Клайв Къслър
Съкровище (13)

12

Огромните фигури се издигаха в призрачната тишина на нощта, втренчили невиждащи очи в околната пустош, сякаш очакваха някоя неведома сила да им вдъхне живот. Неподвижни и строги, те се извисяваха на височината на двуетажна сграда, а пълната луна осветяваше суровите им, безизразни лица.

Преди хиляда години те бяха крепили покрив на храм, разположен върху петстъпалната пирамида на Куецалкоатл в Тула, градът на толтеките. Храмът отдавна не съществуваше, но пирамидата беше останала и беше възстановена от археолози. Руините се простираха покрай ниско възвишение и в славните години на града в него бяха живели шестдесет хиляди души, които бяха изпълвали улиците му.

Малцина бяха посетителите, които поемаха по пътя към Тула, а на онези, които си направеха труда, това безлюдно, като че ли населено с духове място, внушаваше страхопочитание.

Луната хвърляше призрачни сенки по улиците на мъртвия град, докато един мъж се изкачваше по стръмните стъпала на пирамидата към каменните статуи на върха. Той беше облечен в костюм и вратовръзка и носеше кожено дипломатическо куфарче.

На всяка от петте тераси мъжът спираше за няколко минути и се взираше в украсените със страховити скулптури фризове, с които бяха украсени стените. От зейналата паст на змии се подаваха човешки лица, орли разкъсваха с клюновете си човешки сърца. Той продължи и подмина олтар, по който бяха издялани черепи с кръстосани кости, символи, използвани векове по-късно от пиратите в Карибско море.

Най-сетне, плувнал в пот, той стигна върха на пирамидата и се огледа. Не беше сам. Две фигури пристъпиха към него и грубо започнаха да го претърсват. Те посочиха дипломатическото му куфарче. Той услужливо го отвори и мъжете преровиха съдържанието му. Като не откриха никакво оръжие, те мълчаливо се оттеглиха към края на храмовата площадка.

Ривас си отдъхна и натисна скрития в дръжката на куфарчето бутон, който включи замаскирания в капака малък касетофон.

След около минута от сенките на огромните каменни статуи изникна една фигура. Човекът беше облечен в роба от бял плат, която стигаше до земята. Косата му беше дълга и вързана отзад, което й придаваше вид на опашка на петел. Робата скриваше краката му, но луната осветяваше ръцете му, върху които бяха надянати широки златни гривни, инкрустирани с тюркоази.

Той беше нисък, а гладкото овално лице подсказваше, че в жилите му тече индианска кръв. Неговите тъмни очи внимателно огледаха високия рус мъж с бледо лице, облечен в делови костюм, който изглеждаше съвсем неуместно тук. Той скръсти ръце и заговори. Думите му прозвучаха странно, почти напевно.

— Аз съм Топилцин.

— Казвам се Гай Ривас, специален представител на президента на Съединените щати.

Ривас бе очаквал, че мъжът ще бъде по-възрастен. Трудно му беше да определи възрастта на мексиканския месия, но не би му дал повече от тридесет години.

Топилцин посочи към ниската стена.

— Защо не седнем, докато разговаряме?

Ривас кимна в знак на благодарност и седна.

— Избрахте доста необичайна обстановка.

— Да, помислих си, че Тула е подходящо място. — Тонът на Топилцин изведнъж стана презрителен. — Вашият президент се страхуваше да се срещнем открито. Той не желаеше да постави в неудобно положение и да разгневи приятелите си в Мексико.

Ривас беше твърде опитен, за да се остави да го предизвикат.

— Президентът ме помоли да ви благодаря от негово име, че се съгласихте да разговаряте с мен.

— Очаквах някой държавен служител с ранг по-висок от твоя.

— Поставихте условие, че ще разговаряте само с един човек. Останахме с впечатление, че не искате от наша страна да има преводач. И тъй като не желаете да говорите на испански или английски, аз съм единственият високопоставен правителствен служител, който владее нахуатл, езика на ацтеките.

— Говориш го много добре.

— Семейството ми емигрира в Америка от град Ескампо. Родителите ми ме научиха на него, още когато бях много малък.

— Познавам Ескампо; малко селце с горди жители, които едва свързват двата края.

— Твърдите, че ще сложите край на немотията в Мексико. Президентът живо се интересува от вашата програма.

— Затова ли те изпрати? — попита Топилцин.

Ривас кимна.

— Той желае да установите контакт.

Настъпи мълчание. По устните на Топилцин пробяга мрачна усмивка.

— Хитър човек. Той знае, че поради икономическия крах на моята родина движението ми ще свали от власт управляващата Партидо Револусионарио Институсионал и се бои от рязко влошаване на отношенията между САЩ и Мексико. И е решил да използва борбата на двете сили в своя полза.

— Не мога да знам какви са намеренията на президента.

— Той скоро ще разбере, че огромното мнозинство от мексиканския народ не желае вече да бъде подлога за управляващата класа и богатите. На хората им е дошло до гуша от корумпирани политически мошеници. Те се измориха да ровят в кофите за боклук из бордеите. Не желаят повече да страдат.

