Клайв Къслър
Съкровище (78)

77

Въпреки че знаеха за проникването на външно лице в тунела, всички присъстващи в Залата за кризисни ситуации бяха изненадани от внезапната поява на заплашителния непознат. Те безпомощно наблюдаваха сцената, която се разиграваше дълбоко под хълма Гонгора и в душите им започна да се надига тревожно предчувствие.

— Генерал Чандлър — каза остро президентът. — Какво става, по дяволите? Кой е този натрапник?

— Ние също го виждаме на нашите монитори, господин президент, но най-доброто предположение, което ни идва наум, е, че той е от хората на Топилцин. Трябва да се е промъкнал от северната страна, където нашата охранителна линия е твърде разредена.

— Той носи униформа — каза Броган. — Възможно ли е да е някой от вашите хора?

— Само при положение, че нашите интендантски служби обличат войниците ни с бойни униформи на израелската армия.

— Изпратете долу няколко души да помогнат на Пит — заповяда генерал Меткалф.

— Сър, каквито и подкрепления да изпратя, още преди те да са наближили изкопа, тълпата ще помисли, че ние сме тръгнали да заловим или да навредим на Топилцин и ще побеснее.

— Той е прав — каза Шилър. — Те вече започват да нервничат.

— Натрапникът се промъкна в тунела под самия им нос — продължи да упорства Меткалф. — Защо да не могат и неколцина от твоите хора да направят същото?

— Това беше възможно преди десет минути, но не и сега — отвърна Чандлър. — Хората на Топилцин включиха още прожектори. Целият склон е окъпан в ярка светлина. Сега и плъх не може да се шмугне в тунела, без да бъде забелязан.

— Шахтите гледат на юг към тълпата — обясни сенатор Пит. — От другата страна на хълма няма изходи.

— Имаме късмет, че е така — продължи Чандлър, — защото стрелбата, която отекна в тунела, прозвуча като далечен тътен и никой не можа да каже със сигурност откъде дойде тя.

Президентът погледна мрачно сенатор Пит.

— Джордж, ако тълпата се надигне и тръгне нагоре, ще трябва да приключим операцията преди синът ти да може да избяга.

Сенаторът прекара ръка по лицето си и кимна сериозно. След това вдигна очи към монитора.

— Дърк ще се справи — каза той с тиха увереност.

Никълс внезапно скочи на крака и посочи към монитора.

— Тълпата! — извика отчаяно той с дрезгав глас. — Тя тръгна.

 

 

Докато другите обсъждаха шансовете му за успех на две хиляди и петстотин километра от Рома, главната грижа на Пит бе черното дуло на ловджийската пушка. Той и за миг не се съмняваше, че мъжът, който я държеше, имаше зад гърба си безброй убийства. Лицето зад дулото имаше отегчено изражение. Ето това се казва късмет, помисли си Пит. Ако след няколко секунди вътрешностите му не бъдеха пръснати по стената зад него, той щеше да бъде смазан от тонове пръст.

Нито едната, нито другата перспектива го изпълваха с особен възторг.

— Бихте ли ми казали кой сте? — попита Пит.

— Аз съм Ибн Телмук, близък другар и помощник на Сюлейман Азис Амар.

Да, помисли си Пит, да. Образът на терориста, застанал на пътя пред мелницата за руда, отново изникна в главата му.

— Вие май пред нищо не се спирате, когато трябва да отмъстите.

— Предсмъртното му желание бе да ви убия.

Пит свали бавно дясната си ръка и отпусна меча, така че острието му да сочи към пода. Той си придаде вид на храбрец, признал поражението си. Отпусна тялото си, сведе рамене и сви леко краката си в коленете.

— Бяхте ли на Санта Инес?

— Да, Сюлейман Азис и аз избягахме заедно в Египет.

Тъмните вежди на Пит се събраха. Никога не бе предполагал, че Амар може да оцелее след престрелката. Господи, как бързо тече времето. Ибн можеше да го застреля, без да продума, но Пит знаеше, че арабинът си играеше с него. Залпът от петдесет сачми щеше да дойде по средата на някое изречение.

