Клайв Къслър
Съкровище (11)

10

По тила на Пит полази студ, по-смразяващ от ледения въздух. Светлината, която идваше отвън, се процеждаше през илюминаторите и хвърляше призрачни сенки върху стените. Той местеше поглед от седалка на седалка, като че ли очакваше някой от пасажерите да махне с ръка за поздрав или да каже нещо, но те седяха неподвижни, като мумии в гробница.

Той се надвеси над един мъж с пригладена назад тъмноруса коса, разделена на път точно по средата, който седеше на седалка до пътеката. Нищо в израза на лицето му не говореше за агония. Очите му бяха полуотворени, като че ли всеки момент щяха да се затворят и той да потъне в сън, устните бяха притворени съвсем естествено, челюстта леко увиснала.

Пит повдигна отпуснатата ръка, постави крайчетата на пръстите си малко под основата на палеца и ги притисна към артерията, която минаваше под кожата, от вътрешната страна на китката. Не долови никакъв пулс — сърцето беше престанало да бие.

— Усещаш ли нещо? — попита доктор Гейл, който беше нагазил във водата и като го подмина, започна да преглежда друг пътник.

— Мъртъв е — отвърна Пит.

— Този също.

— Каква е причината?

— Все още не мога да кажа. Липсват видими рани. От настъпването на смъртта е изминало малко време. По нищо не личи да са изпитвали силна болка или да са се мъчили. Цветът на кожата не предполага задушаване.

— За последното си прав — каза Пит. — Кислородните маски все още са на багажните лавици над седалките.

Гейл бързо преминаваше от човек на човек.

— Ще знам повече след по-подробен преглед.

Той спря за малко, докато Саймън довършваше монтажа на едно осветително тяло над вратата и на безопасно разстояние от водата. Морският офицер махна навън и изведнъж ярка светлина обля вътрешността на пътническия салон.

Пит огледа салона. Единствената забележима повреда беше лекото огъване на тавана. Всички седалки бяха вдигнати, а токите на коланите закопчани.

— Не мога да повярвам, че просто са седели тук, потопени във вода до кръста и са умрели от измръзване, без да помръднат — каза той, докато проверяваше за признаци на живот една възрастна дама с кестенява коса. Тя изглеждаше така, сякаш просто спеше. От пръстите й висеше малка молитвена броеница.

— Очевидно всички са били мъртви още преди самолетът да кацне на леда — предположи Гейл.

— Логичен извод — промърмори Пит, който бързо обхождаше с поглед редиците от седалки, като че ли търсеше някого.

— Смъртта вероятно е настъпила в резултат на отровни пари.

— Да усещаш някаква миризма?

— Не.

— Нито пък аз.

— Какво остава тогава?

— Погълната отрова.

Гейл изгледа Пит изпитателно.

— Говориш за масово убийство.

— Нещата явно отиват натам.

— Щеше да ни бъде от полза, ако имахме свидетел.

— Имаме такъв.

Гейл настръхна и припряно обходи с поглед бледите лица.

— Забелязваш някой, който все още диша? Покажи ми го.

— Преди да проникнем вътре — обясни Пит — през един от илюминаторите ме гледаше някаква жена. Сега не я виждам.

Преди Гейл да успее да отговори, Саймън нагази във водата по пътеката и спря. В широко отворените му очи се четеше ужас и недоумение.

— Какво става, по дяволите? — Той застина и потресен огледа салона. — Та те изглеждат като восъчни фигури в някой музей.

— По-добре кажи като трупове в морга — сухо отвърна Пит.

— Нима са мъртви? Всички? Сигурен ли си напълно?

— Някой е оцелял — отговори Пит — и се намира или в пилотската кабина, или в тоалетните в задната част.

— В такъв случай трябва да се погрижа за него — каза Гейл.

Пит кимна.

— Мисля, че ще бъде най-добре да продължиш с прегледите, със слабата надежда да откриеш искрица живот у някой от тези хора. Саймън може да провери в пилотската кабина. Аз ще ида назад и ще претърся тоалетните.

— А какво ще правим с всички тези вкочанени трупове? — попита без капчица уважение Саймън. — Не трябва ли да уведомим капитан Найт и да започнем да ги пренасяме на кораба?

— Остави ги така, както са — тихо каза Пит, — и стой настрана от радиото. Ще докладваме на капитан Найт лично. Запечатай вратата и забрани достъпа до вътрешността на самолета. Същото се отнася и за твоя лекарски екип, докторе. Не пипайте нищо, освен ако не е абсолютно наложително. Тук се е случило нещо, което не сме в състояние да разберем. За катастрофата вече се е разчуло. До няколко часа тук ще се струпат като скакалци експерти за самолетни катастрофи и представители на средствата за информация. Най-добре да не даваме гласност на това, което сме открили, докато не се свържем със съответните органи на властта.