— И това ще стане, като построят една утопия от пепелищата на държавата на ацтеките?

— Твоята собствена нация също няма да сбърка, ако се върне към принципите на бащите основатели.

— Ацтеките са били най-големите касапи на континента. Да се състави модерно правителство върху основата на древните варварски вярвания, е… — Ривас замълча. Той едва не изрече „идиотщина“. Успя обаче да се сдържи и каза „наивно“.

Облото лице на Топилцин се изопна и ръцете му неволно се свиха в юмруци.

— Забравяш, че именно испанските конквистадори са подложили на унищожение нашите общи предци.

— Испанците биха могли да кажат същото за маврите, което едва ли би оправдало възстановяването на Инквизицията.

— Какво иска вашият президент от мен?

— Единствено мир и благоденствие в Мексико — отвърна Ривас, следвайки указанията, които му бяха дадени. — И обещание, че няма да поемете по пътя на комунизма.

— Аз не съм марксист. Ненавиждам комунистите не по-малко от него. Измежду привържениците ми няма въоръжени партизански отряди.

— Той ще се зарадва, когато чуе това.

— Щом веднъж принесем в жертва богатите, които са натрупали по престъпен начин състоянието си, корумпираните държавни чиновници и ръководителите на сегашното правителство и армията, нашата нова ацтекска нация ще възвърне величието си.

Ривас не беше сигурен, че правилно е разбрал.

— Говорите за екзекуцията на хиляди хора.

— Не, мистър Ривас, говоря за изкупителни жертви, принесени в името на почитаните от нас богове Куецалкоатл, Хуицилопохтли, Тецкатлипока.

Ривас по изгледа недоумяващо.

— Изкупителни жертви?

Топилцин не отговори.

Ривас, впил очи в невъзмутимото лице, изведнъж разбра.

— Не! — избухна той. — Сигурно не говорите сериозно.

— Нашата страна отново ще се нарича с името, дадено й от ацтеките — Теночтитлан — невъзмутимо продължи Топилцин. — Държавата ни ще бъде религиозна. Официалният език ще бъде нахуатл. Разрастването на населението ще бъде ограничено със строги мерки. Чуждестранните предприятия ще станат държавна собственост. Единствено местните жители ще имат право да живеят в границите на страната. Всички останали ще бъдат прогонени от нея.

Ривас беше смаян. Той седеше пребледнял и слушаше мълчаливо.

— Няма вече да купуваме никакви стоки от Съединените щати, нито пък на вас ще бъде разрешено да купувате нашия нефт. Дълговете ни към банките по света ще бъдат обявени за недействителни, а всички чуждестранни активи ще бъдат конфискувани. Освен това настоявам да ни бъдат върнати земите в Калифорния, Тексас, Ню Мексико и Аризона. И за да постигна това, възнамерявам да пусна през границата милиони мои сънародници.

Заплахите на Топилцин звучаха наистина страховито. Обърканият ум на Ривас трудно можеше да обхване всички ужасни последствия.

— Чиста лудост — отчаяно заяви Ривас. — Президентът никога не ще пожелае да изслуша тези абсурдни искания.

— Той няма да повярва на това, което казвам?

— Никой здравомислещ човек няма да го стори.

В своето смущение Ривас беше отишъл твърде далеч.

Топилцин бавно се изправи и с немигащи очи и сведена глава глухо изрече:

— В такъв случай трябва да му изпратя съобщение, което ще разбере.

Той вдигна ръце над главата си и ги разпери към тъмното небе. Като че ли по даден знак се появиха четирима индианци. Облеклото им се състоеше единствено от къси наметала, прихванати около врата. Като пристъпваха от всички страни, те бързо усмириха Ривас, който замръзна от изненада, отнесоха го до каменния олтар с издялани в камъка черепи и кръстосани кости и го хвърлиха по гръб, като го държаха за ръцете и краката.

В началото Ривас беше твърде зашеметен, за да протестира, твърде изненадан, за да проумее намерението на Топилцин. Но когато поразен от страх осъзна какво щеше да се случи, той изкрещя:

— О, господи! Не! Не!

Топилцин изгледа с хладно презрение ужасения американец, в очите на който се четеше будеща съжаление уплаха, и приближи до олтара. Той кимна и един от мъжете разкъса ризата на Ривас, като оголи гърдите му.

— Не правете това! — започна да се моли Ривас.

Във вдигнатата ръка на Топилцин изневиделица се появи остър като бръснач нож от обсидиан. Застиналото във въздуха черно, гладко като огледало острие хвърляше отблясъци на лунната светлина.

Ривас изкрещя — последният звук, който някога щеше да издаде.

Ножът рязко се спусна.

Високите статуи колони гледаха кървавата сцена, която се разиграваше в краката им, с каменно безразличие. Те бяха ставали свидетели на тази ужасна проява на нечовешка жестокост хиляди пъти, преди хиляда години. В изсечените им, проядени от времето очи не трепна и капчица жалост, когато все още туптящото сърце на Ривас бе изтръгнато от гърдите му.