Нямаше смисъл да протака нещата повече. Пит погледна към Ибн и измери разстоянието между тях, като преценяваше в коя посока да отскочи. С леко небрежно движение той премести щита пред тялото си.

Капестер уви част от робата си около кървящата си отрязана ръка, като стенеше от усилващата се болка. След това вдигна подгизналия от кръв плат пред лицето на Ибн.

— Хвани го! — извика той. — Виж какво ми направи. Застреляй го!

— Кой си ти? — попита с леден глас Ибн, като не сваляше очи от Пит.

— Аз съм Топилцин.

— Истинското му име е Робърт Капестер — каза Пит. — Той е един колосален измамник.

Топилцин запълзя към Ибн и седна в краката на арабина.

— Не го слушай — молеше го Капестер. — Той е обикновен престъпник.

За първи път Ибн се усмихна.

— Едва ли. Проучих досието на мистър Пит. Той в нищо не е обикновен.

Така е малко по-добре, помисли си Пит. За момент Топилцин бе отвлякъл вниманието на Ибн. Той леко започна да се премества встрани, като при всяко движение изминаваше не повече от няколко сантиметра. Целта му бе да заеме такава позиция, при която Топилцин да бъде между него и Ибн.

— Къде е Амар? — рязко попита Пит.

— Той е мъртъв — отвърна Ибн. Усмивката му бе бързо изместена от ярост, която опъна чертите на лицето му. — Той умря, след като уби онова прасе Ахмад Язид.

Думите му избухнаха като бомба и зашеметиха Капестер. Втренченият му поглед машинално се обърна към тялото на брат му в ковчега.

— Значи това е бил човекът, нает от брат ми да отвлече кораба — с дрезгав и грачещ глас произнесе Капестер.

С усилие на волята си Пит успя да спре думите „Нали ти казах?“, които бяха на върха на езика му и се премести още един сантиметър.

В очите на Ибн се появи недоумение.

— Ахмад Язид е бил ваш брат?

— Да, и си приличат като две капки вода — каза Пит. — Би ли разпознал Язид, ако го видеше?

— Разбира се. Ликът му е толкова познат, колкото този на аятолах Хомейни или Ясер Арафат.

Пит трескаво прехвърляше през ума си новото развитие на нещата, като търсеше да извлече предимство от оскъдните шансове, които съдбата му бе подхвърлила на пътя. Всичко зависеше от това до каква степен той можеше да разгадае мислите на Ибн и да предугади каква ще бъде реакцията на убиеца, когато види Язид.

— Тогава погледни добре вътре в ковчега.

— Избий от главата си мисълта, че можеш да направиш някакво движение, мистър Пит — каза Ибн.

Той се затътри към ковчега, като не изпускаше Пит от осторожния си поглед. Когато десният му хълбок докосна дръжката за носене, той спря и хвърли един бърз поглед вътре, след което отново погледна набелязаната си жертва.

Пит не бе мръднал и милиметър.

Всичко зависеше от неочакваността. Пит бе заложил на класическия номер с двойното поглеждане. Той разчиташе, че първият бегъл поглед на Ибн вътре в ковчега ще доведе до забавена реакция, последвана от втори по-дълъг поглед. И Ибн постъпи точно така.

 

 

Камионът, в който се помещаваше командния център на Силите за специални операции, бе паркиран на половин километър западно от изкопа. Вътре в него бяха Холис, адмирал Сандекър, Лили и Джордино. Всички те бяха приковали вниманието си в един телевизионен монитор, който показваше драмата, която се развиваше под хълма Гонгора.

Лили стоеше неподвижно, пребледняла като платно, докато Сандекър и Джордино не ги свърташе на едно място и те се щураха в отчаяние, подобно на двойка тигри в зоопарк, чийто поднос с прясно месо е бил поставен близо до клетката им, но извън обсега на техните лапи.