Саймън се замисли за момент над думите на Пит.

— Ясно!

— Хайде тогава да се размърдаме и да потърсим някой оцелял.

Разстоянието, което при нормални обстоятелства Пит би изминал за двадесет секунди, му отне почти две минути, през които той с усилие си проправяше път през водата, която достигаше до бедрата му, преди да стигне до тоалетните. Краката му вече бяха започнали да се вкочаняват и не беше нужно доктор Гейл да му казва, че ако в следващия половин час не ги подсуши и стопли, рискува да получи измръзване.

Жертвите на смъртта щяха да бъдат повече, ако самолетът пътуваше пълен с пътници. Но дори и при положение, че доста от седалките не бяха заети, той успя да преброи петдесет и трима души.

Пит спря, за да прегледа една стюардеса, която седеше облегната на задната преграда. Главата й беше наклонена напред и русата й коса се беше разпиляла по лицето. Не откри пулс.

Той стигна до отсека, където се намираха тоалетните. На три от тях имаше знак „Свободно“ и той погледна вътре. На четвъртата имаше знак „Заето“ и вратата беше заключена. Вътре сигурно имаше някой, който беше превъртял ключа.

Той почука силно по вратата и каза:

— Разбирате ли ме? Дошъл съм да ви помогна. Моля ви, опитайте се да отключите вратата.

Пит приближи ухо до таблата и си помисли, че чува тихо хлипане от другата страна, последвано от приглушен разговор, като че ли двама души разговаряха шепнешком.

Той повиши глас.

— Дръпнете се. Ще разбия вратата.

Пит вдигна крака си, от който капеше вода и рязко, но отмерено я ритна, така че да счупи ключалката, без да разбие вратата върху онзи, който беше вътре. Петата му удари точно над облата дръжка и езичето изскочи от рамката. Вратата поддаде с около два сантиметра. Той леко я натисна с рамо и тя хлътна навътре.

В тясната задна част на помещението, покачени върху тоалетната чиния, която стърчеше над водата, трепереха сгушени две жени. Те се бяха вкопчили една в друга, за да се крепят. Всъщност тази, която се беше вкопчила, беше униформена стюардеса. В разширените й от тревога очи се четеше страх на гълъбица, попаднала в капан. Тя стоеше изправена върху десния си крак, а левият беше неестествено изпружен встрани. Изкълчено коляно, досети се Пит.

Другата жена се стегна. Погледът, който отправи към Пит, беше пълен с предизвикателство. Пит веднага позна в нея привидението от прозореца. Част от лицето й все още беше покрито със съсирена кръв, но сега и двете очи бяха отворени и в тях се четеше смразяваща омраза. Пит беше изненадан от нейната враждебност.

— Кой сте вие и какво искате? — дрезгаво попита тя с едва доловим акцент.

Глупав въпрос, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит, но веднага съобрази, че сприхавото предизвикателство на жената се дължи на шока. Момчешката усмивка, с която й отвърна, беше предназначена да внуши доверие.

— Казвам се Дърк Пит. Член съм на спасителен екип от американския кораб „Поулър Иксплорър“.

— Можете ли да го докажете?

— Съжалявам, оставил съм шофьорската си книжка у дома. — Това граничеше с абсурд. Той опита да подходи по друг начин, облегна се на рамката на вратата и нехайно скръсти ръце. — Моля ви, не се плашете — помъчи се да ги успокои той. — Искам да ви помогна, не да ви причиня зло.

Стори му се, че стюардесата се отпусна за миг, погледът й се смекчи, а крайчетата на устните й се повдигнаха в плаха усмивка. После страхът отново я сграбчи и тя се разрида неудържимо.

— Всички са мъртви, убити!

— Да, знам — тихо каза Пит. Той протегна ръка. — Нека ви отведа на топло, а корабният лекар ще се погрижи за раните ви.

Светлината на прожекторите в предната част на салона засенчваше лицето на Пит и по-силната от двете жени не можеше да прецени що за човек е той.

— Вие може да сте някой от терористите, които сториха всичко това — каза тя, като се опитваше да се владее. — Защо трябва да ви вярваме?

Пит се умори от тази игра на думи. Той пристъпи напред, внимателно повдигна стюардесата и леко я пусна на пътеката. Тя не оказа съпротива, но тялото й беше сковано от страх.

