължи Герхарт. — Има ли съпруга?

— И четири деца.

— Добре ли го познавахте?

— Гай Ривас беше добър човек. Един от малцината почтени хора, които съм срещал, откакто дойдох във Вашингтон. Работихме заедно при няколко дипломатически мисии.

За първи път каменното лице на Герхарт омекна.

— Съжалявам.

Никълс не го чу. Постепенно погледът му стана безмилостен и студен. Ужасеното изражение беше изчезнало. Той вече не чувстваше в устата си вкус на повърнато, нито пък му прилошаваше от ужас. Бруталната жестокост, с която се бяха отнесли към близък нему човек, беше предизвикала у него ярост, ярост, каквато Никълс не беше изпитвал никога преди.

Професорът, чиято власт се беше ограничавала само между стените на една аудитория, вече не съществуваше. На негово място стоеше човек, приближен на президента, един от малката отбрана група вашингтонски властници, по чиито сили беше да диктуват хода на събитията или да накарат света да тръпне от страх.

С всички средства и цялата власт, с която разполагаше в Белия дом, със или без благословията на президента или официално разрешение, Никълс беше решен да отмъсти за убийството на Ривас. Топилцин трябваше да умре.