Холис крачеше насам-натам в малкото помещение, нервно сграбчил в едната си ръка малък УКВ предавател, с който се задействаше детонацията на зарядите, докато в другата държеше телефонна слушалка.

Той крещеше на един от помощниците на генерал Чандлър.

— Ще взривя, как не! Нищо няма да направя, докато тълпата не е навлязла в опасната зона.

— Те са се приближили твърде близо сега — помощникът, полковник, го контрира.

— Още тридесет секунди! — отряза Холис — Не по-рано.

— Генерал Чандлър иска този хълм да бъде взривен сега! — настоя полковникът, като започна да повишава глас. — Това е заповед, която идва от президента.

— Вие сте само един глас по телефона, полковник — увърташе Холис. — Искам заповед директно от президента.

— Плачете за военен съд, полковник.

— Няма да е за първи път.

Сандекър поклати глава, изпълнен с мрачен страх.

— Дърк не ще успее, не и сега.

— Не можете ли да направите нещо? — умоляваше Лили. — Обадете му се. Той може да ви чуе по високоговорителя, който е свързан към телевизионната камера.

— Не смеем да отвлечем вниманието му — отговори Холис. — Сега той е напълно концентриран. Ако го разсеем дори за миг, арабинът ще го убие.

— Това ли е всичко? — процеди Джордино, вбесен. Той отвори с трясък вратата на камиона, скочи на земята и се втурна към джипа на Сам Тринити. Преди хората на Холис да могат да го спрат, колата вече подскачаше през храсталаците към хълма Гонгора.

 

 

Със светкавичен скок Пит се стрелна като змия и стовари тежко щита върху Ибн. Мечът отново проблесна и изсвистя.

Пит замахна с всичката сила, която бе останала в мускулестата му ръка и рамото над нея. Той почувства и чу как острието на меча звънна в нещо метално, преди да се удари в меката плът. Нещо сякаш експлодира в лицето му. Той леко се олюля назад, тъй като главната сила на удара премина през средата на щита и рикошира в каменния таван. Бронираният пластмасов лист, който майор Дилинджър бе занитил към дървената основа този следобед, бе огънат, но не и продупчен. Мечът на Пит описа пълна дъга и той нанесе смъртоносен обратен удар.

Ибн бе бърз, но шокът, който той изпита при вида на Язид, му костваше ценна секунда. Той зърна скока на Пит с крайчеца на окото си и изстреля наслуки един заряд, преди острието на меча да се хлъзне по задната част на пушката и да засегне ръката му, като отряза палеца и пръстите му почти до кокалчетата.

Ибн нададе ужасен стон. Късата ловджийска пушка издрънча върху твърдия под от варовик и падна отгоре върху колта „Питон“, който отрязаната ръка на Капестер все още стискаше здраво. Но Ибн се окопити достатъчно бързо, за да се наведе и избегне смъртоносното острие, което летеше към него. След това, с мощно финтово движение, той се хвърли срещу Пит.

Пит бе подготвен за това нападение, но когато се наведе, за да отскочи встрани, десният му крак се огъна под него. В един мимолетен миг той осъзна, че една или две сачми от ловджийската пушка са минали встрани от щита и са поразили същия крак, който бе ранен на острова Санта Инес.

Преди да може да реагира и да отскочи встрани, Ибн вече се бе стоварил върху него като пантера. Черните му очи блестяха със сатанинска ярост под светлината на лампите, зъбите му бяха оголени като на вампир. Пит не успя да задържи меча, след като Ибн с мощен удар изби дръжката от ръката му. Другата му ръка бе хваната като в капан в ремъците от обратната страна на щита. След миг бавно и целенасочено здравата ръка на Ибн обгърна гърлото на Пит.

— Убий го! — изпищя Робърт Капестер на няколко пъти като луд. — Убий го!

Като въртеше и усукваше тялото си, Пит се надигна, след това замахна с юмрука си нагоре и го стовари с все сила върху адамовата ябълка на Ибн. При смазан хрущял на ларинкса, повечето хора биха се задавили до смърт, а останалите щяха най-малко да изгубят съзнание. Ибн не направи нито едното, нито другото. Той просто се хвана за гърлото, издаде ужасен клокочещ звук и политна назад.