— Просто се отпуснете — каза той. — Мислете си, че сте Скарлет О’Хара, а аз съм Рет Бътлър, който се опитва да ви завърти главата.

— Изобщо не се чувствам като Скарлет. Сигурно изглеждам ужасно.

— Не и за мен — усмихна се Пит. — Какво ще кажете да вечеряме някога заедно?

— Мога ли да доведа и съпруга си?

— Само ако той плати сметката.

Едва тогава тя се успокои и той почувства как изтощеното й тяло с облекчение се отпусна. Ръцете й бавно обгърнаха врата му и тя зарови глава в рамото му. Той спря и се обърна към другата жена. На устните му играеше сърдечна усмивка, а очите му проблясваха на светлината.

— Дръжте се. Веднага се връщам за вас.

За първи път Хала се почувства в безопасност. Едва сега бентът, който удържаше кошмара на страха и я възпираше да повярва, че всичко това се случва с нея, се отприщи.

Потисканите чувства избликнаха на воля и тя се разплака.

 

 

Рубин усещаше, че умира. Студът и болката бяха престанали да съществуват. Непознатите гласове и внезапно появилата се светлина не означаваха за него нищо. Те не го засягаха. В обърканото му съзнание те бяха като смътни спомени от някакво далечно място, от отдавна отминало време.

Изведнъж ослепителен бял блясък изпълни разбитата кабина. Той се зачуди дали това не беше светлината в края на тунела, за която разказваха хората, изпаднали в клинична смърт, а после върнати към живота.

Един безплътен глас наблизо каза:

— Спокойно, спокойно.

Рубин се опита да фокусира погледа си върху някаква фигура с неясни очертания, която се беше надвесила над него.

— Ти Господ ли си?

За миг по лицето на Саймън се изписа объркване. После се усмихна съчувствено.

— Просто един обикновен смъртен, който се случи наблизо.

— Не съм ли мъртъв?

— Съжалявам, но ако изобщо мога да съдя за нечия възраст, ще трябва да почакаш поне още петдесет години.

— Не мога да се помръдна. Като че ли краката ми са приковани. Мисля, че може да са счупени. Моля… моля те, измъкни ме оттук.

— За това съм дошъл — каза Саймън окуражително. Той изгреба с ръце цели тридесет сантиметра сняг от гърдите на Рубин, докато освободи затрупаните му ръце. — Е, вече можеш да се почешеш по носа, докато се върна с лопата и инструменти за рязане.

Когато Саймън влезе отново в пътническия салон, Пит тъкмо подаваше през вратата стюардесата в ръцете на лекарите от екипа на Гейл, които внимателно я положиха върху една носилка.

— Хей, докторе, открих в пилотската кабина още един жив.

— Идвам — отвърна Гейл.

— Ти също можеш да ми помогнеш — каза Саймън на Пит.

Пит кимна.

— Дай ми само няколко минути, за да пренеса и другата от задния отсек.

 

 

Хала се отпусна на колене, наведе се напред и се огледа в огледалото. Имаше достатъчно светлина, за да види ясно отражението си. Лицето, което я гледаше, беше безизразно, с угаснали очи. Освен това изглеждаше ужасно. Приличаше на застаряваща уличница, пребита от сутеньора си.

Тя се пресегна и взе няколко хартиени салфетки от рафта. Натопи ги в студената вода, а после избърса съсирената кръв и червилото, което се беше размазало около устата й. Спиралата по миглите й и сенките за очи изглеждаха така, сякаш бяха нанесени от Джаксън Полък върху някоя абстрактна картина. Избърса и тях. Прическата й все още изглеждаше сравнително добре, така че оправи само няколкото провиснали кичура.

С отчаяние помисли, че все още изглежда ужасно. Когато Пит отново се появи, тя се насили да се усмихне, като се надяваше, че изглежда малко по-добре.

Той я изгледа продължително, после повдигна вежди и на лицето му се изписа любопитство, примесено с благоговение.

— Извинявай, прелестно създание, да си виждало някъде наоколо една стара вещица?

Очите на Хала се навлажниха и когато се усмихна, по лицето й се стичаха сълзи:

— Вие сте добър човек, мистър Пит. Благодаря ви.

— Старая се, бога ми, старая се — шеговито каза той.

Пит беше донесъл на връщане няколко одеяла, с които я зави. Той постави едната си ръка под коленете й, а другата около кръста й и я повдигна без видимо усилие. Докато я носеше по пътеката, вкочанените му крака се огънаха, той залитна и успя да възстанови равновесието си едва след няколко стъпки.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Нищо, което чашка уиски „Джак Даниълс“ от Тенеси да не може да излекува.