Двамата противника се изправиха с мъка на крака, и се клатушкаха като пияни. Пит подскачаше на един крак, а Ибн се мъчеше да си поеме дъх, докато дясната му ръка висеше безполезно. Те стояха там и се гледаха като ранени бикове на някоя арена, и се мъчеха да си поемат дъх за следващия рунд, без да отделят очи един от друг в очакване кой ще направи следващия ход.

Той дойде от неочаквана посока. Капестер внезапно дойде на себе си и се хвърли към колта си, като се мъчеше ожесточено да отдели вкочанените пръсти от ръкохватката с единствената си ръка. След малко мъртвата ръка падна встрани.

Този негов ход предизвика сходна реакция у Ибн и Пит, както при музикалната игра със столове^[1]. Те бързо се огледаха за най-близкото оръжие до тях.

Пит загуби. Ловджийската пушка бе в ъгъла зад Ибн. Там бе и римският меч. Да става каквото ще става, помисли си Пит. Той ритна отчаяно с ранения си крак, като стовари ботуша си върху гръдния кош на Капестер. Стържеща болка го проряза от направеното усилие. В същото време той запокити щита като пластмасов диск фризби към Ибн, удари арабина в стомаха и му изкара въздуха.

Силен протяжен вой се понесе от устата на Капестер. Той изпусна колта и Пит го хвана във въздуха. Това бе едно почти перфектно хващане — ръката му се хлъзна по окървавената ръкохватка и пръста му се мушна през отвора на предпазителя на спусъка. Ибн, свит на две от удара с щита, все още вдигаше непохватно късата ловджийска пушка с лявата си ръка, когато Пит стреля.

Пит хвана по-здраво дръжката за следващия откат. Арабинът залитна назад към стената на подземното помещение, след което се наклони напред и падна върху пода. Главата му се удари в твърдата повърхност, като издаде глух и неприятен звук.

Пит стоеше и тежко си поемаше дъх през стиснатите зъби. Чак сега той чу един обезумял глас да крещи от високоговорителя на телевизионната камера.

— Изчезвай оттам! — крещеше Холис. — За бога, бягай навън!

За момент Пит загуби представа за посоките. Той бе така погълнат от битката си с Ибн, че бе забравил кой проход водеше към тунела, от който можеше по-лесно да се излезе и кой към открития кратер, където това бе много по-трудно. Той хвърли един последен бегъл поглед към Робърт Капестер.

Лицето му бе пребледняло от загубата на кръв, но не и от страх, както видя Пит. Омраза изпълваше очите на Топилцин.

— Приятно пътуване до ада — каза Пит.

Отговорът на Капестер бе димната бомба. Той бе успял по някакъв начин да издърпа щифта на взривателя. Тя избухна мигновено и гъст оранжев дим запълни вътрешността на подземното помещение.

 

 

— Какво стана? — попита президентът, като гледаше странната оранжева мъгла, която не позволяваше на камерата да снима помещението.

— Капестер трябва да е носил у себе си някакъв вид димно сигнално средство — отвърна Чандлър.

— Защо зарядите още не са взривени?

— Един момент, господин президент.

Чандлър погледна встрани от камерата и размени няколко гневни реплики с един от помощниците си. След това се обърна отново.

— Полковник Холис от Силите за специални операции настоява да получи заповед директно от вас.

— Той ли отговаря за детонацията? — попита Меткалф.

— Да, генерале.

— Можете ли да го включите в нашата комуникационна мрежа?

— Един момент.

Бяха необходими само четири секунди, преди лицето на Холис да се появи на един от мониторите в Залата за кризисни ситуации.

— Съзнавам, че вие не можете да ме видите, полковник — каза президентът, — но познавате гласа ми.

— Да, сър — отвърна Холис през здраво стиснатите си устни.

— Като ваш главнокомандващ, аз ви заповядвам да вдигнете този хълм във въздуха, и то сега.

— Тълпата е тръгнала нагоре по хълма — каза Никълс, почти изпаднал в паника.

Всички се стреснаха и обърнаха — поглед към монитора, чийто екран обхващаше целия хълм. Огромната тълпа се изкачваше бавно нагоре към върха на хълма, като скандираше името на Топилцин.

— Ако се забавите още малко, вие ще убиете много хора — настоятелно каза Меткалф. — За бога, човече, взривявай!

 

 

Палецът на Холис застана над бутона.

— Детонация! — каза той в предавателя си, но не натисна бутона. Той прибягна до един от триковете на военните: Никога не отказвай да изпълниш заповед и да бъдеш съден след това за неподчинение. Вместо това отговаряй положително, но никога не я изпълнявай. Неуспешно изпълнената бойна задача бе едно от най-трудните за доказване обвинения пред военния съд.

Той бе решил да изстиска и последната възможна секунда за Пит.

 

 

Като сдържаше дъха си, сякаш се гмуркаше под вода, и стиснал здраво очи в лютивия дим, с последни усилия на волята си Пит се мъчеше да накара краката си да се движат, да бягат, да пълзят, да направят каквото и да е, стига само и само да го изкарат по-бързо от онази стая на ужасите. Той влезе в един проход, без да знае дали той водеше към тунела или кратера. Държеше очите си затворени и вървеше пипнешком покрай стената, като ту подскачаше, ту куцукаше.

Вътре в себе си той чувстваше едно изгарящо желание за живот. Просто не можеше да повярва, че ще умре сега, след като бе оцелял след тези изпълнени със смъртна опасност минути. Накрая отвори очи. Те пареха, сякаш бяха нажилени от пчели, но той можеше да вижда. Най-опасната част от дима бе зад него. Около него сега имаше само рядка оранжева мъгла.

Наклонът на шахтата във варовиковата скала започна да се увеличава. Той почувства известно повишение на температурата и лек ветрец. След малко той бе навън в нощта. Звездите бяха над него, почти невидими от светлината на мощните прожектори, която огряваше хълма.

Но Пит не беше още свободен. Имаше една спънка. С тревога в душата си той осъзна, че бе излязъл през прохода, който водеше към кратера. Наклонените му страни се издигаха на още пет метра над него. Толкова близо и същевременно толкова мъчително далеч.

Той впи нокти и започна да се катери по стръмния наклон. Раненият му крак, напълно безполезен сега, се влачеше зад него. Той можеше да стъпва и да се изтласква само с другия.

Холис се бе смълчал. Полковникът нямаше какво повече да казва. Пит знаеше, че експлозията, която той така внимателно бе планирал, щеше да го отнесе със себе си. Умората започна да го залива като огромни носещи се към него вълни, но той упорито впиваше нокти в земята и пълзеше бавно нагоре.

И тогава зад ръба на кратера се показа една тъмна фигура. Огромна мощна ръка се протегна надолу, сграбчи рамото на пуловера на Пит и го измъкна горе на равната земя.

С невероятна на пръв поглед лекота, Джордино хвърли Пит в отворената каросерия на джипа, скочи зад волана и натисна педала на газта до краен предел.

Те едва бяха изминали петдесет метра, когато Холис натисна бутона на взривателя. С чудовищен рев ултракъсовълновият радиосигнал взриви двестате килограма нитроглицеринов гел С-6 в дълбините на хълма.

За един кратък миг изглеждаше като че ли от недрата на земята щеше да изригне истински вулкан. Хълмът бе разтърсен от ужасен тътен. Огромната маса от последователи на Топилцин бяха хвърлени на земята със зяпнали от ужас уста. Сътресението бе изсмукало въздуха от дробовете им като с вакуум.

След това целият връх на хълма Гонгора се вдигна на близо десет метра във въздуха, остана там в нощта, сякаш хванат от нечия гигантска ръка, след което се срути и раздроби на хиляди късчета. Над него остана да се носи на талази огромен облак прах като призрачен надгробен камък.