— Веднага щом се завърна у дома, ще ви изпратя цяла каса.

— Къде е домът ви?

— В момента в Ню Йорк.

— Нека следващия път, когато съм в града, да вечеряме заедно.

— Това ще бъде чест за мен, мистър Пит.

— За мен също, мис Камил.

Хала повдигна вежди.

— Успели сте да ме познаете в това отвратително състояние?

— Признавам, че това стана едва когато пооправихте малко лицето си.

— Простете, че ви причинявам всички тези неприятности. Краката и стъпалата ви сигурно са замръзнали от студ.

— Това е малко неудобство в сравнение с правото, което имам да кажа, че съм държал в ръцете си генералния секретар на ООН.

Невероятно, наистина невероятно, помисли си Пит. Това беше изключително успешен ден. Да определи среща на единствените три жени, при това привлекателни, които се намираха наоколо в тази огромна ледена пустиня, в разстояние на тридесет минути, съвсем определено беше рекордно постижение. За него то значеше повече от откриването на руската подводница.

 

 

Петнадесет минути по-късно, след като Хала, Рубин и стюардесата бяха удобно настанени в хеликоптера, Пит застана пред пилотската кабина и махна на Джордино, който му отвърна с вдигане на палеца. Носещите витла зацепиха и сред облак от снежинки хеликоптерът се издигна във въздуха, завъртя се на сто и осемдесет градуса и се отправи към „Поулър Иксплорър“. Едва когато той се издигна на достатъчна височина и пое по пътя си, Пит докуцука до подгревателния агрегат.

Той събу пълните си с вода ботуши и подгизнали чорапи и протегна крака пред изпускателната тръба, като поглъщаше топлината и приемаше с благодарност пронизващата болка, която показваше, че кръвообращението му се възстановява. Едва усети приближаването на Саймън.

Саймън спря и застана, вперил поглед в огънатите стени на самолета. Той вече не му изглеждаше изоставен. За него фактът, че вътре се намираха мъртъвци, му придаваше вид на костница.

— Представители на Обединените нации — замислено промълви Саймън. — Такива ли са били?

— Няколко са били членове на Общото събрание — отвърна Пит. — Останалите са били директори и сътрудници на специализираните агенции на ООН. Според Камил повечето са се връщали от обиколка на организациите по места.

— Кой би имал интерес от смъртта им?

Пит изстиска чорапите си и ги метна върху тръбата на подгревателя.

— Нямам представа.

— Терористи от Близкия Изток? — продължи да упорства Саймън.

— За мен е новост, че са започнали да прибягват към отрова, за да убиват.

— Как са краката ти?

— Затоплят се лека-полека. А твоите?

— Флотата ни снабдява с ботуши за лошо време. Моите са сухи и топли като току-що препечена филийка.

— Ура за предвидливите адмирали — промърмори Пит язвително.

— Бих казал, че един от тримата оцелели е свършил мръсната работа.

Пит поклати глава.

— Ако в действителност се докаже, че става дума за отрова, тя сигурно е била сложена в храната в кухнята на летището, преди да я натоварят на борда на самолета. Главният стюард или някоя от стюардесите би могла да го направи и в бордната кухня.

— Твърде трудно е да се постави отрова в петдесет блюда едно по едно, без да бъдеш забелязан.

— А в напитките? — отново попита Саймън.

— Ама че упорито копеле си.

— Защо да не поумуваме, докато ни сменят?

Пит провери чорапите си. Все още бяха влажни.

— Добре де, възможно е в напитките, особено в кафето и чая.

Саймън изглеждаше доволен, че една от теориите му е приета.

— Чудесно, умнико, кой от тримата оцелели според теб най-вероятно е убиецът?

— Нито един от тях.

— Искаш да кажеш, че престъпникът съзнателно е погълнал отровата и се е самоубил.

— Не, казвам, че убиецът е бил четвъртият оцелял.

— Аз преброих само трима.

— След като самолетът се е разбил. Преди това са били четирима.

— Да нямаш пред вид дребничкият мексиканец, който седеше на мястото на втория пилот?

— Точно така.

Саймън изглеждаше съвсем скептично настроен.

— И по пътя на каква поразителна логика стигна до този извод?

— Елементарно — каза Пит и се ухили лукаво. — Убиецът, според най-добрите традиции на криминалния жанр, е винаги човекът, който буди най-малко подозрение.